декември 04, 2012

.... тая любов!

Всички се обичат като луди. Обичат децата си, майките си, сестрите си. Обичат децата на приятелите си. Обичат бебетата на познати и непознати. Обичат котките в бяло, обичат  заспалите кутрета. Всички обичат и поезията – лигавите, често некадърни строфи за несподелена любов, драматична самота и бушуващи момински чувства. Някои дори обичат булчинските рокли. Обичат строфите за брачни клетви. Обичат пусти плажове, прободени от слънцето облаци, планините в мараня. Всички най-много обичат Коледа. Снимки на канелени сладки и топъл шоколад. Пластмасови играчки, бутафорни натюрморти и пожелания от всякакъв род. Дълбокомислени съвети за живота. Всички обичат всичко. Във фейсбук. Д`еба тая любов!

август 03, 2012

Знам!

- Галопче?
- Хайде!, отговарям с усмивка.
Конят под мен прави няколко по-широки крачки, усещам специфичното напрежение във врата му и в следващия миг главата му се издига и потъва пред очите ми. Отдавна не отплепям от седлото – вече месеци прекарвам голяма част от времето си в базата. Политаме. Гмуркаме се и изплуваме. Бедрата ми се свиват инстинктивно около гръдния му кош. Кръстът ми се движи в унисон с голямото сърце под седлото. Красивото животно, което лети напред по поляните с мене на гърба си. Слънцето залязва над склоновете. Яздим срещу него. Мирише на трева, на хвойна и мента, на идващия зад нас дъжд. Житото крие подплашени птички, които излитат понякога изпод краката на конете.
- Я, джанки! Стой! Уооуу!, спираме.
Берем от дървото, изправени на стремената и пълним джобовете си. Морган и Огнена използват намалението, за да хапнат и се радват на житото като в сладкарница. Смеем се по детски и плюем костилките.
- Галопче?, и отново летим.
 Усещам вятъра с лицето си. Тя се обръща от време на време да ме погледне и се усмихва доволно със сините си, красиви очи. Аз не усещам нищо друго освен щастие. Щастие, което всяка клетка в тялото ми изпраща като непрекъснат сигнал до мозъка. Щастие, което има химична формула, физическо обяснение и най-вероятно име. Щастие, което идва и директно залива сърцето ми. На лицето ми има усмивка. Необяснима гримаса на удоволствие, което ме кара след всеки галоп да вдигам ръце към небето и да се опитвам да не крещя. За да не стресна конете, не заради друго. Усещане, което ме прави непривично смела. Пренебрегваща риска от страхливото животно под мен. От 500-те килограма мускули със заешко сърце, от които завися. Знам, че може да ме свали, когато си поиска. С две негови движения мога да се окажа в тревата. Знам. Знам, че все някога може да се случи. Знам, че е опасно. Знам, че може да боли. Знам.
Но знам и че това е едно от правилата на играта. На всяка една игра. Има го във всеки менюъл. Взимаш – даваш! Среща – раздяла. Крачка напред - две назад. Галоп и ход. Всяко щастие върви ръка за ръка с рисковете от болка и тъга, които трябва да си приел предварително. Като част от сделката. Отделна клауза във всеки договор, който подписваш със съдбата. Парафираш го на всяка страница набързо, без да прочетеш условията. Сигурен си, че до частта с неустойките никога няма да се стигне. Какви форсмажорни обстоятелства, аз съм толкова щастлив!? А после, когато заровиш носа си в тревата, изненадан и с треперещи ръце търсиш смачкания документ, за да прочетеш последните му страници. Но вече няма смисъл. Току що си получил поредния си урок. Урок по баланс. Урок по приемане. Урок по живот. И няма значение дали си с каска. Дали си бил подготвен. Нямат значение и грешките. Дълго след това ще разсъждаваш къде си сбъркал стратегически, какво си пропуснал и къде е трябвало да внимаваш повече. Болката си остава като поредната резка за назидание. Резка, която още следващия път ще пренебрегнеш, подписвайки поредните страници. Забравил режещото усещане в коляното и свития стомах. Забравил ожулените лакти и вкуса на тревата в устата ти. Движен от поредното обещание за вечно щастие. Вечно удоволствие. Вечен живот. Забравил за големия бакалски тефтер на съдбата. Знам, че сега си съгласен и кимаш одобрително. Знам, че си мислиш, че това не се отнася за теб. Знам, че ти си различен, разумен и прав. Подготвен. Знам.

