За чистия въздух си има граници

Дълго ме нямаше. Зеленото в провинцията не е толкова зелено, колкото ни изглежда тук, в София. Някак си е в реда на нещата. Тук като видиш 3 дървета посадени едно до друго и парче окосена трева и „Ау, каква природа”, а там…Там, където бях, „природата” е безкраен декор. Толкова е зелена и ароматна, че притъпява и погледа ти и носа. Забравяш да различаваш кристалния въздух сутрин, птиците вече не ти пречат, колкото и да крещят, зеленото спира да ти вади очите. Спираш да чуваш тишината. Един, два, три дена… и се усещам с ключа от колата в ръцете. „Да напазарувам” – бързо оправдание и вече съм натиснала педала на газта по прашния път към най-близкия град. Казанлък, Стара Загора – китни, чисти, слънчеви и ненормално спокойни. Имам усещането, че хората ме гледат, сякаш по нещо усещат, че не съм от тук. Пешеходни алеи с много колички и деца, странни магазини и непознати за мен паметници. Странна градска тишина и спокойствие. Някаква тиха еуфория като пред празник. Всичко ми се струва истинско, подредено, кукленско. Хората ми се виждат по-усмихнати, колите по-безопасни, градинките – по-зелени. За момент си представям как се местя да живея тук. Фантазията ми за минути си избира един цветен балкон на главната улица и веднага си представям как сутрин излизам с чаша кафе, втренчена в търговската улица. После започвам да си фантазирам как си идвам в София за малко веднъж на няколко месеца, за да видя приятелите си и там…И там, нещата се счупиха.

Осъзнах, че колкото и да са подредени тези китни улички, колкото и цветни алеи да има под балкона ми, нищо няма да се получи. Бедната ми градска душичка е завинаги вързана за прашните тротоари около Попа. Очите ми са свикнали да се насълзяват от спомени на няколко ъгъла в този дяволски град. Носът ми е свикнал да разпознава цъфтежа на дърветата, смесен с мириса на бензин, птичите крясъци покрай воя на линейките и детския плач между клаксоните на нетърпеливи коли. Закърмена съм с точно тази градска тишина – малко ориенталска, още по-малко европейска и много лично моя. Дробовете ми са свикнали да дишат този прах, ръцете ми да дават стотинки на просяците, краката ми да стъпват внимателно по разбитите тротоари. Това е родният ми град, моята столица. Столицата на единствената ми любов, центърът на първите ми целувки, първата бира и първия коз. Центърът на вселената. С всичките му ъгли и пресечки, пренаселени, нервни, чакащи за място. С всичките му магазинчета и с домовете на всичките ми приятели. Със старите табелки на несъществуващите вече заведения. Невидими, но здрави нишки ме дърпат към това място - мръсно, експлоатирано, пренаселено и оплювано.

Опъват ме назад като ластици детските ми спомени по Царя, липите над меката шапка на дядо ми, онова странно място на Малките 5 кюшета, от което все още имам ключ, сутрините по 6-ти Септември и локвите по мостчетата на Евлоги Георгиев. Десети, тринайсти, двайсти ден и вече сънувам паважа пред вкъщи, звуците на градската гора пред балкона ми и фреша от портокали, който правят в магазина до нас. Отпивам от любимото си лате и паля цигара на пейката в парка. После се будя се и се обръщам неспокойно на другата страна. Няколко дена по-късно подминаваме табелката София и в стомаха ми се заражда позната еуфория от завръщането. Дори и за малко. Хубаво ми е. И задръстването не ме дразни, и хората са си екстра – незаинтересовани и отчуждени и на въздуха нищо му няма. Всичко си е както трябва и на място. Моето място. Домът ми.

А за чистия въздух? Дори и за него си има граници.

Не се страхувай, Господи! Аз съм с теб!

Тежа точно 49 килограма. Когато си купувам от онези красиви големи гривни, често мога да ги придвижа от китката си чак до средата на бицепса. Пръстите ми са като дълги клечки…Цялата съм кости, малко плът и много дух. Душа, течаща в сините ми вени, които прозират почти навсякъде под прозрачна, тънка кожа. Остри черти, скули, тъжни очи и малки устни. Обвивка плюс сърце, плюс душа, равно на 49 килограма. Една торба цимент. 50 хляба. 40 керемиди.

Нищо и никаква жена. Съвсем безпомощна. Можеш да ме бутнеш с един пръст. Можеш да ме притиснеш до някоя стена и ще остана без дъх. С двата си пръста можеш да стиснеш и двете ми китки и да ми причиниш ужасяваща болка. Можеш да натиснеш адамовата ми ябълка и да ме задушиш с почти нулево усилие. Можеш с леко притискане да смажеш диафрагмата ми и да изкараш целия въздух от мен. Можеш да изриташ глезена ми и да го пречупиш като млада лоза. Нищо и никаква жена. Можеш да ме унижиш и да ме натъжиш за секунди. Можеш какво ли не. Само да поискаш. Само да си го помислиш.

