декември 27, 2007

Коледата е вредна

Знаех си, че няма да издържа. Ще седна пред компютъра, ще си свърша работата и после ще седна да пиша без предварителна идея.

Не обичам “романтични филми”, леко ми се гади като станат прекалени. Но! Има някои филми като Нотинг Хил, в които сценаристите, които са писали диалозите, са си свършили работата и по Коледа удрят в десетката. Изключваме сладникавата рамка, нереалистичната предсказуема фабула…Но диалозите! Дали защото напоследък съм мека и чувствителна, дали от вечерния Бейлис и мекото канапе..., но имаше диалози, които ме хванаха за гърлото. Простички, обикновени, лигави и леко мелодраматични...Коледата е вредна. Имаше моменти по време на филма,точно тези със “случването”, които ме хващаха и стискаха диафрагмата ми. Сълзи по възглавницата на дивана. Хвана ме срам, че плача на тая лиготия, но не можах да се спра. А мъжкото присъствие до мен се смееше: ”Тези, ако не се праснат скоро, ще сменя канала.” Него Коледата не го лови изглежда. Дали заради Джулия Робъртс, която отново играеше Ана, като онази Ана в Closer…Диалози, идеални за флирт. И то флирт само с определени хора. Малко хора.

Спомних си разговорите в Closer…много по-добри, които ме държаха за гърлото по същия начин. Тогава се взирах напред в киното и се откривах в онази Ана, и се ядосвах на себе си, и ми ставаше любопитно, и смешно… Опитвах се да раздам около себе си ролите от филма и се усмихвах на детските си фантазии. Не плаках тогава, защото имах усещането, че май ми се случва…или, защото не беше по Коледа.

Снощи, обаче, плаках. Коледата е вредна. Докато филмът не свърши по възможно най-глупавия начин. Успокоих дишането си. Измиване на лицето пред огледалото: “Ано, съвсем откачи!” и усмивка. Заспах спокойна и немислеща за нещата. Нещата, неосъществените… Загубените флиртове и разходки, предстоящите и тези, на които се надявам.

Празниците ни размекват, цялата тази организирана лигня по магазините и по телевизията. И зелето със свинско дава отражения, сигурна съм. И цялото организирано до минути “бездействие”, и неорганизираното пиянство…Коледата е вредна. За чувствителните жени като мен, за възприятията, за тъжните, самотните, за разлюбените, за болните и изоставените…Вредна е за зъбите на децата, за джоба ми и за холестерола на възрастните…

Откъде започнах, къде стигнах…А исках да напиша какви хубави неща са минали през главата ми снощи, докато съм плакала на дивана…

декември 21, 2007

Празници за срещи и раздели

Това беше! От тук нататък само празници с малко досадно прекъсване - на 27-ми. Почивка, разни неща с вкусно кисело зеле и подаръци. Любимите ми хора и усмихнатите им очи. Тръпката, когато отварят моите подаръци. Изненадата им. Излизането по женски с Бибата в нощта на Бъдни вечер, което ще направим и тази година. Традицията. Ще се видим в един, подаръците и Хамбара. Събуждането на Коледа. Топлото легло и детската му усмивка. Честита Коледа! Ръкавици и меки шалове, блестящи опаковки, червено вино и малък Бейлис. Панделки. Празници с панделки.
И започва моята ваканция. Очаквана и неочаквана. Тази, от която имах нужда. По-дълга от обикновено. На който му се чете – архивите са живи, аз няма да чета, нито ще пиша…Ще поспра, за да си поема въздух и да изчакам душичката си…Нещо не си говорим напоследък, тя се задъхва и по малко изостава…Ваканция за срещи и раздели.


Целувки, вкусно уиски, уверени ръце в ръцете ви, блестящи погледи, жадни пръсти в косите ви и малко здравословна самота. Протяжни сутрини, меки следобеди и топли вечери ви желая!

Опознаването - Свинска история

За първи път ще празнуваме Нова година заедно. Банско. Приятелите му са ме поопознали, но там, в Банско ще са и негови “съученици”. Едни такива истукани, претенциозни… дошли си за празниците от целия свят…Елит, моля ти се…Виждаме се на празничната вечер. Малка механа. Огромни маси. Поръчали сме си прасе. Червеното вино се лее така, както това може да се случи само в механа. Черна плисирана пола до коленете и ботуши на висок ток. Тъпо и неподходящо, като имате предвид свинската обстановка. Идват на групички по двама, трима и той гордо ме запознава:”Това е моята приятелка.” Аз се усмихвам любезно и ги забравям в момента, в който виждам гърбовете им. Вино. Чаша, втора. На нашата маса е забавно. Вратата на тоалетната е стара, колкото къщата, дебело и тежко дърво. Продължавам с виното. Наблюдавам цяла вечер как няколко девойки от съседните маси ходят по 2 в тоалетната.

Това никога не съм го разбирала. Има мъничко секс в това да гледаш близката си приятелка как пишка. Има, признавам. Това е приятен и интимен момент между жените. Някакво тайнство…Но! Сигурна съм, че тези точно нямат такива усещания. Влизат да си говорят вътре като кокошки и само задържат тоалетната. Едни такива “облечени”…Има нещо в погледите им – гледат плахо, нещо като скучни сърни, ама без финото излъчване на сърните. Продължават да влизат по две и образуват малки опашки от по един – двама мъже.

Минава време и решавам да посетя и аз мястото. Тропвам с големия месингов кръг, ослушвам се - няма отговор. Опитвам се да бутна тежката врата, но не успявам. Подпирам съвсем леко с рамо, веднъж, два пъти – нищо. Усещам, че леко се мръдва под натиска ми, но не мога да я отворя. След това помня, като в електронна игра, как се отдалечих малко. Вдигнах обутия си в токове крак и с неподозирана сила изритах вратата. Трясък! Врата влезе в тоалетната. Две маси се изправиха. Отвътре като мишки надничаха разширените от ужас очи на две “съученички”, чиято седянка бях прекъснала. Аз тържествувах. Изчаках ги да се изнижат почти на бегом, триумфално влязох, подпрях вратата, защото едната панта се беше пооткачила и пишках доволна, спокойна и в пълна тишина.

Навън е станал лек проблем, успокоявали са ги, той се е извинявал от мое име…А ако им бях разбила главите?...

След малко излязох. Повече никой не се запозна с мен до края на вечерта. На нашата маса беше леко неловко в началото,
но след минути дойде полунощ и всички забравиха. Или поне аз забравих. Дойде прасето…Дунавското под дъжда на улицата…Свинска история.

декември 20, 2007

Онази

Знаеш, че понякога имам нужда от “онази” любов. Онази, от която лъжичката ми се качваше в гърлото. Караше ме да включвам компютъра си веднага щом стана. Изправяше ме на нокти всеки път. Стомахът ми се свиваше при присветването на дисплея на телефона ми. Липсва ми следобед и сутрин понякога. Липсва ми “онази” любов, която мразя често и често сънувам. За нея си мечтаех да ме гледа докато говоря, да не издържи и без да ме пита да ме целуне. За да не мога да се дърпам. Да ме остави без въздух неочаквано. Да се качи в колата ми, да се вози и да мълчи. На тъмно, по нощите. Да крачим по гадните софийски улици посред нощ, по малките улички на прибиране. И да треперим – “Ела у нас!”и да не отивам. Толкова е простичко да очакваш такива неща от “любовите”! Все простички желания имам…

И всеки път да й кажа “липсваш ми” и всеки път си гълтам езика. Имам нужда от “онази” любов, която се държи детински и ме вбесява. Онази, която грубиянски стъпква пухкавото ми настроение и ме кара да се изчервявам посред бял ден. От срам и от обида. Кара ме да пускам кратки гневни sms-и без отовор.

И не мога да си обясня какво стана…А мина толкова време! Не искам “да ме уважават”, “да предизвиквам топли чувства”, “да ме обичат”, “да съм приятел”, искам си “онази” любов. И като я няма, предпочитам да си скимтя тихичко и да ме оставят на мира. На мира, за да се примиря. Да се примиря, че имам нужда от “онази” любов.

декември 19, 2007

Опознаването - Пистолетът

Странни времена бяха преди години. Ходехме на училище със спрейове в джобовете си. Аз имах поредица различни, които купувах от един скейтер в един апартамент в Красна поляна. Никога не ми потрябваха с изключение на един път, когато чух стъпки зад себе си на улицата и без дори да се обърна започнах да пръскам назад и да бягам. Може би е пострадал невинен, случаен минувач. Страхлива съм, а на шубето очите са големи. Живеехме в свят, в който беше нормално да ти откраднат “пухенката”, да ти свалят “рокерията” на Попа или часовника. Да те измлатят с пръчка в парка и да ти вземат байка. Да те спрат на Данте и да ти вземат уокмена и бомбъра…Докмартинсите бяха готини за ритане, но и доста ценна разменна монета…Имах химикалка, заредена с газов патрон на ключовете, която веднъж гръмна вкъщи и щях да се осакатя. В странни времена израснах.

По-късно, когато станах на 20, баща ми ми подари пистолет. Газов. За самозащита. Първо го носеше той, а после го даде на мен. Беше малък и черен и тогава ми се струваше много красив. Имах респект към оръжията и все още имам. Знаех, че никога няма да го използвам, най-малкото защото реакциите ми са като на умрял кон. Носех го на дъното на чантите си. Ако не дай си боже ми се наложеше да го използвам трябваше да кажа: “Стойте сега, да си откопчея чантата, да намеря пистолета на дъното и… Ебаси, как се стреляше с това?” и най - много да изям и един хубав бой. Отдавна бях забравила, че го нося, а баща ми беше спокоен, че дъщеря му е въоръжена и всички бяха доволни.

5 години по-късно излизам на една от първите си срещи с Него. Не познавам приятелите му, те не ме познават, а и той все още. Нагласила съм се като за световно - фатално гримирана и тн. Ще го впечатлявам..., моля ти се. Чантата ми е огромна, красива, тип-торба, голяма колкото мен. Не съм я слагала от половин година. Излизаме вечерта, с негови приятели сме, 3 момчета, с които току що съм се запознала. Вечеряме и стигаме до една гадна дупка на Графа. Тогава беше “The place” и имаше танци, а в съседната стая стриптийз и секс на живо…Сега се замислям, че на странно място сме отишли. Изправяме се пред впечатляваща охрана със слушалки в ушите и прилепнали черни дрехи. Младежите минават през строга проверка за оръжие, моят човек също минава точно пред мен. Шеговито се обръща към охраната и ме сочи: “Хубаво я проверете, защото е въоръжена!” Всички се смеем на шегата. Момчето с мускулите професионално подлага ръката си под дъното на чантата ми:”Какво е това?” Всички гледат и ме чакат на стълбите. Аз онемявам, защото изведнъж си спомням. Отварям чантата си и вадя пистолета, чиято дръжка се разпада в ръцете ми. “А това ли …ами газов пистолет, забравила съм го…” Ако беше анимационен филм, ченетата на моя човек и на тримата му приятели сигурно щяха да са до земята и очите им да са изскочили от орбитите. Не можете да си представите удивлението им, а и на охраната…:
- Не може да влезете с това!
- Ама то дори не е заредено сигурно…Вижте…
- Не, не, недейте…
- Добре, не можете ли да го вземете докато съм вътре?
- Ама как ще ви взимаме оръжието, не, нямаме касетки!

Мъжката ми компания немее. Охраната се смилява над умолителните ми очи:
- Добре, дайте ми го, само да не си го забравите после!
- Няма, много ви благодаря! ,чуруликам доволна и слизам надолу

В компанията цари гробно мълчание. Аз решавам да ги осветля:
- Съвсем съм го забравила, баща ми ми го подари за един рожден ден…
Мълчанието става все по-тегаво…
Хубаво се опознахме с приятелите му…, но той издържа на този ранен пиар на моята личност. По-нататък често ме питаше на майтап дали не съм въоръжена случайно…А пистолета…отново не знам къде е …

декември 18, 2007

Сапунка

Днес седнах да пиша, защото ми се пишеше…Декемврийското слънце, което блести в очите ми през прозореца на 11-тия етаж и вкусната домашна баничка пред клавиатурата ми ме тласнаха към тези редове. Писах, писах…и накрая, като го прочетох ми заприлича на нещо, което съм писала…Разрових се и ето. Не мога нито да се допълня, нито да се съкратя…Днес бих повторила тези думи една по една и го вярвам точно толкова, колкото го вярвах тогава. Днес определено съм в хубаво настроение, усмихвам се на хората, на непознати. Събудих се щастлива, закусвахме от същата тази баничка и гледахме с качени на масата крака някаква сапунка по телевизията. Пиех айран и слушах един адски драматичен диалог в болницата между бинтован секси латиноамерикански мачо и негова приятелка, облечена като за абитуриентски бал с апетитен силикон отпред. Започнах да довършвам всяка негова реплика с “имаш страшни цици” и се получаваше много забавно:
- Хулио, добре ли си?
- Есмералда, трябва да ти кажа нещо…”имаш страшни цици”
- Защо говориш така, Хулио?!
- Време е да започнем да живеем живота си , Есмералда, влюбен съм в Химена, но ….”ти имаш страшни цици”
- Защо ме подлъга, Хулио!? Защо постъпи така!?
- Не ме съди, Есмералда, знаеш, че…”ти имаш страшни цици”…
Превиваме се двамата от смях по пижами пред телевизора и хапваме баничка с айран. Това е животът - сутрен между леглото, дивана, закуската и пижамата. Така се живее 100 години!