юни 20, 2012

Размножителен период


Накрая ще се си взема една дебелогъза селянка да си готвиме тука и тва е!” Близкият ми приятел. Карам го да ми обещае, че няма да го направи. Лежим на новия му диван – той на едната лежанка, загледан в тавана, а аз на другата по корем, прегърнала една възглавница. “Ама не искам. Искам нещо да ми прескача!” Моите сингъл приятели – поне 3-ма, които отказват да се предадат. 
Историята с мъжа, женен за богата жена, която е подготвила бъдещия му гроб, избрала е надгробния му камък и му е изпратила снимка, която благоверният й съпруг разнася в айфона си. Бял камък, бил скъп. Гробът и имотите от едната страна, а от другата любовта на живота му - драмата, сълзите и болката на една любима моя приятелка. “ И сега какво – от кур та на кур, че е по-висок! Какво ми става? Аз съм неадекватна! Не мога да мисля за нищо друго!” Говорим с часове. И двете знаем как ще свърши тази история. Уповаваме се на статистиката. Това не е Дисни, а руска приказка със здравословна поука.
Историята с  жената, която си има мъж някъде и затова е невъзможно – болката на един друг, влюбен до безсилие, близък мой приятел. Връща се от разговор с нея, мрачен и пийнал. Сяда до мен и си мълчим. Досега е крещял по телефона. Пил е цял ден. Тя е с другия в момента. С официалния.   “ А имаше едно момиче – слънце, единствената свястна жена, която се завъртала около мен. Замених я за тва. А беше идеална. Ама щях да пукна от скука. Да умра!”
Прекрасните ми приятели – тези, които отказват да се метнат на първия удобен влак, за да има с кого да си готвят и да гледат телевизия. Тези, които отказват да си играят на семейство с първия срещнат.  Тези, които отказват да влязат в еснафската матрица на “срещнали се-оженили се-Розалинда е бременна-почивка в Гърция”. Тези, които не се вписват в кръгчето от самодоволни семейни приятели, които им рекламират собственото си нещастие като щастие и се надпреварват кой по-бързо ще забремени жена си. Трудно е да си сингъл в тази щастлива ферма, сред толкова доволни хора. Сред хора, част от които са направили “информиран избор” - избрали са си компаньон и партньор. Надежден, мил, безопасен. Компаньон, който нямат желание да целуват, но пък е идеален за деца.  Жена за разплод, инкубатор, мъж за женене - все изрази от арсенала на голямата битка за чифтосване. Дългият размножителен сезон. Предложение с пръстен. Ергенско и скучно моминско парти. Сватба с 200 човека, напиване и Слеър за най-пияните накрая. Меден месец – седмица. Розалинда е бременна. Бебе. Щастие. Прекрасни пържоли във фурната и риба на скара. Тя прави хубави салати. Гости с децата. Гости без децата.  Секс...айде утре. Ваште. Техните. Работата, къщата, боклука, Метро и Карфур, къде ще ходим през отпуската...Гърция, Халкидики. Гърция, Ситония, щото е модерно. 3, 4, 5 звезди - според джоба. Снимка на гръцки коктейл до шезлонга. Пак апартаментът. Пак хубави салати. Пържоли. Малки скандали. Мюзик айдъл, България търси талант, Стани талант, Стани зведа, Стани говедо...България търси идиот...Всичко това на дивана в мълчание. Лаптопа на скута, докато тя заспи в спалнята.  Докато зяпате снимките на хората във фейса. Секс... понякога. Все по-рядко. Като гимнастика. Докато оглеждате жена си или мъжа си понапълняли – от семейно щастие, не от друго. Докато планирате поредната семейна съботно-неделна екскурзия с приятели. Докато вегетирате в щастливата си ферма за размножаване. Докато мислите за работа. Докато осъзнаете, че ви иде кротко да си прережете вените в семейната ви баня с мидички от Гърция.  

април 18, 2012

Любовта е сляп акордьор

Чакаме го в колата. Не знам как изглежда, нито откъде ще дойде. Знам само, че е акордьор и че е сляп. Напрегнато ми е докато не виждам мъж, който върви, опипвайки тротоара с тези специфични тънки пръчици, които не мога да нарека бастуни. Скачам, за да го ориентирам, отварям му вратата на колата.

- Хм, това е тази…

- Адел - отговарям бързо – Концерт. В Роял Алберт Хол..

