Вкъщи

Караоки, караоке, кариоки…Все кривонаписани думи за една и съща изврат – вместо да попаднеш на място, където група весели хора са се напили и се дерат пред микрофона, се оказваш заложник на разни неуспели кандидати за Мюзик айдъл или консерваторията. Уитни Хюстън, Марая Кери, Глория Естефан и пак Уитни Хюстън. Няма не искам! Ай уил олуейс лов ю! Поседях, посмяхме се, изпих си виното и се сбогувахме. „Хайде, че утре…” – извинявам се бързо. И без това бях излязла за малко. Само преди час бях изхвърчала от вкъщи негримирана, по дънки и фланелка. Качвам се в колата и знам, че няма да се прибера все още. Ще покарам малко по пустите улици и тогава.

29-ти декември късно вечерта е. София е хубава, празна и спокойна. Следколедна и предновогодишна. Тези, които са й в повече са при майките си, в меките им пазви и близо до бурканите. Градът вдишва, поема си въздух и издиша. In a little while,
surely you'll be mine…, U2, концерт. Тази песен винаги ме разплаква. Очите ми се пълнят със сълзи и намалявам за малко, за да се избистри светофарът пред мен. In a little while... I'll be there, in a little while this hurt will hurt no more, I'll be home…После….После след светофара вечерта се промени, защото на улицата, на един ъгъл, засякох детството си. Спрях, а те ми се усмихнаха широко, така , както само те умеят и се качиха в колата ми. „Знаеш ли, че вчера се припознах и виках след една жена…” Смеем се. И сивкавият салон около мен става по-уютен. Отиваме „да пием бира”. Аз бира не пия, но тази ще вечер пия всичко. И старото добро Уго, и странните сервитьори – от всичко ми е хубаво.

Като да се върнеш вкъщи. В 2 през нощта. И може да си говорим до утре, за нещата, срещането, липсите, живота и хубавите неща. Защото сме обикаляли по едни и същи улици – често по тази пред нас. Пушили сме от една и съща трева, пили сме в едни и същи дворчета и най-вероятно сме се целували по един и същи начин. Дори обичаме едни и същи хора. От 100 години. И ми е уютно, и ми е топло. И няма значение как съм облечена, колко грим имам на клепачите. Няма значение защо съм излязла от вкъщи, дали съм ядосана, колко съм карала и къде съм била досега. Няма значение колко пари имам в мене, важното е да имам за чаша вино.

И няма значение коя е любовта на живота ми. Дали ми се свива още стомахът от нея или не. Тук мога всичко да си призная, защото няма какво да губя. Мога за всичко да говоря, на всичко да се смея и веднага след това да ставам сериозна. Мога да флиртувам, после да мълча. Мога да пуша. Цяла кутия. Да пия вино и после да карам. Мога да карам до Пловдив, до морето. Мога дори да се разплача на масата, ако искам. Мога хиляди неща. През нощта. В центъра на София. На една дървена маса за трима. В сигурната компания на детството ми. Защото съм си вкъщи.

Отново.

Не мога да спра да го казвам това, дори не помня кога съм го писала, дали съм го публикувала...

Страхувате се от какво ли не. Страхувате се от бъдещето, от обвързване, от изневери, от лъжа…Страхувате се от самотата, от бедността, от старостта, от белите коси и отпуснатите кожи. Страхувате се от неизвестното и от известното. От диагнозите, думите, поличбите...От змии, гушери, кучета, тъмно и високо...А единственото нещо, от което трябва да се страхувате е от любовта. От онези две думи, изречени, искрено в очите ви. От “Обичам те!” трябва да се ужасявате, не от хлебарки. Защото любовта е това, което истински разрушава живота ви. Тя е тази, която ви прави роби. Раждате се в нейния концетрационен лагер и носите камъни, докато не умрете от изнемога. Раждате се в плен като канарчета. От любовта трябва да се страхувате, не от болката. Защото любовта е тази, която осакатява, а не болката.

Пазете се от любовта! От вярата в нея се пазете. Не четете приказки на децата си, не ги приспивайте с кошмари. Защото любовта е отровна, пълзи във вените ви цял живот. Превръща се в малки тромбчета, запушва вени и артерии. Любовта е тумор в главите ви. Парченце за биопсия. Заразена плът, която се множи. От която се умира. И умирате, давите се в сънища. В безверие. Неверници! Поклонници на най-лъжливата религия! И всяка вечер й се кланяте. Тайно! На подгизналите си възглавници. И я сънувате и мерите температурата си сутрин. И се будите със сълзи в очите си, в мокрите си фланелки. Не вярвате, че кошмарът си е тръгнал. И той не е! Защото Тя е нощ и ден, зиме и лете. На плажа, в колите ви, в магазина между лъскавите опаковки и тайните ви. Тя е навсякъде. Пълзи и съска. Влиза в къщите ви, в главите ви, в чашата ви...Живее в нейното мартини с лимони, в неговото узо...Устойчива на всякакви температури, на глад и жажда. Само тя ще оцелее след вас. Ще остане да трепти във въздуха. Като плясък от камшик, като струна...в тишината. Ще оцелее! А вас няма да ви има. Ще сте се предали. Ще лежите в прахта. Усмирени. Със завързани очи, ослепени, кървави, осакатени. Ще ви късат птиците, ще хранят малките си с вашето месо и ще разпространяват заразата.