декември 17, 2007

MythBusters

Има един любим мой виц, в края на който един лирически субект настървено повтаря: И обувки, и обувки…!!!”, докато прави свирка на друг лирически субект. Разказвам вица на една колежка, докато седим двете една срещу друга. Вдигнали сме краката си на бюрото ми и се смеем.
- Добре, това възможно ли е?, поглежда ме тя, замислена
- Кое…?
- Ами това със свирката и говоренето едновременно…
- Ами…не ми се е налагало…
И двете като по команда поглеждаме към малкото шише с минерална вода пред мен. Поглеждаме се съучастнически и тя грабва шишето. Аз вече се смея, а тя се опитва да каже” И обувки, и обувки!”, докато е налапала гърлото му. Естествено нищо не се получава и избухваме в смях.
- Дай аз да опитам, ама му сложи капачката, за да няма ехо…
Мия шишето отново и този път аз повтарям действието.
- Ама го дръж с две ръце…- я чувам да се смее
Навела съм се над бюрото си. Чува се само едно “Бууу”. Става ми гадно от пластмасата в устата ми, а и диаметърът на бутиката е далеч от реалния, колкото и да не им се иска на някои…Смеем се. Хубаво е че работя сама и няма свидетели на тези опити с научна цел.
- Ахааа, значи това са новите ти обувки от Париж, яснооо!, продължава разговора тя, поглеждайки обувките на бюрото ми
- Мдааа, няколко чифта…, засмивам се аз
- Ооооо! Мръсница! Хахахаха
Разговорът нататък загрубява. Иначе имам доста сериозен вид понякога по коридорите. Една такава забързана, 30-годишна…динамична и отговорна…почти се връзвам с враждебната фауна наоколо. Само в дрескода и в главата ми не успяха да ме вържат…

декември 15, 2007

Съботата - работен ден

Толкова мрънках за зима. Зима, зима, зима…Еми, на ти сега! Нали искаше зима?! Колата ми като произведение на Явашев и пак съм без ръкавици. Чистене на пухкавия сняг с ръкави. Къде са ми ръкавиците, по дяволите?! Рядко намирам такива, които да не са ми къси на пръстите и отгоре на това ги губя непрекъснато…И как можах това снощи с момичетата до 100 часа. Поне да бях пила, че да знам сега защо ми е криво. Държа ледения волан с два пръста и завивам внимателно по паважа на Колелото. Зяпам хората на Синьото – всички не са от тук и са за малко. Съботата си е събота и дори да е работен ден, пак имаш усещането за нещо несериозно и лежерно. Отивам на работа час по-късно от нормалното и съм спокойна. Айляк! Тази дума я научих от един приятел. Сещам се пак за разговорите снощи с момичетата и ми става смешно. В продължение на час най-често употребяваната дума беше “кур”. Не се бяхме виждали от доста време (седмица) и наваксахме с изговаряне на всякакви неща. Зимата ли, уютното червено вино ли или набързо купеното китайско завъртяха темата към “мъжките достойнства”. Търсеха се бутилки от малка минерална вода за онагледяване, ролетки, показваха се лакти и китки, чуваха се възгласи на одобрение, весел смях и шумно освиркване. Ако имаше брояч за “неприлични думички”, щеше до е гръмнал още в началото на разговора. Хапнахме, пийнахме, мерихме дрехи, които трябваше да си разпределим, мотаене по бельо, “виж какво си купих”, “уникално”, “това няма да ми стане сега, лятото, като поотслабна…” Типично. Нито дума за политика, литература, театър, здравословно хранене, готвене, работа…Нито дума! Това им харесвам на момичетата!

Разделихме се през нощта в утихналата ми, топла кола. Всяка с хартиена торба с нови дрехи, с вкус на вино по небцето си и мисъл за топлото си легло. Оставих ги по домовете им. Шумни целувки, все едно повече няма да се видим никога. А ще се чуем още днес към обяд…

Подкарвам сама към вкъщи. Намирам Депеш на сенника и избирам обиколен маршрут към вкъщи. …Pain and misery always hit the spot, knowing you can't lose what you haven't got…Отпускам се назад. Има нещо в тази зима. Тази я хванах как идва. Обикновено зимата я заварвам някоя сутрин. Поглеждам през прозорците и се усмихвам. Стомаха ми се свива като на дете пред опакован подарък. Всичко е бяло, по покривите, дърветата и улиците…има пресни кучешки стъпки по тревата…Зимата винаги идва тайно и през нощта. Този път не. Тази я излових. Онзи ден на светофара на университета. Докато блеех по един малоумен плакат с командоси, нещо падна на предното ми стъкло и изчезна. Като прашинка в окото ми. Второ, трето…заваля ефирен бял прах. Хората се позабързаха. Намалих музиката в колата. Прахът се превърна в малки перца, които нападаха стъклата ми. Тишина. Облещих се нагоре и не можах да сдържа детското си възхищение. Стотици, хиляди, милиони бели перца. Съвсем спрях музиката. Пълна тишина и снега. Стреснаха ме продължителни и нервни клаксони. Бях пропуснала да тръгна навреме за зеленото. Пред мен колите отдавна се бяха изнизали. Видях циничните жестове на сватбаря зад мен и му се усмихнах. Сигурно съм го вбесила още повече. Усмихната глупаво, като теле, преместих колата напред и зачаках отново. Не можах да прибера детската си физиономия и продължих да зяпам небето.

Малкото чудо на университета. Хванах следващото зелено и доволна продължих направо.

декември 14, 2007

Моят избор - Блондинка

Всички сме чували как можеш да накараш очите на една блондинка да светнат. - Като й светнеш с фенерче в ухото. Е, аз снощи си светнах с един фенер и ми светна, че от известно време се заглеждам по жени с гарваново черни коси. Не толкова по жените, колкото по косите им. Обмислям да сменя русото с моя естествен цвят, който е гарваново черен. Въпреки, че си харесвам русото. Това беше моят съзнателен избор – Блондинка. В момента, в който се боядисах, забелязах някои доста интересни промени в хората около мен. Стана ми по-лесно да отнемам предимството на мъжете по малките и големи кръстовища – с усмивка, само една. Струваше ми се, че хората някак ми се усмихват повече. Изработих си едно невинно премигване специално за бюрократични проблеми и оправяне в непознати ситуации. И страшно ми върви – и пред жени и пред мъже. Не си въобразявам, сигурна съм. Хората някак приемат изначално, че не могат да очакват нищо чак толкова сериозно от теб, а на мен това ми дойде много добре. Ако има нещо, което да ме изнервя, то това са хорските очаквания спрямо мен – спрямо моята личност, моето поведение, интелект или външност. С това русо се чувствам добре. Никой не очаква от мен да съм много умна, да блестя с някакви велики изказвания…И аз съм доволна. А, когато нещо се случи и “с тоз акъл на 3 патки като заблеста”, се забавлявам на физиономиите:” Я, т`ва русото говори!”

Това лято на Славейков, докато се мотаех по сергиите и се чудeх какво да си купя, погледът ми се спря на една сериозна книга, някаква психология, вече не помня. Обърнах я и се зачетох. “В тази няма много картинки!”, мъжки, подигравателен глас и одобрителен съпровождащ смях. Вдигнах очи. Зад сергията пиеха бира 3-ма продавачи на книги и открито се забавляваха. “Ооо, колко жалко!”, засмях се и я хвърлих обратно. Обърнах се с вдигната брадичка и отидох на съседната сергия, където една мила жена ми продаде 4 книги пред очите на пишман-търговците. Пиеха бира и гледаха. Нищо не изкоментираха повече. Това са малките рискове да изглеждаш вятърничава, но ще ги преглътна пред малките битови предимства на “блондинките”. По - лесно се запомнят, правят повече впечатление и винаги имат шеговито обяснение за някоя глупост, която са казали или направили. И животът някак е по-лесен.

Като цяло усетих на гърба си отдавна известната истина, че мъжете си падат по руси жени. Наскоро присъствах на разговор на 3-ма приятели за идеала им за жена и общото беше – тип рускиня. Когато това лято питах Бебето какви са красивите момичета, той каза “Руси!”. Оставяме настрана, че две от най-близките му жени - майка му и аз, са руси. Предполагам, че ако накараш някое момченце в детската градина да нарисува момиченце, също ще го нарисува русо. Русо и с рокличка. По-нататък вече , в пуберските му фантазии и задължително с токове. Отдавна съм открила топлата вода – Няма мъж, на който да не му става от токове и дълга коса. По възможност – руса. И “ставането” определено води до по-лесна комуникация. Трябва ти само малко акъл под русото и си готова. Не случайно народът цинично казва: “Русо гладно няма!” и “Метла да е, русо да е!” Всички народни цинизми са откровено верни, колкото и да ми се иска да си върна цвета. Има и нещо друго в моето русо – баба ми казва, че ми осветява лицето, а дядо ми, като ме видя за първи път, възкликна: “Анчеее, колко си хубава!” Е как да не повярваш на хората, които са те отгледали?! И наистина смятам, че светлата коса, озарява някои черти.

Все още не съм решила. Имам време до 21-ви. Ще сложа нещата на бакалския тефтер – за и против, и ще реша в момента, в който влизам в салона. Винаги така става.

декември 13, 2007

Живите мъртви

Пресичам Раковски разсеяно и с ръце в джобовете влизам в любимата ми хлебарница наоколо. Винаги има нещо току що изпечено. Банички, сладкиши и едни гевречета…Пълно е с хора, има опашка…Разсейвам се по витрината с лакомствата и … чувам глас :
“Ако може да я стоплите…Благодаря!” Нещо започва да бучи в главата ми…Х!!! Не, не е възможно! Той умря! “Да, може пликче, благодаря!”, отново гласът. По дяволите, неговият глас! Бившето ми гадже от края на гимназията. Тогава, когато откривахме малките удоволствия заедно. Беше страшен пич. Приличаше на Еди Ведър и беше много приятна компания. Надничам отстрани! Същата фигура, в гръб е. Не, не мога да сбъркам онова тяло, което караше жените да се обръщат по улиците, не мога да объркам онова впечатляващо, силно и красиво момче…Абсурд! Ушите ми започнаха да бучат от адреналина. Какво чакаш? Обърни се…! Чака тъпата баница да му я стоплят…Започвам да надничам вече много сериозно.

Той е! Жив е! Жив е! Глупости, Ано! Нали “еди кой си” ти каза преди колко години беше…помниш ли…И за “еди кой си”, и за “еди кой си”…Помниш ли…? Не може да си се объркала! Х. е мъртъв и точка по въпроса, в момента се припознаваш! Бузите ми станаха алени. “Заповядайте!” “ Благодаря и приятен ден!” Обръща се…
Shiiiiiiit!!!!!!! Той е!!! Рязко се вторачих в тулумбичките под мен. Той ме подмина в блажено неведение за това, че всъщност “трябва да е мъртъв!!!” и затвори след себе си, а аз под учудените погледи на опашката, изтичах до витрината и го проследих с поглед. Той е! По дяволите, той е!

Чувствах се като пълен идиот. Започнах да си връщам лентата назад. Кога го видях за последно? В онова кино, друсан и отслабнал, приятелката му повърна на първия ред. Плахото ми: “Как си, душице? Много си отслабнал!” И отнесената му усмивка. И после С., който ми каза, сигурна съм в това, че са го намерили, свръхдоза, сигурна съм. Говорехме колко хора от приятелите ни са си отишли от хероин, започвахме да изброяваме, стигнахме до към 7-8 и той каза: “А ти нали знаеш за Х?!?” Сигурна съм! Това беше преди 7-8 години. Оттогава съм съобщила “скръбната вест” на кой ли не. Чувствах се всеки път ужасно като го произнасях. Ужас, поне на 10-тина души съм казала, че Х е умрял. И никой не беше чул “новината” преди това. И как да е чул, като Х. си е жив и здрав! Ходи по улиците, едър и красив. И си купува баници, и му ги топлят, и му ги завиват за вкъщи и нехае, че аз разпространявам, че е мъртъв. Кой знае какво са ми казали, кой знае и аз какво съм разбрала!?! Важното е че на цяла София казах, че е умрял. Даже с един стар познат се напихме “в негова памет” при една случайна среща в един бар. И по земята поливахме, на мен даже очите ми се насълзиха.., защото бях пийнала, пък и нали съм чувствителна…

Представям си как някой от нашите “опечалени” общи приятели го среща, онемява и пелтечи: “Ама ти не си ли ….?!?!?! `Щото Ани ми каза, че си…” А той учуден:”...Ами, не…Жив съм…”

Ужас! Куха, руса лейка!

