Христос и фойерверки

Тасос извън сезона. Хубав, луксозен спа хотел. Стените му обаче са като от картон и се чува всичко. До нас има дебели гъркини на огромни токове, които влизат директно в главата ми на възглавницата. Спа-то е изключително малко и не е нищо особено. Хотелът е пълен с гърци – възрастни и семейства. Великден е. Отиваме на литургия през нощта. Църквата се строи в момента и прилича на оглозгана социалистическа, изоставена панелка. Службата се извършва в мазето. Всички са облечени като за опера, както и очаквахме. Страхотна бутаница е. И това го очаквахме. Децата носят огромни кичозни свещи и треперят в копринените си ризки. Свещеникът вие ужасно на един развален микрофон. Ние се суетим…Забиват камбани. Христос Анести и нещо гръмва. Заря! Фойерверки! В дванайсет, нула, нула на остров Тасос Христос "воскресе" с яка, стряскаща заря. Ние се стреснахме, защото фойерверките бяха точно до нас. Бият камбани, свещеникът вие глухо и всичко това, заглушено от пронизителни бомбички и заря. Изпаднахме в истеричен смях – от изненадата, от абсурдната ситуация, от накипрените гърци. Потекоха ми сълзи. Забравихме за целувките, за яйцата – смеехме се и пазехме главите си от посипващите се като дъжд остатъци от фойерверки. Тръгнахме към колата задъхани от смях и развеселени. Великден те първа предстоеше.

Нищо не работи. Естествено. Гърците ги уважавам, защото използват всички възможни поводи, за да не работят. Те отдавна знаят. Знаят всичко. Знаят, че почивката и семейството са едно, бизнесът и клиентите – друго. Знаят, че работохолизмът и пресилената амбиция са болести, които ходят по младите нации. Знаят, че клиентът е твой приятен гост, но не е Бог. Почти всичко е затворено навсякъде из целия остров. В Лименария почти професионалното ни око на хора, които пътуват много веднага беше забелязало Кръчмата. Наредена уж между останалите, уж еднаква, но не. Това беше кръчма, която средностатистическия турист няма да предпочете. Собствениците са двама братя, по моя преценка на около 50, които никога няма да им дадеш. Високи, синеоки и красиви мъже. По масите има местни, медитращи над чаша узо. Всички в кръчмата си мълчат. Стените са отрупани със снимки на възрастни хора, на братята като деца, на лодки…”Това сме аз и брат ми!”, на хубав английски ни заговаря единия. „Няма да работим днес и утре, но елате след това…” Ние започваме да се суетим, защото не искаме да сядаме другаде тази вечер. Подвикват си нещо на гръцки и ни казват, че все още всъщност не са решили дали ще работят, така че да наминем да проверим. Питат ни какво ни се яде евентуално. Ние объркано казваме, че искаме риба и си тръгваме усмихнати. Вечерта в осем и половина заведението е тъмно и ние разочаровани отминаваме с колата. Правим разходка и когато се връщаме след час, нещата са различни. Естествено - кой нормален грък вечеря в осем и половина?!? Местните от вчера са по местата си и играта на мълчанка продължава. Посрещат ни усмихнато и единия брат ни казва, че днес е хванал хубави калмари и акула. Два часа по късно сме унищожили една маса чинии и разглеждаме рибарските му снимки. „Има ли някой от местните рибари, който би ме взел на лодката си да похвърлям…?”, пита Той. „Не, аз съм професионалист, ловя с мрежа, а и взимам само приятели на лодката, тука никой местен няма така да те вземе. Мога да те взема без пари, ако си ми симпатичен..”, обяснява рибарят и слага на масата ни поредната кана рицина със загадъчна усмивка. Поднася ни сладко „от заведението” и си взима снимките. „Утре ще се видим пак!”, му казваме ние, а той се усмихва - „Заповядайте!”

На следващия ден с течащи лиги спираме колата пред заведението. Същите хора, които вече съм напълно убедена, че играят на мълчанка и децата на братята сервират. Дошли от Турция в началото на миналия век. От тогава все ловят риба и държат кръчма. Усмихва се, без да се подмазва. Пита ни за имената и дали сме от София. „Да, познава се, аз ви познавам!”, казва, каквото и да означава това. „Утре излизам в морето, идваш ли?” Разочарован е да разбере, че ние сме решили да си тръгнем от острова по-рано. Ще отидем до Кавала, Ксанти, за ден два, после може би Солун…Отива на имен ден на Йоргу и идва със жълтото си рибарско яке да се сбогуваме. Разменяме визитки. Тръгваме си с впечатлението, че сме се сбогували с приятел. Поредното ходене в Гърция, от което си тръгвам усмихната.