Заразата, наречена Любов. Щамът на човечеството. Трикът на природата. Малката измама в гените ви. Клопката, заложена в главите ви, за да се размножавате. Да продължавате рода, да поддържате генното разнообразие. Простичката химическа формула, хормоните ви. Красивата илюзия на болните ви мозъци. Наркотичното опиянение, което предизвиква Тя. Блокира всички други вируси, притъпява глада и жаждата ви. Докато не се примирите. Докато не умрете отново. До утре. Отново! Защото Тя е храна, тя преражда и съживява. С една единствена цел - да не губи поклонници. Разпространява слухове, ражда истории, приказки, филми. И вие се давите в този сатанински пиар. Люлеете се ембрионно на сигурната й пъпна връв. Нагълтали сте се с околоплодните й води. И, ако избягате, ще сте удавници, изхвърлени от рая, от божествената й утроба. Удавници с посинели устни и ококорени, празни очи.

Страхувайте се от любовта! И се пазете:

А.

Дринк & ДрайФ

Шан Хай. Събота вечер. Клубът е пълен с чужденци. Мъже на средна възраст по дънки и небрежни ризи, които си почиват от работната седмица. Корпоративни изгнаници в страната на Ограничените възможности. Пие се бира. Много. Ние се настаняваме набързо на бара,след като Х. е изнудил сервитьорката за места и е поздравил тук-там по някой из заведението. Бутилка водка. Появяват се и чаши. Паля цигара. В Китай се пуши навсякъде. Англичанинът зад мен ме пита „Откъде сте?”, очевидно захласнат по двете близначки и лудата манекенка Крис, които се настаняват от другата ми страна. ”България!”, изкрещявам и нелюбезно се обръщам напред. Не ми се водят куртоазни разговори. Започва групата. Филипинци. Тук повечето групи по заведенията са такива. Две пищни, но красиви по филипински певици и приятна банда отзад. Не харесвам AC/DC, но тези две жени ми отвяха главата и накрая си тактувах весело с чаша в ръка. Пред сцената има смешен нисък скандинавец, който с патешко ходене се опитва да мине между краката на невероятно едра негърка. Заливат се от смях докато танцуват и всички се забавляваме. Крис до мен крещи нещо и жестикулира истерично в лицето на една от приятелките ни, а тя кима разбиращо. Очевидно си разказват някакви драми. Поръчваме втора бутилка този път под звуците на Металика. Сред светлините проследявам как русата, тежаща 40 килограма манекенка си налива водка в чашата за кола и я обръща на екс. „Не й обръщай внимание, тя винаги така пие, после пада и я носим до хотела. Много й е напрегнат живота - живее в самолетите между Шан Хай, Ню Йорк и Париж, има много работа, най-добрият ни модел в момента…” Кимам на обяснението усмихнато, докато не виждам Него, как изсипва конска доза водка в чашата си, поглежда предизвикателно Крис и обръща спирта в гърлото си. Започва някакво яростно състезание кой най-бързо ще изпие най-голямо количество от чашата си на екс. 34-годишен българин и 20-тина годишна, тежаща 40 килограма естонка. Този филм го бях гледала някъде и знаех, че нещата няма да свършат добре. Помислих за отстъпление, но въпреки уверенията на приятелите ни, че в Шан Хай е напълно сейф да се качиш сама на такси по нощите, не посмях да си тръгна сама.

Повъртях се и се качих на втория етаж на заведението, където Крис току що беше разбила топките на билярдната маса и с насечени злобни движения ги вкарваше по джобовете. Един от чичковците понечи да се запознае и да й покаже как „да вкара тази топка ей там”, на което манекенката му отвърна с коляно в задника и реплика, от която разбрах само motherfucker. После му крещя, че родният му щат Невада е най-тъпото място на Планетата Земя. Противно на моите очаквания, той обаче не си тръгна, а остана да ни гледа с глупава усмивка. От тази руса откачена жена често на годините на дъщеря им мъжете са готови да изтърпят почти всичко. След като забрави за присъствието на натрапника на секундата, скорошната ми приятелка се приближи до мен, увисна на врата ми и ми се замоли за играя с нея. Нямаше смисъл да се дърпам или да изтъквам моята безпомощност в тази игра и грабнах щеката. Не помня играта, помня, че вкарах черната топка не където трябва и Крис, след като изпи халбата бира на чичкото на екс, започна да крещи с вдигнати ръце към небето, че е тя е Бог и че Бог е в нея.