декември 12, 2007

Земля в илюминаторе...

Отварям очи в топлата тъмнина. 2:48, изписано с аквамаринено синьо.Третата ни нощ в стария ни, вече нов, апартамент. На моменти ме лъхва на лепило от прясно направената спалня. Обръщам се към огромните витрини и капандурите. От възглавницата ми се вижда половин София. Светлинки, които мигат като коледна елха. Големите светещи реклами в центъра, надписът на Японския и нощната мъгла. Малката Мечка в стъклото на едната капандура. Земля в илюминаторе… Нищо не научих по астрономия, как ме е яд. Над главата ми има сума ти съзвездия и не знам името на нито едно. Само Малката и Голямата Мечка разпознавам…Пу! А в момента съм на първи ред под небето. Колко пъти съм мечтала да спя под звездите. Ето! Цели съзвездия над главата ми, а аз в меките си завивки. Може въобще да не сложим щори…Ще свикнем някак със сутрешната светлина в очите ни…Затварям очи и си спомням случки, в които съм се блещила срещу нощното небе…Онази нощ в Мелник, когато ми се струваше, че, ако протегна ръка, ще пипна някоя звезда. Похлупакът на небето и ние на неподдържаната трева на селския стадион в една пролетна нощ…

4:20. Малката Мечка я няма в капандурата. За сметка на това, ниско във витрините, може би там, където трябва да е Банкя, има голяма ярка звезда. Земята се е извъртяла, заедно с нашето легло. Появили са се облаци. Небето се върти над мен като в детски калейдоскоп. Като малка лягах по гръб в тревата и с часове наблюдавах как се движат облаците, как поглъщат сивкавия диск на слънцето и после го изплюват като нов. Вдигах ръце пред лицето си и ги измервах с пръсти. Сега, 25 години по-късно, направих същото. Вдигнах палеца и показалеца си към звездата и се опитах да я измеря. Усмихнах се на глупостта си. Заспивай! Ставаш след час и половина! Обърнах се към него, сложих маската си, за да не се разсейвам повече и съм потънала в розовата коприна върху клепачите ми.

6:30! 40 минути закъснение. Звезди няма. Има мараня, мъгла…Същите градски светлини, размазани от смога…Тишината на новите мебели, на все още неподредените ми книги и на вече подредения гардероб…Влизам в банята на пръсти… Гася лампата и се къпя на тъмно, загледана в светлинките навън през големя прозорец. Земля в илюминаторе… Градът все още спи…Предстои денят ми, който съм запълнила с какво ли не…Обличане, гримиране…малко работа и писане. Купуване предимно. На вещи. Ударената кола на майка ми… Шофиране, присветване и натискане на клаксона. Подреждане на вещи. Битовизми…

А небето се върти над леглото ни….

декември 10, 2007

Closer

Времето не умее да измерва човешките взаимоотношения. Любовта не можеш да я броиш в часове, в минути, в месеци. Нито любовта, нито разделите, нито липсите. Баща ми го няма само от 4 години, а имам усещането, че ми липсва цял живот вече. Има хора, които познавам от скоро, а имам усещането, че винаги сме били близки. Има дълги връзки в живота ми, които в главата ми са продължавали минути. Прекарвала съм по няколко часа в някоя стая 5 на 5, с едно легло и един стенен часовник. Вглеждала съм се в едни зеленикави очи и времето е спирало завинаги. Повдигало е рамене безпомощно и е излизало от стаята. И тези часове са били едни от най-пълните в живота ми. По-ценни и от години безгрижно щастие. Няма време в човешките отношения. Когато си влюбен, изпадаш във вакуум, който престава да отчита сезоните и денонощията. Живееш в пълна тишина, не се разболяваш и целият ти организъм е зает само с едно – потъване. В малката стъкленица на отношенията ви, е винаги едно и също време на денонощието, една и съща температура, една и съща влажност. Само там времето е безсилно.

Рибарникът в Михайлово и безгрижен обед в лятната мараня. Щука на тиган и зелена салата с кисело мляко - 3 секунди. А в София през това време е имало буря – 3 часа. Болезнено свитият й стомах и повръщането при случайната им среща - 10 секунди. Сандалите ми с убийствено високи токове – с тях се тича трудно в дъжда по софийските улици– 15 минути. Свалям сандалите си чисто мокра в заведението, миглите ми оставят черни, театрални следи по бузите ми, смея се - секунда. “Тръгвам си!” Обръщам се. 2 стъпала, 2 вдишвания – цяла вечност. “Къде тръгна?!” Ръка на кръста ми, другата на врата ми – времето спира отново. “Наздраве” в очите му – цяла вечност. Малко въздух в тоалетната, бързо оправяне на червилото и косата – секунди. Ръцете ни – часове. Вакуум от погледи и жестове. Взиране в деколтето й, в панталона му, в кожата на ръцете й, в начина, по който той държи чашата си. Бялото на усмивките на свещи – цялото време на света.

Отблизо в тишината на близостта, отблизо в очите му, в дишането му. Отблизо в ръцете, които държат твоите на коленете му. Отблизо във вакуума на връзките.

После, рано или късно, херметическото пространство се чупи, нахлува външният свят и уютната ти микросфера се разгражда в околната среда. Става шумно - невъзможно за концентрация и протяжни усмивки. Следобедните “дрямки” бързо изчезват. Откраднатото се стопява. Времето тече, така, както трябва. 60 секунди = минута. 60 минути = час. Докато други се влюбват и се сънуват, докато треперят над телефоните си, повръщат от случайните си срещи и си слагат повече парфюм...

декември 09, 2007

Празници

Изряза ноктите си до кръв. Показа се розово месце и пръстите й заприличаха на бебешки. Отдавна беше тъмно и в стаичката влизаше само светлината на външния свят, скрит зад оградата. Манастирът беше в центъра на града. Извади огледалце от прашния сандък и се вгледа в очите си. Не беше забелязала тези малки бръчици, които бяха забулили лицето й. Кога ли е станало? Очите й се усмихваха без грим, с малки проскубани мигли. Посегна към сапуна, намокри го в чашата с вода и натърка веждите си. Сапунът започна да й люти и в очите й избухнаха болка и сълзи. Извади бръснача и с премерени, хирургически движения обръсна първо едната, а после другата си вежда. Съсредоточено се огледа в огледалото и излезе от стаичката с налудничева усмивка.

Седеше боса, на колене пред олтара и се молеше сама в тишината. Нощта срещу Коледа. Ръцете й се бяха слели в малка , нервна топка. Църквата все още пазеше топлината на тълпата. Срещу забулената жена се блещеха лицата на светците – големи, безпощадни, злобни очи, стъклени и препарирани. Тези, които сънуваше всяка нощ. Вълчица с малко дете на гръдта си, гърчещи се под копията дракони, мухлясали, дребни монети. Иконата пред нея беше помътняла от целувките на грешниците. Целувки с червило, целувки от мазните им, мъжки устни. Миришеше на тамян и лицемерие, на восък и догарящи фитили. Студът на плочника проникваше през кожата й и лазеше ледено по гръбнака й.

Изправи се бавно, подпирайки се на едната си ръка, и погледна кръвта, която се стичаше по петата й. Усети топлата струйка първо по бедрото си, по ямката на коляното си и накрая по стъпалото. Грешна, убийствена, мътна кръв. Подигравката на Господ, изпитание за душата й, за слабините й. Онази нощ беше, когато топлината между краката й я ужаси. Ръката й на грешното място, вярата й, съсредоточена в една единствена пулсираща точка. Някъде долу, под ластика на овехтялото й бельо. Дъхът, който дълго не можа да успокои. Лицето й, притиснато до болка в твърдата като камък възглавница.

Някой влезе в храма и струя прашна, слаба светлина се разля върху плочника, обагрен с малките алени капчици. Тя сложи кърпата на главата си, обърса с коляно петното, наведе глава и бавно се изправи. Боса, замръзнала и безпомощна.


декември 07, 2007

В стомаха ми

Имам любов в стомаха си. Не подозирах. Роди се от случайно глътната малка костилка. Настани се удобно, пусна коренчета и бавно започна да расте. Малко, бодливо дърво. Не знаех, че е там. Но сега, когато започва да ме изпълва, го усещам. Вечер чувам шумоленето на листата в ушите си. Сутрин ме будят птици. Ще цъфне, ще върже и ще има плодове. Малки, сочни и сладки. Промъкнала се е в мен, без да я забележа. Използвала е намалението, докато се уверявам, че “няма никога вече”. Дегизирала се е като костилка на вкусна маслина, на череша или на грозде. В самодоволното си настроение не съм усетила как е пораснала, как ме завладява.
Чудо. Имам чудо в стомаха си. Чудо, което отблъсква мислите ми за край, за кръстопът, за игра. Оставя в мъглата след себе си всички предишни и следващи. Любов във вид на дърво, малък нашественик в тялото ми, спам в мислите ми. Подчинява света ми, София, музиката ми, улиците. Прави времето в часовника ми по-бавно, студа – по-поносим и слънцето - по-ярко.
Любов. Имам малко любов в стомаха си.

декември 05, 2007

Гущери

Странно нещо са жените. Днес ще плачат за теб, ще направят чудеса. Ще са готови да бъдат героични майки на сополивите ти деца. Ще бъдат мечтаните мръсници в леглото ти, облечени в неудобни кожени дрехи или с глупава лекарска престилка и без бельо. Могат да са майка ти, леля ти и баба ти едновременно. За малко, но може. Може да те обичат безкористно и безкомпромисно. Могат да работят повече от теб, да изкарват повече пари, да те издържат. Ако искат. Но! Утре…Утре може всичките й приятели да започнат да те наричат с кодовото име “нищожеството”. Още утре може да разкаже какъв нещастник си и всъщност “колко ти е малък”, как “обичаш до кокалчетата отзад”, колко си стиснат и колко са просташки навиците на семейството ти. Как си “принца от Люлин” и всъщност си един велик неудачник. И ще те забрави! Като куче! Не, не като куче! Тя кучетата няма да ги забрави. Но тебе ще те забрави. Като излекувани гъбички, като изваден зъб, като болезнено обезкосмяване на триъгълника…Ще е пчелата майка, а после ще те изсмуче като богомолка по време на развода. И вече ще мисли за друг. Ще трепери за гласа му. Ще се сънува в бели рокли. Ще си измисля целувки по плажовете и подплашени гларуси. Ще се вглежда в очите му и стомахът й ще се свива от ръцете му по тила й. Ще е момиченце, ще е мръсница. Ще го прави космонавт и роб. Ще му прави палачинки рано сутринта в неделя и ще му ги носи в леглото. Ще започва с увертюра под завивката му. И това е твоята, онази, същата жена! Ще плаче от обида, ако той нарани чувствата й. Ще плаче от възторг пред диаманта в ръцете му. И ще е чиста като светица, като весталка в храм. Сълзите й ще са лечебни като елексира на младостта. Някой беше казал, че Господ брои сълзите на жените. Мисля, че е по-добре да брои сълзите на мъжете! Гущери с нови опашки…

декември 04, 2007

За малко милост

Преди две години зимата беше тежка, люта и непреодолима. Струваше ми се, че никога няма да свърши. В края на януари температурите вечер бяха – 20. В една такава вечер случайно минавахме по един изоставен път в един от индустриалните райони на София. Покрай нас се подреждаха складове и изоставени фабрики. За малко глутница кучета подгони колата ни, а после се отказа. За секунда видях нещо бяло между кучетата. Вгледах се в тъмнината. Далматинец!
- Спри! Там имаше далматинец!
- Глупости! На тебе всички кучета са ти изгубени!
- Спри, ти казвам! Това беше далматинец!
Върнахме назад и намерихме кучетата пред един заводски портал и там, точно до едната врата, почти на едно краче, трепереше Тя. Слаба, изнемощяла, красива далматинка. Трепереше и вдигаше ту едното, ту другото си краче. Термометърът на колата показваше, че навън е -19 градуса. Отворих врата:
- Миличко, какво правиш тук?!?
Кучето ме погледна, изправи се бавно и без да се колебае влезе в колата. Сви се на крайче в краката ми и продължи да трепери. Излезе пазачът:
- Т`ва ли!?! Еба ли го на кой е? Колегата го намерил в Стара Загора. Преди 3 месеца. Оттогава е тука. Фърляме му по некоя филия. Тука с уличните ходи. Преди месец роди, ама те измреха от студа. Мършо, излизай от там!
- Оставете я!
Погледнах в краката си. Женска беше. Гледаше ме и трепереше. Беше изпохапана цялата, мръсна и слаба като вейка. Очите ми се насълзиха! Той погледна в очите ми и отсече:
- Взимаме я!
- Наистина ли?!?, разплаках се неудържимо- Това е най-хубавото нещо, което някога си правил за мен!
Затворихме вратата на колата и я закарахме вкъщи. Продължаваше да трепери. Трудно я вкарах под топлия душ, изкъпах я, постлах й на един фотьойл и тя като по команда легна и заспа. Минаха дни. Първите дни не можеше да се храни и повръщаше. Стомахът й беше свит от продължителния глад. После постепенно започна да се успокоява. Оказа се, че има навици и е възпитана като немски войник. Това куче беше способно да седи спокойно на 50 см. от апетитна пържола, оставена на ниската холна маса. Гледа и не мърда. Звук не издава. “Тук!” значеше “тук”. “Не!” значеше “не”. Сядаше и не мърдаше. Като се радваше, показваше всичките си зъби и се усмихваше. Кръстихме я Рони. Имаше леки трудности по улиците, докато се отучи да скача в кофите. Представете си, водя я на каишка по улицата, охранена, наперена и както си ходим, тя се засилва и скача директно в контейнера с боклук. Беше оцеляла на улицата 3 месеца и се беше научила на всичко от уличните кучета. Пазеше се от колите. Беше изключително смела и се хвърляше в бой без дори да се замисли. Това беше най-възпитаното и хитро куче, което съм виждала. Животът на улицата го беше направил войник. Никога не съм виждала животно, което да се нуждае и да търси повече внимание и любов от Рони. Седеше чинно до нас и слагаше главата си в ръцете ни или на колената ни. Изумително животно!