Може би масово гърците не са точно мой тип – блъскат се, шумни са, не ни обичат много и още какво ли не. Но не е в това въпросът. Смисълът на пътуването не е да видиш забележителностите, да обиколиш музеите и да си ходиш. Идеята е да усетиш хората, да се помотаеш по улиците, да се нервираш в техния трафик и да търсиш денонощна аптека. Да усетиш от горчилката на ежедневния живот. Само тогава може да кажеш, че си бил някъде. От стъклата на хотела, автобуса и самолета нищо не се вижда. В туристическите ресторанти – също. Нито ще разберете какви са тиквичките, нито как акулата става най-добре. Трябва да се качиш на градския транспорт, за да разбереш как мирише в една страна, колко възпитани са хората, когато, уморени на връщане от работа се опитват да ти вземат мястото под носа в метрото. Ей такива…Така се пътува, другото е като средностатистическото разглеждане на Лувъра – тичане през галериите и зяпане като на Женския пазар.

Преди Гергьовден

За първи път от ужасно много години съм си вкъщи по празниците. Толкова е хубава София! Тиха, чиста, необезпокоявана. По уличките в Лозенец бавно се разхождат възрастни хора. Гората е толкова зелена, че свежестта й влиза директно в носа ми всяка сутрин. От няколко дни не съм чувала сирената на линейка или настоятелен клаксон. Хубаво е, без да е глухо и изоставено. Усещам как градът ми си поема въздух. Сякаш самата София се разхожда с лентяйско спокойствие в Борисовата градина и си купува сладолед. Сяда да обядва в някое закътано градско ресторантче заедно с мен и слуша птиците. Птиците, които иначе не можеш да чуеш в центъра. Намерих решение - трябва да прекарваме повече време в провинцията през седмицата и да си идваме за уикендите и за празниците в София…. Това е!

Ден преди Гергьовден. Слънцето все още е жалостиво към цветята на балкона ми. Всички дрехи ми се струват красиви, когато се обличам. Пролетта влезе в града докато нашествениците ги няма. Имам хубаво усещане за тази година!

Просто

Всъщност щастието се оказва най-простото нещо на света, до което се стига по най-сложните начини. С години разсъждаваш върху изначалните различия между мъжа и жената, прекарваш месеци по баровете с цигара в ръка и с 3-тото-ама-за-последно уиски, с поредния-ама-за-малко тъпак и накрая, най-накрая се оказва, че щастието е нещо изключително простичко. Ранно ставане, мързелив и сладък секс с полузатворени очи. „Успя да ме събудиш пак!” и смях. „Хайде да си полежим още малко, искаш ли?” Боса правя закуска. Бъркани яйца, принцеси с кашкавал на светлата маса и гората отсреща – съвсем зелена. Топло мляко с какао. „Какво?” – „Нищо, радвам ти се!” Лигавщини на вратата и излиза по „важните си задачи”. А аз оставам с моите не толкова неотложни неща. Допивам какаото си, загледана в града и се настройвам за хубав ден. И аз съм заета. Предимно с това да съм щастлива. Хващам се за минутите, защото знам, че после пак ще забравя. Пак ще се тревожа. Пак ще потрепервам в колата си на светофара долу, на Синьото. Влизам боса в банята и пред огледалата свалям маската за очи. Горещ душ. Дълъг. Душата ми се затваря в тялото ми. Обхожда го пръстче по пръстче. Глезени, колена и слабини. Пара. Бялата ми хавлия и червеният ми педикюр. Знам, че се обичам. И това ме кара да се усмихвам. Още вчера забравих телефона си на 10 преки от нас и не бързам да си го взема. Ама никак! Хората, които обичам знаят как да ме намерят и без него. Още малко блаженство и трябва да изляза. С топла жилетка и вкус на какао в устата. Просто! Съвсем просто!