- Талантлива е…

И започва разговорът за музика. Концерти, спецификите на залите, кое къде най-добре звучи, къде какви инструменти има и как това, че пееш добре, не те прави музикант. Пътуваме към моето бъдещо пиано. Или поне аз така се надявам. Това правя непрекъснато. А той пък цял живот е правил друго - слушал е пиана. Дава ми указания откъде да мина, за да стигнем на другия край на София. Сега от тук надясно, после по Околовръстното … Насочва ме. Той. Слепецът. Стомахът ми е свит като пред първа среща. Влизаме цяла делегация. После всичко става за минути. С две точни движения красивото, старо до лудост пиано е разглобено. Той с невиждащите си очи отваря двата големи капака с едно движение. Отдолу се показват струни, чукчета…Големият сложен инструмент се разголва пред нас и става още по-красив. Ръцете му заиграват по вътрешността. До, ми, до, две – три октави и бързата присъда: „Аз не бих се наел.” Няколко секунди мълчание в стаята.
- Ама няма ли шанс..- започвам колебливо.
- Никакъв, за свирене не става, това е старата система…
Гледаме старите дърворезби по корпуса, а той го слуша. Както се слуша сърце. Като опитен кардиолог. И всеки шум и вибрация му нашепват нещо, което ние не разбираме. Разказват му за вълнението на първите собственици в началото на миналия век, за първите пръсти по клавишите и за безкрайно повтаряните пиеси. Някой звън напомня за дългия път от Германия след това, за новите му собственици, за забравата с времето, за тишината в струните и за малките рани от саксии по капака му. Едно голямо, грохнало сърце, пазещо тайните на хората в къщата. Слепотата чува и разбира всичко това, а ние седим притихнали наоколо.
- Чуваш ли как кънти, не затварят чукчетата, ти чуваш…
- Да, чувам - отговарям, натъжена
Гледа напред и в себе си с невиждащите си очи. Утре ще докосва други пиана. Като кардиолог, психиатър и любовник. Някъде другаде. Ще слуша други тайни. Без да вижда. Няма да знае колко е красива дърворезбата над клавишите им, но ще знае тайната на душите им. Защото душите имат мелодия, тембър и динамика. Защото всички звучим различно, когато сме обичани или изоставени. Защото понякога уморените чукчета в нас отказват да затварят и започваме да ехтим, да се задъхваме от липсата на нечии пръсти. Защото всички все някога имаме нужда от настройка. Защото любовта е сляп акордьор.

февруари 14, 2012

Мозък и черва навън!

В 8 сутринта, гледайки след малката ми дъщеря, която се отдалечава с бусчето на детската градина, се разплаках. Седя в снега по пижама под якето, с набързо прибрана коса и не мога да спра сълзите си. Седи си кротко на седалката, гушнала една книжка, махва ми набързо и се вторачва нанякъде в щастлив детски унес. Гледа напред, в нейния си живот. В този момент пред очите ми светнаха огромни неонови букви „ Виж я колко е голяма! Колко е пораснала!” Малката уличка в Лозенец се превърна в ръба на необятна празна пропаст, която зейна пред мен и ме стресна. Огромно нищо в бъдещето, смазваща, плашеща неизвестност. Мелница, захранвана с минути и секунди, изтеглени директно от собствените ми вени. Моментът, в който осъзнаваш, че толкова обичаш някого, че дори мисълта за времето те смразява. И тази любов е на сълзи, на сополи и на безсъние. Тази, любов е често на висок тон и огромни мечешки прегръдки. Но е всеки божи ден. С фул контакт и боди чек. С директно бръкване в окото, настъпване и често с ритник в стомаха. И не ми ги пробутвайте тия с вечната любов от разстояние. С любовта на думи. Дръжте платоничния шит за себе си. Любовта е въпрос на плът и кръв. На директен, денонощен контакт. На всекидневна болка и удоволствие. Любовта е въпрос на ежедневие, всекидневен труд. Любовта се изгражда като сталакмит, капка по капка, 100 години и се променя на всеки час. Любовта е жива. И от нея боли. Любовта не е ренесансови, разплути мацки, легнали сластно до някоя купа с грозде. Не е електронна картичка. Не е съобщение в нета. Не е мисъл, сън и есемес. Не е мечта за бъдещето или съжаление за миналото. Любовта носи отговорност, изправена като стена. Щит! Всеки ден, в дъжд и сняг. През пролетта и лятото. Дори когато дойде есента! 24 часа в денонощието! 7 дни в седмицата! Носи ти чаша вода през нощта и капки за нос в леглото. Завива те, за да не настинеш. Чака те да се обадиш, да се прибереш, измъква се, крие се, идва навсякъде и отвсякъде. Любовта е мозък и черва навън! Денонощно!