Дойде лятото и започнахме да й търсим постоянен дом. Пътуваме непрекъснато, със седмици, по цял ден ни нямаше и гледането й вкъщи беше невъзможно. Разпитвахме дълго, искахме да я вземат познати, за да я виждаме. И те се появиха. Майка и дъщеря. Приеха Рони в дома си и до ден днешен са неразделни. Рони живее като царица и отдавна е спечелила сърцата им. Веднъж спряхме с колата в градинката, където я разхождат, за да я зърнем за малко, но не я видяхме. После се усетихме какво правим и се засмяхме. Рони ни липсва до ден днешен.

Преди 2 седмици моя приятелка намери в студа един стар, изнемощял сетер. Изгубен…или изхвърлен. Какъв човек трябва да си, за да гледаш едно животно цял живот и когато остарее да го изхвърлиш? Л. не могла да го прибере и го дали в нещо като платен приют. От тогава плащат по 10 лева на ден, за едно ужасяващо място. Ходи всеки ден и й се къса сърцето. Аз не смея да отида, защото после няма да си го простя. Възрастният, мил сетер е настанен в клетка в един студен гараж. Плаче непрекъснато. Днес е последният ден, в който може да остане там. А на него не му остава много да живее. Побелял е и много тъжен. Мисля, че няма по-тъжна гледка от изоставено куче. Те не могат да си обяснят самотата, липсата, болката, студа. И всяка минута им е край. Всяко погалване, обаче е любов и завъртяна опашка. Сигурно е бил нечие сладко кученце. Бил е забавление на някое дете, гледал е с любов стопаните си. Докато не е остарял. Докато не е престанал да бъде толкова забавен. Побъркахме се да се молим наляво – надясно. За да му намерим дом и любов. Храната е осигурена. Но се оказва, че да намериш дом и любов е най- трудното нещо на този свят.

декември 03, 2007

Травматология

Радиото! She's Like the Wind, примесено с леко пращене…Протягам се и го изключвам бързо. 5:45! Маската ми за сън се е смъкнала на врата ми…Отварям предпазливо очите си. Навън е тъмно и враждебно. Въздухът е студен, а в моята пухена завивка е толкова уютно. Той спи дълбоко, блазе му, ще стане, когато си иска... Още 5 минути! Слагам маската на очите си и се обръщам на другата страна. Не мога да заспя, но не мога и да стана. А ако кажа, че съм болна? Неее, не става. Още малко. Не, ще закъснея. Пъхвам топлите си стъпала в меките чехли и влизам в банята. Черно – белия фигурален под и меките светлини пред огледалото ме потапят в моя частен рай. Правя си висок импровизиран кок. Вглеждам се в огледалото отблизо. Да не забравя после крема за лице. Гореща вода. Бавно се нагласям под душа, така че водата да бие в тила ми. Бялата вана и вишневите нокти на краката ми. Блаженство. Затварям очи. В тъмнината на клепачите се ражда сънят ми от преди малко. Разговори лице в лице…с един приятел. Не е истина. Усмихваме се и си говорим нещо. Между нас има някаква интимност, която се появява само между много близки хора. А той не ми е чак толкова близък…Странно...

Отварям очи. Охлаждам леко водата и слагам паста за зъби на четката си. Приятен ментов вкус. Отново затварям очи. Труповете в канала. Около тях плуват боклуци. Обърнати са по корем и косите им се носят около тях. Мъртва вода, черна. Мисля, че ги познавам. Не съм уплашена. Напротив – любопитна съм. Показвам ги на някого, като ги осветявам с фенер. Дори, правя забавни коментари.

Отново отварям очи. Ужас – какво съм сънувала…! Душ-гел върху естествената ми гъба. С екстракт от коприна и пшеница. Пълна глупост. Поглеждам съседното шишенце – с екстракт от гинко билоба. На шампоана ми пък пише, че е само с био-продукти и диви цветя. На другия пише – “лавандула” – обожавам лавандула и знам, че не мирише така...Може би скоро ще се появи душ-гел с бяло тирамису. …Или шампоан с екстракт от телешко с манатарки…Внимателен и бърз бръснач по краката ми. Правя водата гореща и отново затварям очи. Излизам от канала с труповете по метална, паянтова стълба и слънцето ме ослепява на върха. Ярка, следобедна светлина, която изпълва душата ми и сърцето ми. Усмихвам се. Става топло и сухо. Пресъхва ми устата. После не помня. Спомените ми за сънищата ми свършиха дотам.

Колко е часът?!? Спирам бързо душа. Обличам хавлията си и поглеждам часовника в коридора - 7:20!!! В банята влязох в 6:15!!! Час и 5 минути! Браво! Дънки, небрежна блуза с прилично деколте, меки черни трейнери и дълга, топла жилетка, пухеното ми яке, ръкавици и без грим. Изхвърчам от вкъщи. Забравих за крема. Отново.

Мисля, че трябва да сменя работното си време и да мина на по-нормален за ритъма на душата ми режим. Мислех, че съм свикнала с това ставане, но всъщност всеки път си нанасям по една малка травма. Нещо като дребните раздели. Болката е като от зъболекар. За момент си мислиш, че няма да я преживееш, после минава бързо и забравяш. Като ставаш от зъболекарския стол, се заричаш, че следващия път няма да те е страх. Но всеки път те е страх. Наскоро осъзнах, че при всяка малка раздяла, всеки път умирам по малко. И ставам все по-чувствителна. И вече все по-трудно понасям “здравословната” болка. На малките ранни ставания и на малките “полезни” сбогувания. Постепенно ще стана като дакела ми – преживява драматично всяка малка раздяла – пред магазина, пред вратата вкъщи…Вие, скимти и се дърпа. Животните не знаят, че ще умрат, нямат усещане за бъдеще и това е поредното нещо, което ги прави по-адекватни на времето. Всеки път им е край. За мен напоследък също така става. Нямам място в себе си за повече срещи и раздели. Нямам сили за нито едно “сбогом”, колкото и дребно да е то. От празнини в сърцето ми не остана място. За ранни ставания и за нови срещи. Трябва да сменя работното си време и по-внимателно да се пазя от “малките” раздели. Трябва да се пазим от щети.

Още малко. Съвсем малко търпение.

декември 02, 2007

Срещи от третия вид

Преди мъничко без да искам бутнах един плик и от него се изсипаха стотици жълти и червени капсулки. Събирах половин час. Скачат като живи! Хранителните добавки, които бяха донесли последния път едни японци. Пликчета с капсулки, повечето без надписи. А на тези, на които има, надписите са на японски! Йероглифи! Красота! Е как да ги пиеш? Дадох насам – натам, аз не посмях да ги пия много, много..., то нищо не се знае. На баба ми и дядо ми дадох, те едва ли ги пият, майка ми си ги е сложила в едни стъклени чаши за красота. И крем за избелване имам. Естествено никога няма да го ползвам, но какво да правиш – подаръци. И всеки път бисквити. Луксозна кутия, вътре с 20 бисквитки, всяка една опакована все едно е най-ценното нещо на земята. Опитваш и плюеш директно. Поне аз така направих. Седят сега за красота. На никого не ги предлагам, защото са гадни...

Преди месец последния път ги заведохме във фолклорен ресторант. Класика. Добре, че са чужденците, та от време на време да погледам малко носии и Копаница. Традиционни покривки и омразните ми “традиционни чаши”, които променят вкуса на всичко – дори и на водата. Съмнително подбрана музикална програма, благодарение на която, ми се наложи да обяснявам на учудените ни гости, че “Беса ме мучо”, не е “традиционна българска песен”. Иначе беше забавно, едно момиче от съседната маса дойде и им проговори на чист японски, от което те изпопадаха и се убедиха, че българките са “вери интерестинг”. Излъгах ги да се хванат на едно хоро, от онези безкрайните - 45 минути. Единият, облечен в екип на ЦСКА, който си изпроси, се беше хванал до едно “интерестинг гърл” с фланелка на “Super girl” и ентусиазирано се опитваше да хване стъпките. Към края вече почти ги владееше. Накрая не можеха да си кажат имената, но се усмихваха през цялото време...и ми се кланяха. Естествено. “Very impressed, very impressed!” През цялото време се опитвах да им превеждам песните – на “Брала мома къпини” леко се затрудних, докато на “Вземи огън, запали ме” май ме разбраха. То не е ясно всъщност – винаги ти кимат усмихнато, а ти се чувстваш като Маугли докато им обясняваш нещо. Продължили после с него. Той ги завел в Синатра, където не ги пуснали заради екипа на ЦСКА. Връщали се до хотела, преобличали се. Пили джин с бира. В една чаша! Едвам ги опазил от едни хищни “интерестинг гърлс” на бара...Прибрал ги е бомба пияни. Весело е било.Имам и сувенир от тогава – декоративно шарено ветрило...Неудобно ми е да го хвърля...

Странни човечета са японците – любопитни като деца...наблюдавала съм ги в Казанлък как се движат на стада с фотоапаратите си. Всичките облечени като за експедиция в джунглата. Парите им в пликчета с надписи – евро, долари, лева. Вадят, плащат и задраскват.....По същото това време побеснях, като видях как 3 японки обират първите черешки на една родила за първи път фиданка в двора. Берат и ги хвърлят в пликовете си. Полудях. После разбрах, че такива череши при тях се продават в кутии по 10, опакована всяка отделно и кутията струвала към 15 долара. Ебати живота! И това кимане ...Гледаш ги и накрая без да се усетиш започваш да си движиш главата като онези кученца, които слагаха селяните по колите си. Любезни, любезни...Преди години ми се случи да съм домакин в офиса на един японец една седмица. Три пъти в деня му предлагах да “изпием по едно кафе”. Правех хубаво еспресо с каймак. Той се съгласяваше и си го пиеше, докато най-накрая не изплю камъчето, че пие само чай. А аз му бях окръглила очите от кафе 5 дена по 3 пъти на ден.

И сега какво да ги правя тези хранителни добавки с неясен произход? Може да почна да ги пия и евентуално до се обезсмъртя...И въобще...може ли да се окаже, че въобще не са за пиене...Тия японци....

ноември 30, 2007

Мойто момиче...