Това, което не знаеш, обаче, е как се огъвам. Как се навеждам към земята и как се изправям. Като младо дръвче, обрулено от изненадващ вятър. Не си ме виждал как поглеждам нагоре и се връщам с бясна скорост, за да те ударя по нахалното лице. Как жулвам непослушните ти ръце, а след това ти подарявам някое листо, за да излекуваш горещите резки по кожата си. Не си ме виждал как мога да ти пазя сянка и да съм възглавница за уморения ти тил. Не знаеш как пазя от бури, дъждове и вихрушки. Не знаеш как се опъвам на лошото време. Забравил си колко топлина има в стволовете ми. Какъв сок тече от раните ми. Сок, който спасява животи и подмладява старците. Елексир, чиито вкус не познаваш.

49 килограма, които могат да те опазят от всички злини на този свят. Само с едно докосване. Забравил си. Недей! Никога! Не забравяй, че мога да те покваря само с едно вдишване. Мога да влея мрак във вените ти само с един удар на сърцето ми. Никога не го забравяй! Жилавите пръчки се огъват и се връщат към теб! Никога не преставай да се оглеждаш на улицата! Не гледай само на дясно по кръстовищата. Може да дойда от ляво. И няма да ти дам предимство. Ослушвай се за една 49-килограмова безпомощна жена, която помни всичко.

И когато търсиш прошка, знай, че ще я получиш. Защото съм с теб! Не се страхувай! От нищо не бива да се страхуваш! Само то мен!

Април 2009

Любов моя, все по-рядко плача. Унесена в дните с малката, след колелата на количката или над чашата лате с цигара в парка. На голямото легло следобед, с книга в ръка или просто заровила очи дълбоко в пухкавите възглавници. Все по-рядко. Не гледам тежки филми, не гледам телевизия, нито реклами. Дните ми отминават само с човешко присъствие – на малката, неговото, на приятели. Уютна стъкленица, която си създадох, за да се скрия. Контакти от плът и кръв, приглушените ни разговори в леглото, топлото усещане на чаршафите ни и ангелската усмивка на дъщеря ми. Усмивка, която прощава и побеждава. Искрящо зелената гора отсреща, мирисът й рано сутрин, кафето в чашата ми на дървения стол на терасата. Всичко това пълни денят ми. Но не й сълзите. Случи се нещо с болката ми, с липсите. Среднощните мисли, непрестанните сънища – останаха без зъби. Тялото ми ги омота в копринен пашкул и ги остави на мира. Спамът в главата ми все по-често замлъква. Спомените ми - онези болезнени малки ранички, които чоплиш непрестанно, сякаш се свиха, уморени и отчаяни. Улицата под мокрите кестени, тъмните малки 5 кюшета, следобедите в тишината на вътрешни дворове…организмът ми започна да ги резорбира. Миризми, образи, като от скъсана, обезумяла лента – сякаш съм се преместила на другия край на света. Сякаш съм опаковала себе си в един от онези куфари, които хората използват, за да пренесат цялата си покъщнина през океана и съм заминала. Времето заличава всичко – най-вече болките. Овкусява всички спомени с подправката на забравата. Прави хората по-красиви, по-умни, по-красноречиви. Времето създава икони в главите ни – слага ореоли на тези, които ни липсват, прави ги светци, интелектуалци, рок-звезди. Вменява им благородни намерения и вселенски замисъл, каквито не притежават.

И рано или късно спираш да плачеш. Приемаш, че „така е” и „в това е истината”. Приемаш, че си щастлив и си убеден, че това е истинската дефиниция на щастието – точно твоят живот, тук и сега. Правиш си кафе. Изсипваш го във висока порцеланова чаша така, както го обичаш. Търсиш цигарите си в огромната си чанта, после запалка. Взимаш одеало, за да завиеш краката си в априлския хлад над зелените корони на дърветата и сядаш по турски на удобния стол. Огънче, ссссссс. Мирише на любимия ти тютюн. И го поемеш в гърдите си. Гърдите ти, които и без това ти тежат. Не от цигарите. Не от пролетния въздух. Не е и от умора. Гърдите ти са натежали от неизплаканите напоследък сълзи. От тъгата, която времето не успява да превърне в благородно вино. Тъга, която се е наслоила като бяла мъгла и леко, като перце се стели някъде в гръдния ти кош. Изпълва алвеолите на дробовете ти и сякаш някой сяда на гърдите ти.

Знаеш, че тук времето е безсилно. Че сълзите нямат никакво значение. Че спомените също са безсмислени. Защото истинската памет е някъде много дълбоко в тялото ти. В остаряващите ти клетки, навътре в ядрата им. Наясно си, че зелените очи или усмивките с тръпчинки са вече там някъде, записани завинаги в гените ти. Като клеймо, като белег от ръжен. И пушенето, и пиенето, и мъдростите, и цялото време на този свят няма да успеят да се справят с това. С упоритата ти, нахална, умопомрачително глупава любов.