юли 03, 2007

"Бях забравил защо сме приятели"

Наскоро един приятел ми направи най-хубавия комплимент, който съм получавала някога - погледна ме все едно ме виждаше за първи път и ми каза с усмивка – “Бях забравил защо сме приятели!” Току що беше прочел поредното ми изстъпление, едно изнасилване на думите…, толкова болезнено, че се чудя как му го показах. Тогава се замислихме и двамата от колко дълго време се познаваме. Дали с времето не свикваме с близките си хора и не спираме да виждаме блясъка им?
Ежедневието те вкарва в дежурни обаждания – “Как си?, Добре ли си?, Искаш ли да пием по едно тази вечер?, Честит рожден ден!” ….. И все по-рядко си говорим за истинските неща. Разказваме си какво се случва, но спираме да си разказваме как се чувстваме.
Научаваме се да четем между редовете на случките и започваме да се “познаваме”, “да си знаем кътните зъби” и “керливите ризи”. Дали това не убива близостта? Дали това не скопява удоволствието от контакта с близките ни хора и не ни хвърля в отчаяно търсене на нови такива? Започваш с времето да си говориш конкретно за нещата, а смешните диалози за живота се случват все по-рядко. Твърдите, че се разбирате с по една дума, с един поглед, но постепенно започвате да се забравяте в конкретиката.
“Да, сега си спомних защо сме приятели!”

А това е текстът, който стана повод за тези мисли :)
Толкова беше спешно да го напиша, че излетях от банята и в тъмнината го написах на един дъх на латиница…От уважение към езика го преписах, обаче :)

Да намериш себе си на пода и да знаеш , че това е краят….краят на краищата! С едно въже около врата ти - скъсано....с превързани с кървави бинтове китки....с повърнати хапчета по пода в банята...стотици...и всичките безвредни....За секунди изгуби контрол над ръцете си, над душата си...и полетя! Малък безмоторен полет над банята...полет над белия мрамор, над мивката, над сините кърпи с делфинчета...Твоята баня, твоето старо убежище за сълзи, за разговори с огледалото, за слагане на червило и за медитация.
И не искаш никой да нахлува, никой да те спасява, не искаш чаша вода…Само тишината на банята! Искаш да се чуеш...да чуеш гласа си….Поемаш дъх дълбоко и силно, за да се увериш, че още дишаш...усещаш болката в гърдите си и бавно се усмихваш на себе си – жива съм, и този път оживях! Събираш разпилените витамини по земята, поглеждаш се в огледалото...приближаваш се много, за да се вгледаш в очите си...., но не я откриваш, няма я...избягала е...напуснала те е....Страхливците нямат души!
Навеждаш се да измиеш лицето си, да оправиш косата си пред огледалото, да заличиш следите от сълзите по бузите си....и се усмихваш за проба, на вторият път се получава. Сега е време да отвориш вратата!