Мислех, че отдавна по гласа ми личи, че съм жена. Преди години, когато вече бях на 23- 24, ми се е случвало след като вдигна телефона вкъщи един любезен мъж да каже: “Момиченце, мама и татко вкъщи ли са?” Имам ясна дикция, но гласът ми е детски, тънък и леко разлигавен. Ако настина малко, понякога става леко секси, но съвсем леко. Та, мислех си, че все пак, като вече съм на 30, трябва да ми личи и по телефона. Мислех си до тази сутрин:
-
Добър ден, детска редакция ли сте?
-
Не, мойто момиче, тук е за възрастни!
“Извинете!” и затварям притеснено. Поглеждам си телефона – набрала съм без да искам нюсрума на БНТ

Отначало

Преди час в Токуда за първи път едно момиченце е поело глътка
болезнен въздух. Оревало е болницата и е разплакало майка си. А майка му има красиви очи, дори, когато е разплакана. Виждала съм я. Виждала съм я разколебана и изплашена, виждала съм я щастлива и твърдоглава. Помня една нощ в Амстердам, когато изхвърча разстроена от един кофишоп. Сама! В Амстердам! През нощта! Беше тичала разплакана и леко напушена между хората към хотела ни. Беше се загубила и се беше уплашила. На другия ден на закуска се усмихваше. Помня я тази година на един лифт в Алпите. “Всичко се проваля, ще остана сама, Ани! Страх ме е!” Водехме дълги напоителни разговори по лифтовете, докато снежната пудра се сипеше от въжетата върху шапките ни. Слизахме от лифта, закопчавахме обувките си, поглеждахме се и тръгвахме надолу. Тя беше по-бързата и по-добрата от двете ни. Това малко, нежно и слабо момиченце със зеленикави очи има някаква неуловима решителност и упорство, които усещаш веднъж и после не спираш да търсиш в погледа й. Беше март. Слънцето огряваше снежните склонове на Сент Антон, а тя болезнено се опитваше да реши какво да прави с връзката си, със себе си. Беше си дала точно това време за размисъл. След няколко месеца ми каза, че е бременна. Беше се случило точно тогава. Без да го очаква. “Помниш ли, ти се чудеше какво да правиш, съдбата реши дилемата ти много бързо…”, й отговорих щастливо по телефона. Коремът й растеше , а тя ставаше все по-красива и усмихната. Красота и спокойствие, които, ако рисувах щях да сложа в погледа на всички бременни и майки по иконите. Преди два дена сложи ръката ми на корема си: “Виж, краче!” Погледнах в очите й и там нямаше и сянка от предишната тревога и колебание. Тези ритащи крачета в корема й бяха стопили всичко. А сега вече малката госпожица поглъща първите порции от промъкналата се в болницата софийска мъгла. И съвсем скоро ще се запознае с майка си.

Добре дошла, принцесо! Дано да ти хареса тук! Не е толкова страшно, само така изглежда. И вълците не са толкова лоши, просто са гладни и уплашени. И черното не е толкова черно, само ние така го виждаме понякога. Не всеки ден е толкова студено, мрачно и дъждовно. Има много слънчеви дни, има пролетни дървета, има цъфнали череши и вишни. Има красиви нощни улици и пътеки в планината. Има вселенска тишина и синьо-зелени морета. Има огньове и житни полета. Има влюбване, има топлина и съвсем мъничко болка след това. Животът е разходка. Тичай или крачи бавно и винаги се оглеждай. Тази забравена планета е ужасно красива.

ноември 29, 2007

Концертът

Хубава вечер с момичетата. Докато Бибата ме чакаше, трепереща за едно уиски с ледче, аз се появих с два кроасана с шоколад и прясно мляко.
- И какво, няма да пием преди концерта, така ли?!, върти се из стаята и рови в хладилника
- Не, ще ядем кроасани с прясно мляко…
- Ха, има джин, може да си го сипя с прясното мляко…
- Може, да, пробвай, сигурно ще си първата…
Отказва се и се примирява с кроасаните и прясното мляко. Имаме среща с Лили и Бебето в 8:10, “за да сме навреме”. Концерт на Акага. Аз съм леко скептично настроена, но ритуално ще водим Бебето на първия му концерт. Виждаме се с леко закъснение.
- Ееее, бебе!, засилвам се към него
Виждам, че пламва. Пораснал е и вече не мога да го мачкам и целувам като преди. Не, че не дава, но не му е комфортно. Вече е “голям”. Усмихва ми се, а на мен ми става мъчно, че толкова е пораснал. Няма хора наоколо.
- Абе, Лили, ти сигурна ли си, че не е започнал концерта…
- Как ще е започнал, казаха ми 8:30…
Въртим се по ескалаторите, от залата се чува музика. Тя поглежда билетите.
- Момичета, той бил от 7:30….
Избухваме в смях и влизаме в първата отворена врата. Минал е час от началото на концерта. Бързо се настаняваме и очите на Бебето светват. Отпускам се на меката седалка и се усмихвам.
”Как да обичам, ако в твойте очи, виждам как, виждам, любовта ще боли…”
Вече съм доволна, че сме дошли.
“Аз нямам вече истини. Имам само сили самотата си да стопя…” Отпускам се и се замислям за хората в миналото ми. Домъчнява ми и ми се приисква да пускам мили sms-и. Пред очите ми се зареждат картини.
- На Дичо трябва да му спрат наркотиците!, чувам Бибата в ухото си
- Да, на Орлин също, даже при него май е по-спешно…
Смеем се. Бебето, вече Той, е прав и размахва ръце, танцува на седалката. И аз се изправям. Танцуваме и живата музика ме прави лека. Пляскаме, болят ме ръцете. Отново идва някакво меланхолично парче и виждам сълзи в очите на Бибата. Усмихвам й се в тъмнината. Тя ми отвръща. Стапям се от някаква балада и пак ми се приисква да пускам sms-и на един човек, но се спирам.
“Една девойка ме попита къде е улица Ракита…”
Танцувам и побутвам с дупе Бибата. А тя се смее:
- Станали са ти по-големи…
- Мислиш ли…
Поглеждам към сутиена си и се засмиваме. Продължавам да танцувам. Всички се забавляват. Но свършва.
- Ние се прибираме, той трябва да спи…
- Ами…ние да изпием по нещо…
- Уиски, уиски!, скача нетърпеливо Бибата.
Паркираме пред М. – чаша червено вино за мен, а тя най-накрая отпива от уискито с едно ледче, за което мрънка цяла вечер. Усмихва ми се доволно, пали цигара и потъваме в небрежен разговор за живота, мъжете, съдбата и вселената…
В колата ми на връщане звучи Сезария Евора – моята зимна вълшебница. Свързвам я с Хамбара през зимата, с чаша Бушмилс, със свещи и приглушени разговори. С ценните хора в живота ми. Шофирам към вкъщи спокойна и усмихната. Няма коли, 12 през нощта е. София е чиста и притихнала. Беше хубав концерт.

ноември 28, 2007

Вечерта...

Отивам с момичетата на концерт на Акага...Какво ли не прави човек за приятелите си...Поне после ще изпием по нещо...Компенсация някаква...На концерт на Акага - не е истина!

Какви деца отглеждаме...

Какво слънце! Ярко и остро. Като бръснач. И моето пухено, ескимоско яке. Точно навреме. Излизаш и леденият въздух влиза директно в дробовете ти. Най-накрая ми е зимно. Може да не вали сняг, това ми е достатъчно. Само за кучетата ми е жал. Давам само на тях. Всеки ден им приготвям храна, а той им я носи всяка сутрин. Сковали са им по една дървена къща, вързани са и кой знае как ги хранят. Сърцето ми се къса. Ужасна съм. Не се притеснявам за бездомните хора, за онези боси и голи циганета, а за кучетата. Безсърдечна съм. Наскоро покрай случка с мои приятели открих, че съм станала ужасно дебелокожа. Не се впечатлявам от ситуации, в които нормалните хора ще се почувстват най-малкото неловко, защото това е “нередно”, “неморално”, “лицемерно”…Нямам такива притеснения. Свидетел съм на разни човешки тайни и колкото по-пикантни, толкова повече им се радвам. Никаква съвест. Заставам с високо вдигната брадичка и лъжа безсрамно, докато те гледам в очите. Станала съм яростна, по-силна и малко по-твърда от преди. И най-важното безсрамна. Безсрамна. Това е думата. Не толкова мръсница. Мръсница никога не съм била. Или по-точно не винаги…Но безсрамна – да! Има ужасно много любов в сърцето ми, има кръв, има нежност, има хъс…и много безсрамие. Не умея да ги раздавам, ако някой ги иска, му се налага да си ги взима насила. Защото съм и егоист. Отчайващ егоист – на емоции, на думи, на жестове. Ще те погаля много рядко, почти няма да те гушкам. Ще съм пестелива на похвали…,но ще съм щедра на загатвания, на измъквания. Хлъзгава жена съм. Имаш ли здрави ръце? Ловки? Умеещи ръце…надарен ли си? Ловец ли си? Търпелив ли си? Защото аз съм търпелива. И съм ловец. От тези с капаните, от тези, дето чакат на пусия, от тези, които се спотайват по тревите. Хитра съм понякога. А вечер на възглавницата преди да заспя се превръщам в онова малко момиченце, което слагаше столове пред дънерите на дърветата и им говореше с часове. Баба ми и дядо ми тогава с основание се притесняваха за внучката си. Внучката им, която обожават, внучката им – хитрата, егоистът, безсрамната…Малкото, странно момиченце на опашки, което отгледаха с любов. Какви деца отглеждаме...

Накъде е София?

Непрогледна тъмнина и мъгла. Караме на сляпо. Няма маркировка. Всъщност каква маркировка на пътя между Филиповци и Иваняне!?! Той има среща по средата на нищото с една брокерка, а аз съм просто куфар. Виждаме аварийните на нейната кола. Той излиза и се оглежда в нищото. Срещата е безсмислена. Нищо не се вижда. Кучи студ е. Аз нямам никакво намерение да излизам от колата. Пуснала съм си нагряването на седалките и съм се сгушила в мекото си пухено яке. Това със седалките е най-доброто изобретение в областта на авто индустрията според мен. Велико. Ако ми е топло на гърба и дупето, всичко е наред и всички са доволни. Гледам през прозореца в тъмницата и си представям каква е гледката от хълма. Все пак това е Банкя. След кратка консултация на фарове той влиза с една скица в колата: “Няма смисъл, прибираме се.” Тръгваме обратно към София, с 20 и на аварийни. Завиваме на сляпо по един мост и се озоваваме ….май отново във Филиповци. Тъмно, обикновено село. Няма улични светлини, само тук-там се виждат мъгливи светли прозорчета. В един момент съвсем губим посоката и намаляваме до двама мъже пред едни гараж.
- Извинете, накъде е София?
- Хехехе, пич, това е София!, прави показателен жест към мизерията около себе си
- Ммм, към Люлин, тогава…
- Аааа, карате само направо…

Мдааа, и това вече е София. Факт.

ноември 27, 2007

Шмайзер

Защо протягаме ръката си към огъня, щом знаем, че ще се опарим? Вчера това си мислех. “Безсмислените” връзки, тези, за които от самото начало знаеш, че са за малко, че нищо няма да излезе от тях и че единственото нещо, което ще получиш накрая е болка. Мазохисти! Всички сме мазохисти. Знаеш, че за нищо не става, но се хващаш като удавник за сламка за всяка дума, за всеки жест. “А той сега какво искаше да каже...” “Той, ако нямаше интерес, нямаше да направи това, онова..” А през цялото време знаем истината някъде дълбоко в себе си. Всичко е свършило, така както сме знаели , че ще стане. И онзи леко по-различен поглед, който сме доловили миналия път не е бил просто настроение. Бил е досада, умора, “край”...Бил е всичко, от което сме се страхували в началото. Защо бъркаме в огъня? Заради удоволствието да ближем рани, да превързваме колене, да се напиваме един месец и да псуваме “огъня”. Да установяваме за стотен път, че “нормален мъж няма”, да изпушваме десетки кутии цигари и да продължаваме напред. Както миналия и по-миналия път...”Помниш ли го онзи тъпак...” “А, ако се обади...” Няма да се обади и нищо няма да се промени. Да, може да се праснете още един – два пъти...Ти това ли искаш? Ако това е идеята, има къде-къде по-безопасни варианти. Такива без много усложнения…Всъщност няма. Безопасни варианти няма...Просто ще изчакаш да дойде следващия.

Не беше чак толкова добър, нали? Помисли си! Фойерверките в главата ти от влюбената ти фантазия ли бяха или от неговия, реален, движещ се както трябва....няма да кажа. Не беше чак толкова добре, нали? Нищо особено...Колко пъти свърши с него? Замисли се! “Добрите” и “полезни” мъже са тези, с които свършваме. Винаги, всеки път, когато искаме и дори, когато не искаме. Тези, с които можем да се събуждаме десетки сутрини подред и това да не ни притеснява. Тези, с които правим сутрешен секс. Хубав и ободряващ, онзи от който се усмихваш под душа. “Нашите” мъже са тези, които нахалстват и влизат с нас в банята, защото искат “да ни изкъпят”. Тези, които ни ядат не винаги сполучливите яденета. Търпят ни солените таратори и прегорените филийки. “Правилните” мъже са наглите ни мъже, които понякога са дори злодеи, дори ревниви, ама им прощаваш.Защото и те имат доста да ти прощават.

