Новите ми постоянни зъби

Преди много години отново беше есен. Бяхме прекарали поредните няколко дни в „учене” - злоупотреба с различни вредни вещества, докато по земята се въргалят томчета литература. Хиляди недочетени страници, облечени в скучни корици. Поезия, проза, критика…все нормални за тогава неща. Есенна сесия. Поредната. Поредното късно такси. Не бяхме излизали поне едно денонощие. Не очаквах този вятър, който ме блъсна преди да отворя вратата на жълтата кола пред входа. Дърветата на малката уличка в Лозенец се огъваха заплашително към прозорците на хората. Въздухът свистеше по дървените дограми и вдигаше найлонови пликчета към небето. За 10 метра очите ми се напълниха с пясък и градски прах. Небето беше надвиснало сиво и лилаво. Крещеше и виеше като вълк. Тогава разбрах.

Разбрах, че нещо ще се случи. Че нещо ще бъде. И беше. Няколко месеца по-късно животът ми тръгна в нова посока. Влезе в съвсем нов коловоз. Запали двигателя на тежкия си локомотив и с бавно, но стабилно бумтене напусна гарата. Тогава не знаех къде отивам. Защо съм се качила и кой ми е купил билета. Пътувах уж за малко - за да позяпам през прозореца на вагона, да изпуша една цигара и да сляза на следващата спирка. Такива планове имах. Със себе си носех само едно одрано сърце и половин равнодушна съдба. В главата си имах здравословен, детски цинизъм и много рани с прясна коричка. После влакът се отдалечи, заредиха се размазани непознати гледки, слънчеви следобеди, протяжни сутрини и една нова, любима усмивка до възглавницата ми всяка сутрин. Без да усетя всичко се беше променило. Цинизмът ми загуби млечните си зъби. Падаха един по един. Някои връзвах с конец за вратата, други с облекчение хвърлях на покрива, за да ги вземе феята на зъбчетата. През онази нощ онзи вятър беше предрекъл точно това временно обеззъбяване. Голямата промяна в мен.

И така докато днес не задуха пак. Същият вятър. Докато не започнаха да растат постоянните зъби на вечното ми неспокойство. Постепенно устата ми се напълни с нови бисери. Един по един, бели и здраво стъпили на корените си. Резци, дъвкателни и кучешки. Стабилни и непоклатими. Оръжията на цинизма ми. Завърнаха се. По-опасни и по-остри от преди. Тези, които не вярват в приказки, в принцеси и далечни царства. Не пият мляко на закуска и не обичат сладко. Върнаха се, за да разказват за загубената предутробна мъдрост, за демоните в главата ми, за несъвършенствата на душата ми. Върнаха се да хапят. Новите ми постоянни зъби.

Спасете красотата!

Китайското посолство в София. Седнала съм на края на стола на масата за попълване на формуляри, след като един приятен чиновник с овехтяла ризка ме е помолил да „зацакам 15 минути”. Разбрах го. Усмихнах се и седнах, за да огледам любопитно чакалнята. На опашката е пълно с китайци. Предимно жени с деца, които оживено си лаят помежду си и размахват разни български удостоверения. До мен е застанало малко, сополиво детенце с дръпнати очи, което ме наблюдава любопитно. Усмихвам се глупаво. Говоря му на бебешки, а то седи и ме гледа без да реагира и точно, когато започвам да се чувствам малко неловко, идва майка му и го дръпва грубо настрани.

- Извинете, може ли да ни помогнете? – Срещу мен е седнало младо момиче на видима възраст 18-19 години. Красиво, русоляво създание с лъскава фиба, което гледа жената до мен с поглед на кокер шпаньол. - Не мога да разбера какво да напиша тук….

- Амииии, напишете си телефонния номер…

- Ама мобилния или домашния…?

- Ами….който искате….

Ситуацията е следната: Младата красива госпожица се опитва да попълни искането си за виза и гледа разграфения лист пред себе си с неподправено недоумение. Ако не знаеш за какво става дума, ще си помислиш, че формулярът е на китайски и от нея се изисква да го попълни минимум на японски. Наднича в листа на жената до нея, все едно може да препише, и моли за помощ с отчаян поглед. Възпитавана съм да не зяпам хората, но не мога да се сдържа.