Няма невъзможни неща

Магазин за бельо. Хубаво бельо. И чорапи. Всякакви. Влизам с идеята да си купя нещо красиво и непрактично. Денят е хубав, слънчев. По Витошка е пълно с мутреси и избягали от часовете ученици. Заравям се из чорапите и се опитвам да разкарам досадното ниско същество, което след като разбра, че „ с нищо не може да ми помогне”, продължава да виси до мен в отегчена поза. „Аааах, че си сладкоооо!” Чуват се лигави възгласи някъде в магазина. Поглеждам. Една девойка с големи черни очила е влязла с кученцето си. Едно от онези нещастни същества, които са имали „късмета” да ги подарят на някоя манекенка и да прекарат живота си в дамска чанта по кафетата. Животинчето, да не повярваш, е на каишка и доколкото разбирам от кучета е все още бебе. Отегчените продавачки се нахвърлят върху него, а то панически се дърпа към улицата. „Търся жълт мрежест чорапогащник…”, казва девойката. Позната ми е отнякъде. Предполагам, че е някаква „манекенка”. Имам привилегията да съм достатъчно разсеяна, за да проявявам престъпна незаинтересованост към имената на хората, които не ме интересуват. Започва продължителен разговор за нейните предпочитания и за модното този сезон жълто. Продавачките й пригласят глупаво, облечени в евтините си униформи, а тя се чувства като звезда. Мисля си какво ли се случва в постната й душичка, когато продавачките по магазините я познават. Кучето се изнервя от кокошарника и се разлайва с бебешкия си глас.„Парис! Парис, не така!”, дръпва го рязко на каишката му собственичката. Иде ми да оставя клиновете, които съм си избрала, да се промъкна покрай щендерите, да грабна Парис(!) и да избягам. Представям си за момент колко хубаво ще си живее малкият сладур с мен. Представям си как тичам по Витошка, завивам в първата пряка и спасявам нещастното животно. Покупко-продажбата до мен обаче не се развива добре. „Манекенката” установява, че „не може да си намери жълт колан за жълтия чорапогащник” и си отива смъртно разочарована. Персоналът потъва отново в отегчените си мисли, които най-вероятно включват „Блазе й!” и „Кой знае с кого се чука!”. Излизат да пушат тънка Карелия пред магазина със сутрешните си кафета. Говорят си за „той защо не се е обадил” и за „оная вечер в Най”.

Гоня мисълта за Парис от главата си и продължавам да зяпам. Досадата до мен се е уморила да следи движенията ми и аз продължавам да се чудя между два черни клина. С орнаменти или не? Мрежести или не? Ама не са ли малко курвенски…? Точно решавам и тръгвам към касата и…..„Освалдо, чакай, маме!”

„Поредното нещастно куче!”, си помислям аз. Поглеждам към вратата. Но не! Дете! От плът и кръв! Момченце с честни сини очи. В количка. И майка му на тигрови токове. Изключително лудата му и опасна майка, която го е кръстила Освалдо и сега продължава да го нарича така и пред хората…Втрещено плащам покупките си и излизам почти на бегом от магазина. В какви магазини пазарувам, по дяволите!?!

Днес разказвам тази лудост на Линда, а тя ми връща жеста с историята за момичето от фризьорския салон. Женено за 30 години по възрастен мъж. С двама любовника – яки като бикове и почти толкова умни. Срещат се по кварталите. А къде ли се чукат?!? Единият е сложил охрана пред фризьорския салон, заради детектива на мъжа й, който преди месец я хванал и й спукал едно ребро. Тя е хубава все още, на 25. Линда ми описа как любовникът влязъл в салона, казал на девойката, че Тя е най-хубавата жена, която е имал и облизал врата й като крава. По ръцете му имало наболи неизбръснати косми и бил потен от фитнеса. Когато се върнал да блъска, Тя съобщила на всеослушание, че на мъжа й не му ставало вече и тя затова. Иначе имала амбиции. Щяла да учи в „софийския нещо с психология”. Линда си тръгнала, минала през охраната и си мислела: „Тези хора в какъв свят живеят?!?”

Слушам разказа й, сега го пресъздавам тук и си мисля за планетите. Моята и техните. Нашата и вашите. Вървим по едни и същи улици. Плащаме данъци, живеем врати до врати, а мислим в различни галактики. Събуждаме се и заспиваме на чужди планети, докато си гледаме в балконите. Докато пазаруваме франзела и прясно мляко, човекът пред нас на касата си плаща патрончето гроздова в 9 сутринта. Снощи пак се е напил, бил е жена си после, а после…после е заспал в кухнята.

А аз пиша. Крада историите на хората. На топличко и чисто. С лаптопа на коленете. Закусвала след сутрешния душ, с няколко задачи в органайзера на телефона. С дребните ми ядове и големите ми тревожни мисли в главата. С клишираните „трагедии” в малкия ми живот. Клиширани като на човека патрончето и на мацката счупеното ребро. И знам, че няма добро и лошо. Няма правилно и грешно. Няма по-добро. Всичко е еднакво. Не можем да се съдим. Утре, в някой друг живот, при други обстоятелства вие може да сте мацката в салона и да се чукате с напомпани добичета за удоволствие. На вас може да ви чупят ребрата ревниви съпрузи или да се напивате до безсъзнание в мизерната си кухня със шарена мушама на масата. Някога, в бъдещето, собствената ви дъщеря може да порасне „хубавка”, да я пратите „в Софията” да учи, а тя да се чука с престъпници, за да й подарят кученце и временен Мерцедес. Утре, съвсем обозримо, може да се превърнете в отегчена продавачка в първокласен магазин за бельо и да носите черен панталон и блузка с реклама, да се забивате с някой доставчик и да правите свирки в тоалетните на Най.

И куче може да станете. Може дори да нямате „късмета” да сте Парис, а да ви викат просто Гошко. Да ви хвърлят сух хляб в студа и да ядете ритници в ребрата сутрин. Всичко е възможно. Няма невъзможни неща!