“Другите” са огъня, в който бъркаме от време на време. Тези, с които нямаме идея дали сме свършили, защото всичко е прекалено и хубаво, и странно, и задъхано, и неестествено, и обречено… Защото всичко трябва да свърши след 2 удара на часовника. Защото трябва да е тихо и незабележимо. Те са тези, в които се влюбваме веднъж в годината. Защото сме влюбчиви, не за друго. Влюбчиви в тези, които ни карат да се чувстваме като в 6-ти Бе. Тези, които са ни нужни да си докажем, че не сме забравили играта. Че все още можем да играем на “Стражари и апаши”, на “Не се сърди човече”, и накрая на “Шмайзер”. Помните ли я тази игра? Винаги имаше избутани, паднали, разплакани…не беше за слаби момиченца. И все още не е. А “еднократните” мъже я играят. И то добре. “Пазят бомбата” като очите си и е почти невъзможно да навлезеш в тяхното поле, да ги избуташ и да викнеш: Шмайзер!!! Невъзможно е, просто няма как. Те са по-силни физически. Затова - леко и кротко! Остави се за малко да не свършваш всеки път, да ти замотаят главата веднъж в годината, но само не им влизай в “Шмайзера”. Коридорите са тесни, не се пробвай да се дърпаш с тях…не опитвай да им вземеш бомбата…Рискуваш да си сцепиш главата. А това се вижда и с невъоръжено око. Дръпни се от площадката, поеми дъх и изчакай да дойде “другият”…другата година. Знам, че пак ще се пробваш. Току виж пък успееш. Но тогава ще те питам. Тогава ще те питам…

ноември 26, 2007

Като на кутре

Ръцете й отдавна не са детски. Слаби са и кокалести. Има специфичен жест, с който пали цигарата си. Сега пръстите й лекичко треперят. Винаги съм се изненадвала как се появяват сълзите по бузите й. Винаги са големи, съвършени капки и директно се търкулват надолу. Винаги ги бърше с опакото на ръката си, а синьото около зениците й става тъмно. Говорим на два фотьойла една срещу друга. Аз съм вдигнала краката си на подлакътника и захапвам една зелена ябълка – от любимите ми. Тя пуши. Завиждам й за цигарата в този момент. Но знам, че не бива и се удържам. Има разговори, за които трябва точно цигара в красивите ти ръце и чаша уиски. Майната им на противниците на тютюнопушенето. Могат да си заврат здравословния живот....

След малко ще запали пак. С красиви движения. Отива й да пуши. Навън съвсем се смрачава. Мълчим за малко, аз гледам червеното по ноктите си. Казвам нещо и отново виждам как една блестяща капка се търкулва по бузата й. Жените са толкова красиви, когато са разплакани...
- Сладко е, когато си тъжна!, оставям ябълката
- Да, страшно е сладко, на мен не ми е...
- Нищо, на мен ми е..., взимам си парченце шоколад – Вземи си това е от онзи пълнеж на бонбоните...Червения Линд...
- Мда, много вкусен...
Усмихва ми се и се вглежда в ръцете си. Мълчим.
- Виж какво стана навън...
- Ужас, колко е тъмно...
- Ще ти мине, като на кутре!, усмихвам се – Нали знаеш?
- Ще ми мине, много ясно...
Няма нужда да си говорим, защото вече знаем всичко. Понякога, когато е тъжна, си мисля, че ще видя светлина около нея. Но не я виждам. Може би котките виждат тази светлина около нас. Движат се грациозно между хората и понякога се разминават с ореоли. Като на светофарите и на насрещните фарове в мъгла.
Насрещни фарове. Виждаме ги и вървим към тях като пеперуди към светлината. После се свиваме на две и излъчваме светлина в болката си. Пушим и чакаме да ни мине. Като на кутретата.

На ескалатора

- Знам какво е майка ти да си има бебе. Всичко му се купува, глези го…
- Да, и никой не ти обръща внимание
- И баба ти, и дядо ти…Ти затова сега се вози на ескалатора с мене. И като ни викат няма да идваме! Да разбере, че си й сърдита…
- Добре…

Слизам от ескалатора, а зад мен скачат две 5-6-годишни момиченца в розови пуловери. Качват се веднага на другия, за нагоре и продължават сериозния си разговор….

ноември 25, 2007

Събота за момичета

Час работа и започва моята събота за момичета. Уютен обяд в Мезе. Пилешката им супа и гръцката им мусака, която и този път не ядох. В шеги и закачки. И моите 4 часа всеки месец. Удоволствието да се отпуснеш на големия стол в салона с топла маска на косата. Момичетата вдигат и свалят стола, накланят го. Топлите ръце на маникюристката и нежните пръсти на момичето, което масажира главата ми. Премрежено взиране в монитора пред мен, докато чакам маската – малките мечета в Аляска се учат да ловят риба, а после разбират, че катериците не си заслужават тичането, лъвчетата научават, че маймуните са за големите и че костенурките не стават за ядене...Затварям очи с разперени ръце, за да изсъхне бързо червеният лак на ръцете ми. Блаженство. Топлината на сешоара и резултата в огледалото. Доволната ми усмивка. 4 часа. Изяждане на 2-те дежурни, греховни, калорични, вредни, ужасни понички с течен шоколад. Веднъж в месеца. И пудрата захар по пръстите ми, по устните ми, по шала ми. Самотна разходка в студа. Бавна. По Джеймс Баучер под дърветата. Тишината на съботата. Хората около мен също са съботни с кучетата си. Колата ми от автомивката. “Благодаря, задръжте рестото, приятна вечер!” Мирише на препарат и стелките са мокри. Вече е тъмно. Закъснявам за кино. “Не си купувай пуканки, моля те!” Не ми обръща внимание. Усмихвам се и потъваме в топлия салон. “Нощна стража” - театър, сценичен прах, салонна светлина, бавна, напоителна история, мързелива, художествена еротика. Прозявам се и се смъквам надолу в седалката. Тълпата на излизане. “Гладна съм! Кюфтета! Онези!” 10 вечерта е. Егур Егур и уникалните им пържени кюфтета. Домашните им пържени картофи. “Извинете, а дали случайно имате лютеница...” Съжалявам, госпожице...” Шоколад в леглото, Линч и заспивам. Момичешка събота. С елементи на мъж. А беше мъгливо. И тъжно. Да не повярваш.

ноември 23, 2007

Ритъм

Днес съм абсолютно неадекватна. Всъщност от няколко дена. Нали не пуша…а заради това и кафе не пия, та съвсем. Кръвното ми сигурно е под нулата. Спах до късно, писах тук полу-заспала някакви глупости. Защото ме домързя да отговарям на всички…Взех си колата най-после, но как стигнах до работата си нямам идея. На автопилот. От вчера звънят хора, на които не вдигам…мисля си за утре – събота, после за неделя…Ще се наспя, само на един фризьор ще отида, за да ми оправят цвета, а през останалото време ще спя…Може би не е зле да изпия някое кафе…Имам работа по 10 страници текст, свален от филм…ще ми изтекат очите…Сега ще си поръчам KFC и ще седна да изпия едно кафе. Ще се стегна и ще свърша нещо смислено. Крайно време е…да вляза в ритъм. Хората, с проблемно сърце често “излизат от ритъм”. И аз така – само дето за сега сърцето ми е здраво…Имам физически здраво сърце. А невидимата част? Тази, която не се улавя с уреди? Не я хващат кардиограми…

Разговори по телефона

- Добре, де, направи си тест!, говоря по телефона и влизам в едно такси – Към Попа, ако обичате!
- Няма да ме хване толкова рано…
- Пусни си едно бетаЧХГ…
- Да, утре ще отида, ако не ми дойде. А днес ще изчакам да се обади гъзаря…
Връзката започва да прекъсва.
- …палка
- Какво, каква палка?
- Неговата, може да ме отпуши с голямата си палка! Хахахаха
- Хахахаха, с голямата си палка…Идиотка!...
Политам напред. Таксиметровия шофьор се опитва да катастрофира.

Странни неща си говорят жените понякога...

Вълците в мен

Точно преди година в Старбъгс в Кьолн. Заминаваме за Амстердам. Не съм разбрала какъв му е проблемът на едното момче зад бара, с това, че си слагам мляко от каните и съответно правя физиономия.

- Този вместо да ми се усмихва , да ми каже направо какъв е проблемът!

- Отвратителна си! Ужасна!

Моята приятелка от детство. Отвратена е от отношението ми към немците, към порядките им, към начина им на живот...Мрънкам и им се подигравам от една седмица. На "зле разбраната им точност”, на “тесногръдието им” , на “късогледството” им на всичко. Не спирам. И там, докато пиехме кафето си и гледахме спиращата дъха катедрала, тя не издържа.

- Отвратителна си! Ужасна! Как може да имаш толкова много предразсъдъци!?! Не може да се държиш така! Просто не може!

- Добре, нужно ли и да обичам всички?

- Обичай когото искаш, но престани да тровиш хората!

- Нямам нищо против немците!

- Имаш! Против немците, против влаковете им, против селяните, против ...и аз не знам вече! Тесногръда си! И престани!

- Добре, съжалявам! Повече няма да казвам нищо!

- И това, че няма да си купиш Фолксваген...

- Ами не ги харесвам, и за това ли трябва да се чувствам виновна?

- Ти нищо не разбираш от коли!

- Да, но не искам да карам кола, която не харесвам. Не ми е комфортно купето. Предпочитам френските коли.

- Нищо не разбираш! Абсолютно нищо!

- Мими, ти също не разбираш....Дори нямаш книжка!

- Няма значение, аз разбирам повече от теб!

Тук вече усещам, че разговорът става абсурден...Мими, започва да ме убеждава, че разбира колкото монтьор...Ей такива. Аз се смея. Отдавна сме изпили кафето си. Тя се поуспокоява. Аз се усмихвам. Наскоро се сетихме за този разговор. И аз и тя го помним. И се забавляваме много. Аз я бъзикам: “ Ще се видиш ли днес с твоята тесногръда приятелка?” и се смеем.

Да, аз имам предразсъдъци. Знам го. Не съм идеална. Имам грозни предразсъдъци. С остри зъби. Понякога ги изпускам от клетката и хапят. Дори аз и отнасям по някой зъб. Но с повечето съм се справила с годините. Кастрирани и обезпаразитени, сега лежат на припек и дебелеят. Често не се харесвам. Баща ми имаше хубава тактика срещу “принцесата вкъщи” - едно лято ме накара да продавам бира на Женския пазар. На тротоара до едни голям фризер. Основната ми клиентела беше от цигани. Млади и стари, опърпани, измамници, хамали, строителни работници... Сядаха до мен на тротоара и пиеха по бира. Знаеха ми името, аз знаех тяхното ...и така. Беше ми забавно. Била съм на 15. Говорехме си, но не помня за какво. Чудя се какви ли са били темите...Баща ми ме наблюдаваше доволен от ателието си и казваше: ”Трябва да можем да общуваме с всякакви хора!” Виж на това се научих. Но някои предразсъдъци и резерви баща ми не успя да стопи у мен. Направи ме толерантна, но не и без резерви. Достатъчно толерантна и реална, за да се отвратя от идеята за “чиста София”, но не достатъчно, за да изпусна нервите си, когато някой наруши грубо комфорта ми. Рядко съм груба, никога агресивна. Днес мога да видя песен в хората около мен, а утре да съм гневна, защото някой е прекрачил “моята граница” и гневно да кажа силни думи, които в момента със сигурност мисля. Не е късогледство. Късогледството е липса на проекция. Поне това не съм, но други неща...Има вълци в мен все още. И все не успявам да ги опитомя.

Мисля си понякога, че трябва да работя върху себе си, но не виждам смисъл. За мен идеята за живеенето не е свързана с усъвършенстване. Животът ми не е път. По-скоро е разходка...И всеки се разхожда както може...Така ми се връзват нещата.

Това е. Приятелите ми, близките ми, човекът, които ме обича, май са свикнали. Дори твърдят, че ме харесват такава. Знаеш ли... “Като филмите на ужасите – не знаеш дали ти харесват, но не можеш да спреш да ги гледаш...”

A propos - Не търсете смисъл...Май пиша, защото не мога да не пиша. Спамът в главата ми...

ноември 22, 2007

За селянията и нейните проявления

Тези дни по коридора се мяркат някакви неидентифицирани обекти от всички краища на страната. Обучения предполагам…
Чакам асансьора дълго. Тиннн! - светва стрелката за надолу. Качвам се при трима видимо объркани “гости на сградата”. Натискам “партер” и копчето за затваряне на вратата. Асансьорът е затваря безшумно и потегля. Виждам, че си хвърлят многозначителни погледи. 2 жени са и един мъж. В асансьора мирише на силен парфюм.
- Добре че се качихте, че от 10 минути се возим по етажите!, с притеснена усмивка ми казва едната жена.
Усмихвам се любезно и се заглеждам в обувките си. Зад гърба ми започва приглушен спор:
- Видя ли, че не е от тези копчета със стрелките!
- Е, аз откъде да знам…
- Натискаш си цифрите, а не стрелките…
- Е хубаво де, аз си мислех, че означават нагоре – надолу…
- Глупости…
Идва партера, аз слизам развеселена.