- А тук какво трябва да напиша?, продължава диалогът

- Тук трябва да оградите с кръгче защо отивате в Китай.

- Ахаааа, ама аз отивам на кастинг….

Най-вероятно очаква в 10-те изброени общи положения, като например: „бизнес, туризъм и образование”, да има и „кастинг”. Блокаж! Жената вижда, че нещата до нея се закучват и предлага:

- Оградете „туризъм”, за да не ви задават много въпроси…

- Аха….

Нататък въпросите продължиха: - А тук какво да напиша, а тук….

За да не останете с грешно впечатление, ще уточня, че във формуляра, с изключение на 2-3 подвеждащи въпроса, от рода: „Какво е китайското ви име?” , „Напишете, другите имена с които ви наричат” и „Каква е предишната ви националност?”, няма нищо странно. Братята китайци искат да знаят името ви, телефонния ви номер, с каква цел смятате да ги посетите и кой ви е поканил. Всичко на всичко - толкова. Докато седях там – 10 минути, кандидат манекенката беше написала само името си, което, заклевам се, провери от задграничния си паспорт 2 пъти.

Точно се отегчих да гледам тази безпомощност и едва дочутият приглушен диалог между девойката и майка й ме хвърли в абсолютен ужас:

- Имейл на организацията, която ви кани….Мамо, дай ми поканата...-Бавно изписва буквите със старанието на първокласничка от първия чин.- Хм, ами няма да се побере в кутийката…

- Ами, маме, съкрати го…

Облещвам се неподправено срещу тях.

- Ами добре, ще ми стигне до точката, ком ще се сетят….

Главата ми забучава от напушилия ме смях, доброто момиче в мен едвам се сдържа да ги посъветва да не съкращават имейла, но после се отказвам.

- Извинете, консулът, ще ви даде визата в 12 на вратата на посолството… - гласът на охраната.

Изправям се и напускам чакалнята. Удивена. Със сто въпроса в главата си. В какви училища ходят тези момичета?! Какви дипломи взимат?! Как се оправят?! Какво учат?! А майките им…?

Дали красотата ще спаси света или в крайна сметка светът ще трябва да спасява красотата? Дали й трябва на красотата да може да попълва формуляри и дали въобще има някакво значение...? А после си одрах колата.

Слава богу!

Не се е променило. Нищо. В този малък, дяволски град. Мирише на същите неща. А98, кофи за разделно събиране, бурени и трева. Софийска, не зелена. И небето, и трамваите и Графа. Бабите, които продават зеленища и съмнителни гъби върху изгнили кашони. Малки китки градински, есенни цветя. Може би билетите за градския транспорт са вдигнали цените си. Може би метрото вече ходи до другия край на града. Може би се е сменило правителството, кмета, управата и манталитета. Може би…

Връщам се, когато дърветата пред балкона са все още зелени. Правят ремонти – съседите и общината. Копаят с багери и хвърлят настрани паветата. Мирише на свършващо лято, на започваща есен и на обещания за зима. Връщам се, когато пухените възглавници по дивана ми са все още са бухнали. Когато в шкафовете ми все още няма никакви отворени пакетчета и от хладилника надушвам само празнота. Две бутилки сосове и 3 бутилки рицина. Всичко на всичко. Толкова. Ще трябва да обживяваме къщата, улиците и целия град отново. Докато отново се заобичаме. Докато падне и последната следа от тен по лицето ми. Докато успея да се видя с всички, които обичам. И докато успея да избегна останалите.

Така е есента. Там, където тракат раздрънкани релси, свирят спирачки и мирише на дюнери. Връщам се, когато трябва да превъзпитам сърцето си. Отново. За да живее със стария си градски ритъм. С парка и печените царевици. С въртележките на малката и любимите ни заведения. Бърз преглед на есенния гардероб. Забравени жилетки, черни, кожени кецове, причудливи обувки на токове. Шалове, шапки…даже ръкавици. Какво се прави есента? Забравила съм. Дългото бездушно лято е променило малко обветреното ми лице. Поиздухало е прахта в сърцето ми. И свършва. Слава богу!