юли 30, 2007

JUST GIVE ME A PAIN THAT I`M USED TO!!!

Болката е най-масовият наркотик, с който се друсаме. Кътаме си я, правим си кашета за черни дни, дозираме си я и си я консумираме редовно като антибиотик. Научаваме се да се будим с нея – “Добро утро, красавице!”, да й правим място на възглавницата си вечер. Никога не сме сами в колата си, защото тя е там, на мястото до шофьора, избира музиката и прави вълнички с ръка през прозореца.
Тя си има маршрути, минава по точно определени улици и те кара да се обръщаш на точно определени ъгли, за да се огледаш за нея. Когато си пил е симпатична и те кара да пращаш абсурдни sms-и, а сутрин е гузна, рошава и кисела. Става част от ежедневието ти и така си живеете. Тя дебелее от хубав живот, а ти я храниш с остатъците от вечерята си. Живуркате си заедно като в приказките.
Една сутрин, обаче, се събуждаш и установяваш, че дилърът е изчезнал от главата ти, стопил се е, умрял е – на кого му пука. И ти става едно такова фриволно, в сърцето ти е тихо, вече си сама в колата...Става ти празно.. “Не може да не ми пука? Не е възможно да ми е минало!” Затаяваш дъх, за да се ослушаш в себе си – “Няма я! Свободна съм! Но нещо не е наред, защо ми е празно?”
Започва абститенцията. Метадоновата програма не струва – някакви дебютанти и лаици се опитват да ти доставят същото удоволствие, но не! Твоят дилър умря. А за мъртвите или добро, или нищо!
След време усещаш как рестартираш програмата и се оглеждаш за поредния леко скъсан тип, който с хитър поглед ти предлага “трип, който не си изживявала”. Бивши наркомани няма! Да живеят дилърите!
Just give me a pain that I`m used to!