Развеселена докато тази сутрин не влязох в чистата ни и поддържана служебна тоалетна. По принцип тя винаги мирише добре, винаги има хартия, течен сапун, салфетки за ръце… До днес. Отворих вратата и дръпнах крачка назад. По чинията имаше следи от кални стъпки… Тия жени клечат ли отгоре, как се катерят с дебелите си селски задници, не знам! Ама искам някоя някой ден порцелана да й се счупи директно в гъза! Да я видя след това кога пак ще се качва върху тоалетната. И кошчето! Кошчето беше пълно с използвана тоалетна хартия! За това миришеше.

Нали всички спорят що за животно е “селянията” и какво разбират хора като мен, когато използват тази дума? Нямам никакво намерение да се оправдавам. Разбирам това! Да се качваш с обувки върху тоалетната чиния. Да хвърляш използваната тоалетна хартия в кошчето до тоалетната! Защото кой знае къде си живял и много, много й нямаш вяра на канализацията. Да си изхвърлиш празната кутия от цигари през прозореца на колата. Последно ослепихме един такъв селяк с дълги, настигнахме го, и с дълъг клаксон му правихме жестове, които съм сигурна , че не е разбрал. Да ритнеш гълъб на Славейков. Да си очертаеш с блажна боя мястото за паркиране пред блока и да заплашваш всички, осмелили се да паркират там. Да си оставяш чифт стари обувки пред вратата. Да се къпеш в неделя, а през седмицата вечер да си миеш краката на мивката. Да готвиш без абсорбатор и всички да разберат, че пържиш кюфтета, като си отвориш широко външната врата към коридора. Да си оставяш боклука пред вратата. Да си оставяш и старите уреди на междуетажието. Да си направиш маса и пейки от боклуци пред входа, да хвърляте карти и да пиете ракия от магазина вечер. Всички съседи да разберат, когато се развеждаш по крясъците и по разбитите врати. Да разказваш на всички драмите от личния си живот, като живо се интересуваш и обсъждаш и техния. ….Мога да изброявам много! Преди 3 години седях на една маса срещу група груби интернационални селяни. Наложи ми се да наблюдавам как единия сърба шумно супата си от позлатения сервиз на маса с покривка до земята. Сервитьорите бяха с черни ръкавели, но червенобузата французойка на съседната маса си забоде салфетката за хранене в деколтето. Докато на 50 см. от нашата маса една ангелска жена изпълняваше красива ария, селяка до мен беше забил нос в основното и подхвърляше шеговити забележки за полата на певицата на другия селяк до него. За селянията няма граници. Тя е състояние на духа, раждаш се с нея в гените си, а останалото правят родителите ти. Може да си роден на пъпа на Париж, и в последната къща на някое, забравено от цивилизацията село и да не се различавате по нищо двамата.

Не ме интересува кой от къде е! Честно! Искам да не ми стъпват по тоалетната чиния. Да не ми ползват въобще тоалетната! Да не им слушам пернишките трагедии! Нека си участват в Биг Брадър, да си взимат квартири под нас, да се бутат по рейсовете….Не ми дреме! Всеки има право да живее както иска. Само да не ми стъпват по тоалетната чиния!

Аз съм шибаната екология!

7 сутринта е. Закъснявам. Спала съм точно 3 часа. Мъглата влиза в дробовете ми и затруднява дишането ми. Пореден ден без кола. Облечена съм като за разходка в планината, толкова ми е студено. Чувствам се тромава като мечка. С блуза, жилетка, палто…Ужас!Къде ми е колата?!? Днес вече, ако отново не е готова, ще отида да си я взема. Не ме интересува недобоядисана, недосглобена…За една броня беше, по дяволите! Приближавам се към едно такси и в мъглата виждам как шофьорът пали цигара вътре. Fuck! Представям си как мирише колата, но наоколо не виждам друго и се качвам.
- Добро утро, Сливница и Раковска..
- Ммм, …….айте….
- Моля?
- Влизайте, казах!
Влизам, не гаси цигарата.
- Бихте ли минали по Козлодуй...
- Аааа, не стига, че ви е кратък курсът, ами и по дупките да минавам. Ще си мина по Сливница….
Потегля.
- Ако имате някакъв проблем с курса, кажете, за да сляза.
- Ама аз ви казах, че няма да мина по Козлодуй!, поглежда ме невярващо
- Господине, аз ви правя услуга като се качвам при вас, не вие на мен! И няма да ви слушам мрънкането.
- Ама какъв ви е проблемът?
- Спрете, ако обичате!
Забива спирачки нервно:
- Дължите ми 80 стотинки!
- Заповядайте! И задръжте рестото! Дано да ви стигнат за днес! Цял живот ще сте бедни и гладни!

Слизам от колата с вдигнат нос и с периферното си зрение усещам леката паника в погледа му. Никой не обича да му предричат глад и бедност. Тъпите цървули!
Ето затова ще ходя с колата си до последно. Предпочитам задръстването в уюта на меките ми седалки и парфюма ми, отколкото 5 светофара в компанията на някой скъсан люлински тарикат, който си е пуснал чалга и ме измерва с поглед в огледалото. Няма да използвам градския транспорт, защото не искам в мене да се търкат разни луди, да ми мирише на пот и да търпя торбите на някоя селянка върху краката си. И не ме ебе нито нарастващия трафик, нито липсата на паркоместа, нито тъпата екология. Защото екологията в душата и главата ми са ми по-важни. Аз съм шибаната екология!

ноември 21, 2007

Н.В. Гордостта

Виждаш някого, който някога, преди време е гледал директно в душата ти. Бил е част от ежедневието ти, от нощите ти, от мечтите ти или просто е бил “един перспективен неосъществен проект”, който си е позволил да не отговори на плановете ти. В главата ти се зареждат спомени, къде лоши, къде добри, но ядката на болката не ти е минала. Все още си ядосан и естествено ставаш груб. Вместо широка усмивка и топла прегръдка, човекът получава злобен коментар, нещо, от което знаеш, че ще го заболи. “Т`ва вече ми мина през кура!”, произнасяш победоносно. Отдалечавате се, огорчени от случайната среща, а в твоята душа гърми 9-тата на Бетовен. Ра-ра-ра-ра-ра-ра-ра-ра…Ушите ти бучат от адреналина. Браво! Герой! Мъжкар! За коя се помисли тая!?! И наистина - за коя се помисли? Как е възможно да не е разбрала аз какво имах предвид тогава? Как е възможно нищо да не е разбрала? Нищо, важното е че беше груб! Груб и твърд като скала. Това е важно за мъжете. Няма да се лигавим! Ще я еба в тъпата, надута путка!
Ще я ебеш, ама друг път! Защото тя не е Ванга! Няма как да знае! Няма как да знае, че изречението: “Т`ва вече ми мина през кура!” значи: “Съжалявам, но няма да си го призная!”. Просто няма как да знае! Сега тя ще се дръпне, обидена. Ще й се прииска да ти каже, че си циклофреник и че нищо не разбира, но ще замълчи от гордост. Ти ще си кажеш “Айде, марш, ебати драмата!” Тя ще се види вечерта с някоя приятелка, гневно ще изкоментира: “Ебати глупака!” и ще изтрие телефона ти. Ето ти разминаване. Развален телефон. Векове комуникация, за да се окаже, че все още не умеем да се разбираме. Спираме да говорим езика на любовта, в момента, в който заговори онази кучка – гордостта.
………………….
- Ти защо въобще защо й каза за мен, по дяволите?!?
- За да съм честен….
- Това е глупаво, така или иначе, в момента, в който се е появила, нещата приключиха…
- Хм, приключиха ли…
Тя продължава разговора, без да е обърнала внимание на репликата му, без да знае какво всъщност е казала току що. След това нещата се променят коренно. Той спира да се обажда, тя се чуди какво му става: ”Страхливец! Да ги еба в мишките! В миша дупка се навря!”…Какво може да направи едно неволно изречение с болезнено горделивите хора…Развален телефон!


Гордостта е ценно нещо. Нужна е, за да не се мразим през нощта. Нужна ни е, за да се уважаваме и да се смятаме за важни и пораснали. Благодарение на нея съм се измъквала от възможно най-унизителните ситуации с вдигната глава. Както веднъж се изрази един приятел “Всички в лайна, Анна в бяло!” Имам една каменна, всепрощаваща усмивка, която използвам в такива моменти. Неволно изправям гърба си и вдигам брадичката си. Един близък човек, който беше уловил този специфичен момент в поведението ми, дори успешно ме имитираше. Гордостта ме прави студена и дразнещо високомерна. Мисля, че спадаше към “смъртните грехове”…

Гордостта ми е вредна. Пази ме, но и ме слага зад стъклена стена, която често се оказва преграда пред някое приключение. Колко ли приятни преживявания ми е “спестила” гордостта. Колко струва да изровиш от някъде “изтрития” телефон и да кажеш: “Здравей, обаждам се да те чуя…Как си?”; “Виж, държах се като идиот…Това- с кура, не е вярно…”; “Ти каза … и аз си помислих…” Изглежда са трудни тези неща. Поне за хора като мен. Мога с месеци да изяждам възглавницата всяка нощ, но няма да издам и звук. Ще изчакам да ми мине като на кутре.

Най-страшно е когато се съберат двама от този вид. Тогава мисията става невъзможна. Езикът на любовта, на случването стават безсилни. Започва едно мерене – на пишки, на нерви, на …каквото се сетиш и резултатът е нула на нула. Винаги! Защото, когато на единия му е истинска пишката, а на другия - въображаема…Абе... по-добре се откажете!

ноември 20, 2007

Призраци в гардероба

Точно когато си се вкопал в уютния си затвор и самодоволно си заровил главата си пухената си възглавница, винаги се появява нещо, което ”закачливо” ти бърка в стомаха във възможно най-неподходящия момент. Унесен, отваряш някое чекмедже и БУМ!, от него като на пружина изкача някой забравен призрак. Отупва се от праха, усмихва се с клоунския си нос и надува оглушителна пищялка в лицето ти. “Ти какво си помисли? Че така лесно ще се отървеш ли?!? Хахаха! Не става, моето момиче!” Не знаех, че в гардероба ми все още има призраци. Мислех, че успешно съм ги омотала в летните си дрехи. Завързала съм ги съм силиконовите си чорапи и съм запушила устите им с някои, неподходящи за зимата, фриволни прашки. Да, ама не! Призраците са учудващо устойчиви. Удържат на пребоядисване на косата, на положителни хормонални промени, дори на настроенията ми. И няма как да реагираш. Освен да се усмихнеш глупаво и да изпсуваш наум. Защото добрите момичета не псуват клоуните и не дърпат брадите на Дядо Коледовците. Усмихваш се стреснато и в главата ти се надига отдавна познатата ти паника. Онова чувство, което си си казала, че си надраснала отдавна. Онова, което плаши пеперудите, вдига гларусите по плажовете и плаши птиците по дърветата. Затваряш очи и стискаш клепачите си с надеждата, че ще се размине. Отваряш – пак е там! Гад, мръсна! Махай се! Разкарай тръпчинките си! Разкарай бутилката! Вече не пия! И не пуша! И нямам телефон! И компютър нямам! И адрес!

ноември 19, 2007

Моята Витоша

Преди години този сняг, който вали сега, предизвикваше вълни от емоции в мен. Докато гледах как трупа, зениците ми се разширяваха от удоволствие. Всеки ден следяхме обстановката на Витоша. И се качвахме първи. Ставах в 5:30 и тръгвах с два сандвича. Често без уговорка. Горе винаги срещах някого. Не бях добър скиор и още не съм. Просто се опивах от усещането за свобода, от вятъра в лицето ми и от победоносната усмивка, с която спирах ските и поглеждах надолу, към София. Към черната пелена. Чистех главата си, забравях всичко и се връщах с тен на лицето и блясък в очите. През седмицата, тайно се измъквах, облечена като за ски, със ски на рамо и отивах на училище. Оставях ските при пазача и започвах да врънкам да ме пуснат от часовете. Учител след учител. При успех, просто грабвах ските и се качвах на Витоша. Прибирах се половин час, преди нашите да се приберат и ни лук яла, ни лук мирисала. Как не ме хванаха не знам. Говоря в минало време, защото вече не карам на Витоша. Рядко на Банско. Не ставам в 5, а като се наспя. Не смятам "пъти съм си избила картата", а обядвам разточително в 12 на пистата и приключвам към 3. Годишно отделям само седмица някъде в Алпите и това ми е достатъчно. Самолет, хотел, спа, обработени писти – пенсионерска работа. Вярно – нищо не може да се сравни със спиращите дъха гледки на Алпите. Седя с часове и попивам. Безкрайност и сурова красота, които вкарват мисли за вселената и живота в малката ми глава. Пред лицето на тези гигантски зъбери ставаш религиозен, осъзнаваш колко си смешен с малките си желанийца по време на незначителния ти живот. И снегът, пудрата, която влиза в носа ти, когато се хвърлиш по гръб в мекото и напълниш очилата си със сняг. Да правиш “звезда” с разперени ръце и крака в девствения сняг на 3 000 метра надморска височина и да се взираш в огнената топка над теб, която те ослепява. Да има къде да хапнеш уникаланата им лучена супа на височини, на които просто “няма начин да има живот”. Сладкото напиване с диджестиви и бира по пистите и веселото, рисковано прибиране надолу.