Реших да сляза долу, да Го издърпам някак до някое такси и да се прибера в хотела. Успях да убедя останалите да си ходим и след около половин час „хайде само още по едно” успях да се добера до едно такси пред заведението. „Пудонг Шангри Ла хотел”, казах на влизане и се сетих - няма смисъл, нищо не разбират, дори това. В Китай единствения начин да говориш с таксиджия е да знаеш китайски, другото е с листчета. За щастие един от приятелите ни се наведе точно на време и на стегнат китайски му се скара с адреса. Свих се на задната седалка и зачаках Той да влезе. Чух някакви крясъци относно чии жени са най-хубави и красотата на ирландското говедо. После с ужас осъзнах, че сме попаднали в уличен скандал, иницииран от Него. В суматохата докопах бялата му риза и с всичките усилия , на които са способни кокалестите ми ръце, се опитах да Го вкарам в таксито. Ноктите ми се забиваха в мекия лен на любимата му риза и усещах как правят малки дупчици. След това пръстите ми се забиха в лакътя му и се стегнаха във възможно най-здравата си хватка. Ръце-клещи, които оставят драскотини и трайни синини. След няколко минути дърпане успях да го вкарам на задната седалка на малката жълта кола и да потеглим. Той се отпусна пиянски и заспа мигновено, опрян на захабената облегалка. Обърнах си е видях приятелите ни зад нас, които продължаваха свадата с някакви англичани на тротоара пред заведението. „Лошо ми е!”

„Неее, недей!”, помислих си. Движехме се в средната лента на един от бързите булеварди в Шан Хай и точно, когато се изкачихме на един виадукт Той повтори тихо: „Лошо ми е!” Реагирах по единствения възможен начин и светкавично отворих прозореца му, на който Той се облегна и кротко започна да повръща. Движехме се с 80. Не исках да се обърна, за да видя как аржентинския стек, бутилката калифорнийско вино и 1 литър спирт, смесени в неравна консистенция, се разлитат във въздуха и се лепят по задното ни стъкло, а най-вероятно и по предните на колите зад нас. Китаецът се обади. Крайно време беше. Започна да ми нарежда нещо нервно и да ми бута в ръцете синьо найлоново пликче, което доколкото разбрах трябваше да дам на него. Свърши работа за няколко минути, след което с плющене се изгуби в натоварения трафик зад нас. Китаецът продължи да ми лае, а аз да му се извинявам на английски. По светофарите си представях как някой бесен шофьор с оповръщана кола или с размазано синьо пликче на предното стъкло ни настига и ни убива по особено мъчителен китайски начин. Или, че на шофьора ни му писва и ни изхвърля от таксито на някое от тези кръстовища по средата на нищото. Аз с белите си лачени обувки и Той с разкъсаната, оповръщана ленена риза вървим по непознатите булеварди и под светещите шапки на небостъргачите на 24-милионния Шан Хай и се опитваме да си хванем отново такси, на което съм абсолютно сигурна, че не мога да обясня къде искам да отидем.

Докато мозъкът ми прожектираше всичките си ужасни филми в главата ми, светлините на града изчезнаха, минахме по тунела под реката и се озовахме пред златистия вход на хотела. Таксито нервно спря пред любопитните погледи на 3-те облечени в красиви униформи момчета, които преди 7 часа ни бяха взели такси с любезни усмивки. Пиколото отвори вратата и Той излетя, залитайки покрай него в цялата си оповръщана прелест. Шофьорът изскочи от колата и ме посрещна от другата й страна, крещейки неистово. На възможно най-лаещия китайски на света. Вратата беше омазана, стъклото също. Крещеше и жестикулираше, след това започваше да нарежда нещо много бавно, размахвайки назидателен пръст срещу мен, а аз продължавах да не го разбирам. Погледнах към хотела и видях Него как влита с оповръщаните си ръкави в лобито, тръшва се със скок на един от златните дивани и моментално заспива под смаяния поглед на рецепционистите. След секунди крясъците на китаеца ме върнаха отново към реалността и бръкнах в джоба си за пари. Започнах да бутам банкноти в ръцете на истерясалия нисък човечец пред мен и да му говоря на български. Така ми дойде. Накрая му дадох още една банкнота и му обърнах гръб. Чух как продължава да крещи, а след секунди високите златни врати на Шангри Ла заглушиха всичко. С ниско наведена брадичка се насочих към асансьорите, хвърлих се на първия, който иззвъня пред мен и Го оставих там, на дивана във фоайето. Не след дълго му отворих врата на стаята и му помогнах да съблече ризата си и да се събуе. Погледах светлините на града и тъмната река под прозореца ни още час. После съм заспала.