И въпреки всичко, Витоша си е Витоша. Тази планина има силна емоционална стойност за мен. Първи любови, втори любови, разходки с коли в тъмнината, пушене и смях, приключения по лифтове, следобедно въргаляне във високите треви през лятото. Горното Лале и гледката, която тогава ми се струваше омагьосваща. Лавината – ходехме да караме там, за да се страхуваме. Лифта, 30-ти стълб и шоколада в кабинките. Поничките на Хладилника... Мога да изброявам още един час и пак няма да е достатъчно. Миналата година, когаго се върнахме от Франция, един приятел отказа оферта за Банско с думите: “Ти луд ли си, ако искаш да отидем да покараме в Южния парк!” Надуто звучи, но е вярно. За Банско и аз бих го казала, но за Витоша - не! Витоша е друго.

ноември 18, 2007

"Романтише"

Прекрасно време! Ниско, уютно небе. Непроницаемо и непредвидимо. Мирише на подранила зима и на закъсняла есен. Всеки момент ще завали – дъжд или сняг. Дано! И да задуха! Това е моето любимо “романтично време”.


Благодарение на предимно мъжкото ми обкръжение откакто се помня, представата ми за романтика е изкривена до неузнаваемост. Свети Валентин и Коледа ме хвърлят в паника. Няма по-фалшиво и неловко нещо на тоя свят от това да “излезеш да празнуваш Свети Валентин” и зорлем да си създаваш “коледно настроение” . Всъщност няма нищо лошо в празнуването. Като сме безделници да не сме без празници. Но има лошо да го празнуваш, защото трябва. Пружинираш възбудено като Дядо Коледа на стимуланти и бъркаш в гърлото на извратените хора като мен. Наскоро един познат ми каза на Свети Валентин, че възнамерява да сготви нещо на приятелката си, “после някое романтично филмче и гушкане, ти как мислиш...” Казах, че звучи добре, но трябваше да му кажа, че току що са ми се обърнали червата и аз ще изляза да празнувам Трифон Зарезан. След този разговор нещо щракна в главата ми и отношението ми към този човек леко се промени. Разбрах, че не сме "от една порода". От сладкото ми се повръща. От умишлените, сладникави филми и от нарочните вечери със свещи също. Застава ми една буца на гърлото и започва да ме дави. Чувствам се неловко, защото ми е фалшиво. Просто съм изкривена.

Ако някой иска да ме отблъсне, нека се държи като по “наръчник за кавалери от 40-те”, нека си закачи някое “жизнерадостно коледно звънче“ на шапката и резултатът му е в кърпа вързан. Всъщност най-много ме отблъсква романтиката, която показно се разграничава от секса. Розовите балони, сладникавите комедии и червените плюшени сърца, умилителните мечета и овчици с надписи “I love you” не ми се връзват никак с понятието ми за “плът”. Въпрос на предпочитания...Романтиката в главата ми предизвиква вълче желание да захапеш врата на някого, от там да влезеш в душата му. Да се разходиш в главата и в стомаха му. Да си поделяте мълчанието, през което прескачат искри. Да усещаш непрекъснато движенията му и да чуваш дишането му, когато е близо до теб.

Да се качите в някоя среднощна кола и да пътувате на А-HA цяла нощ. Да отбиете на някое закътано място, за да “се поцелувате” и по изгрев слънце да се приберете да поспите. A-HA - Hunting high and low – напоследък това ме топи в колата ми вечер. В моята “романтика” има малко драматизъм, доста черно, малко безнадежност. Невъзможност. В “романтиката” ми има и съдба. Стака Бо - Sustenance we vie mmm ... и A-HA – Crying in the rain. Глад – ключова дума във възприятията ми. Глад за проникване, за навлизане, за завладяване на чужди територии. Глад за тяло и дух, глад за красиви предмишници и моите ръце. “Романтично” посещение в Бинго, в 12 без 15, защото съм сънувала въшки. Пълна излагация и смях до припадък. Импровизиран почасов хотел на Славянска – от лигавщина и защото случайно от там минаваме, не от друго. “Искаме стая с телевизор!” Учудената физиономия на рецепцията. Истеричен смях в асансьора. Гнусната, влажна стая и прави под душа – единственото “безопасно място”. Така я разбирам аз романтиката”.

Гледката от балкона - светлините на Александър Невски и гората. Светлините на трамвая, които лазят между дърветата. Мъглата в основата на Витоша. И мрачното, умълчано време. Моето любимо.

ноември 16, 2007

Курва с крила

Цял живот се уча да съм милостива и да прощавам. Години тренировки и самохипноза. Накрая станах профи. Сега пък се дразня, че прощавам лесно и бързо. Като някакъв плазмодий. Още не си сгрешил и аз вече съм ти простила. Майка Тереза! Простила съм ти и ти се усмихвам като на непослушно дете, което бие с юмруци майка си в корема. Когато аз направя нещо, обаче, не си го прощавам с дни. Мисля и се въртя в леглото. Когато завиждам или съм злобна, се самообвинявам и цензурирам…Има хора, които заслужават да не им простиш, да ги тръкнеш от телефона си, от кюто, от главата си…от всякъде! И пак им говоря, усмихвам се и им позволявам да са свински. Прасетата му с прасета! Ама нали ще ставам свръхчовек...Обзела ме е една вселенска любов, не е истина! Християнска любов като тази днес към клошаря, с когото се разминахме в един квартал, на който не знам името. Влачеше срещу мен едни кашони и разлайваше кучетата. С почерняло лице и балтон, вързан през кръста с канап. Наблюдавах го отдалече и се опитвах да изчисля как точно ще се разминем на тесния тротоар. Улицата беше във вода до коленете. Как се казва този шибан квартал, по дяволите!?! И какви са тия хора дето живеят тук?!? Навсякъде има плакати на оня, дебелия от Атака и улиците не се виждат от кал. Оставих колата си на сервиз и се опитвах, вървейки по улицата, която ми се стори “по-главна”, да се добера до такси.

Тътри се клошарят срещу мен и колкото повече се приближава, започвам да долавям, че си говори нещо. Ядосан е – сигурно на улицата, на шибаните кучета, дето го лаят, на живота, на майка му – кучката, дето го е родила и на вселената. “Само да не е ядосан и на мен…”, си помислям за секунди и се стягам. Прибирам до тялото си големия чадър, за да не уплаша кучетата и се приготвям за сблъсъка. Вече съм преценила, че не мога да нагазя във водата – ще си съсипя ботушите. Гледа ме. Аз него - не. Заставам на един крак на бордюра, за да се разминем, залитам леко и без да искам стъпвам върху кашоните му. Обръща се: “Ти каква си, ма?!?! Жълта метла, гадове мръсни, копелета гадни…” и си дърпа картона.” Ще ме настъпва, мене ще настъпва…” Започва да ме псува. Аз се извинявам и се отдалечавам бързо, чувам как гъргори зад гърба ми, плюе и псува. Изведнъж се закашля. Обърнах се. Беше се навел и кашляше лошо и дълбоко. Беше възрастен човек. Видя ме, че го гледам и се разкрещя: ”Не ме гледай, бе, курво!” Тръгнах си бързо нататък, стискайки чадъра си. Една кола опръска ботушите ми и очите ми се насълзиха.

Застанах на някакво кръстовище и отчаяно се заоглеждах. Бях готова да махна на която и да е кола. Накрая мина някакво такси и аз се хвърлих вътре почти разплакана. Извадих пудрата си и се огледах в капачето й. Попих две-три влажни петънца под очите си с четката и ми стана мъчно за човека. Беше възрастен, сигурно е болен и му е било студено. А аз му настъпвам кашоните…”Курво” - Защо ме нарече “курво”? Може би в бездомната му глава курвите изглеждат като мен. Руси, с карирани палта, с ботуши, с чадъри и с напрегнат поглед. Само крилата ми не е видял. Курва с крила.

Панаири, панаири...

Спомняте ли си кога за последно сте седели на някоя от дългите сватбени маси, украсени с цветя по средата, яли сте си миниатюрната салата и сте си мислели: “На мене никога няма да ми случи това! Никога няма да се облека като сметанова торта. Абсолютно никога!” или “ Никога няма да се правя на палячо!” Мислете си, но не се знае, кога ще “ви изпие чавка мозъка” и ще се окажете в ролята на “булка” или “младоженец”. В първия вариант ще се въртите безпомощно, увита в 100 метра плат, и ще се чувствате като онези хора, облечени в гигантски зеленчуци, които плашат децата по атракционите. Всички ще ви зяпат, а някое дете ще дръпне майка си за ръкава в църквата : “Мамо, а на тази бялата какичка, къде и е главата?” Ще си наемете и диджей, знам ви аз! Който срещу 100 лева на час ще ви предскаже по разпръснатите върху мръсен бял чаршаф карамфили колко деца ще имате. Само го оставете! Такива неща ще види в бъдещето, че свят ще ви се извие. “Свекървата” ще ви набута парче питка, натопено в мед, в устата и диджея - този велик гуру на сватбите, ще каже някоя тъпотия, дето всички я очакват, но ще се смеят.

“А сега, мили гости, първият танц на младото семейство!” Песен, избрана зорлем от фонотеката на диджея – няма мърдане, трябва да е сладникаво, сълзливо и да става за блус. Докато вие се въртите двамата на дансинга, вашите гости си хапват “ордьоврите” и на половината вече им е все тая – и за булката, и за младоженеца, и за целия панаир. Гостите ви са основно два вида – едните са дошли да се нарежат и да се натанцуват, а другите да забършат някого/някоя. Младите, неомъжени жени се възбуждат по сватбите. Стават по-разговорливи, по-отворени за контакти. Каква по-добра предпоставка за авантюра! Ергените - приятели на младоженеца, цяла вечер се държат като Дядо Коледа на стимуланти. Накрая се наливат безобразно, поръчват на диджея Пантера и се мятат по празния дансинг заедно с младоженеца, в знак на протест срещу “сериозността на събитието”. А “булката” гледа умилително: “Моят непораснал мъж, как ги слуша още тия! Ще види той една Пантера като се роди детето!” Да, забравих - булката често е бременна. Съответно не може да се напие на сватбата си, а е задължена да танцува жизнерадостно с всички баби и лели на хора, рокове и Шакира.

Хубавото на големите сватби е че научавате за съществуването на знайни и незнайни роднини. Срещате братовчеди, за които не сте и подозирали, но “няма как, маме, те са ни канили…” А какви интересни подаръци може да получи човек на сватбата си! Какви прекрасни вазички и кухненски роботи! Все важни за бъдещия ви съвместен живот. След празненството младото семейство има ресурс да се замеря с чаши и чинии 2 живота, да ги чупи в стената при скандали и пак ще останат. Ножове не се подаряват на млади хора, да се разберем!

Сега ще кажете: "Има и съвременни сватби!" Има, даже често - ама са същият панаир. На някои от тях булката може да е в розов минижуп и да се вози в лимузина по улиците на София в задръстването, извадила главата си от покрива. Действието може да се развие и в някой скъп хотел и да се лее шампанско като из ведро, но това е просто другото, по-скъпото измерение на кича.
Не ви ли е било неловко да гледате как "младото семейство поздравява гостите”, как се “храни” с торта или как младоженецът сваля жартиера на булката? На мен винаги ми е било глупаво и неловко. Гледам и ме е срам. И ми иде да потъна в земята заради тях. Заради италианската рокля под наем или тая, евтината от Асеновград. Зради поканите, звънчетата, отегчените сервитьори и свинските гости. За тъпата музика и селския диджей и въобще зради цялата загуба на време. Заради това, че са дали десетки хиляди левове за тоя цирк. Десетки хиляди левове, с които могат да заминат някъде. Да се излежават на някой хубав плаж, да мързелуват и да правят секс като луди. Да се върнат със загар и разлики от слънчеви очила. Да кацнат на летището и за започнат от добра основа. Най-здравата – тази, от която, освен снимки, остават и спиращи дъха спомени, и размяна на души, и следобедни ласки.

Може би ми е наследствено това отношение към панаирите. Майка ми и баща ми се оженили на Витошка в чарлстон и сабо,с двама свидетели и част от родителите. 3 дена всичките им приятели са пили у тях. Във ваната е било пълно с алкохол , а веселбата е била денонощна. Съседите са викали "милиция" през 2 часа. Абе, класика... Били са млади и са се обичали.
И аз като малка си мечтаех да бъда булка, принцеса, баронеса или “друга там ..еса”, но ми мина. Някъде към 18 годишна.