август 31, 2007

Лаком гъз

Какво се случва с града ми, по дяволите?!? Някакви невероятни селяни с пари строят чучала в центъра на София и няма никакъв проблем! Какви са тия архитекти, дето ги измислят тия грозила? А какви са тия хора, дето им одобряват плановете? И въобще колко ли пари трябва да си взел под масата, за да допуснеш някой нарко-барон от малцинствата да си изпере парите като изака някое ужасяващо чудовище посред любимите ми китни улички на центъра. Сградата, която се строи на Патриарха и 6-ти септември - виждали ли сте й картинката? Ужас! Като турска баня със стърчащи сини стъкла до горе. А хотелът на Васил Левски и 6-ти септември – как можаха да я измислят такава лайняна фасадата? Общото и при двете сгради е че нямат нищо общо с това, което ги заобикаля. Кич до сълзи! Другото любимо ми е пицарията на Славейков – някакъв криворазбран барок ли е, ренесанс ли е - `ба ли го! Ама седи като лайно на фона на старите кооперации.

А какво да кажем за новата ни автогара – като я погледне човек отдалеч ще реши, че извънземните са кацнали във Филиповци. Наоколо разрухата на отдавна забравени стари колкото София малки кооперации, изоставени градинки, нескопосано ъпгрейднатата ЖП-гара и хоп – Нашата Нова Автогара.

А “кооперацийките”, които скоро ще стигнат до езерцето с патиците в Южния парк? Имаме си Дружба 2 в сърцето на парка! Чудя се на тези дето дават по 1500 евро на квадратен метър за нова кооперация, построена върху малка детска площадка между 2 панелни блока. Сигурна съм, че в Лозенец вече има места, където съседите могат да си подават ръце през балконите. Сигурна съм просто!

Мога да изреждам до безкрайност. Съсипаха ми града лакомите гадове! Ето за това ме боли! Ама наистина! И всеки път беснея, и псувам, наред! Защото всичките тия тъпаци, дето го позволяват, лапат пари, а после си построяват малка кичозна “къщичка” в покрайните на София или в усойното Симеоново. `Щото те само т`ва знаят!

Защото не ги ебе тях, че има хора, дето са израснали и живеят в тоя град. Не ги ебе, че с всяко следващо кичозно чудовище на нас ни кървят сърцата направо. Не ги ебе в дебелите лакоми гъзове, че с всяко следващо синьо-лайняно творение заличават градинките от детството ни, махат пейките, на които сме се целували и сме пропушвали, изкореняват джанките ни, режат черешите, които сме крали.
Не ги ебе! Лошото обаче е че няма шанс да влязат в затвора тия. В стария, добър Софийски затвор, където, ако влязат, всичко ще започне да ги ебе( и в преносния и в буквалния смисъл). Ето за това им стискам палци, от сърце!
a propos - лошото е че ще вземе да им хареса това с ебането, ама ще рискувам:)

Плажът

Градският плаж във Валенсия. Седя си сама под чадъра и наблюдавам хората около мен, скрита под широката периферия на шапката си. Другите отидоха да хапнат паеля в едно ресторантче наблизо. Не съм гладна, ще отида по - късно, за да изям един пъпеш и да изпия един “бонбон”. До мен има младо семейство мулати. Бащата е висок със стегнато красиво тяло и носи на ръце малкото им дете. Носи го към водата, наджапва до коленете и се опитва да го приспи като го люлее в ръцете си. Колко странна и красива гледка – един хубав мъж с малко, отпуснато на ръцете му дете. Жената почти не им обръща внимание, чете някакво женско списание и пуши тежки цигари. Припушва ми се. Сега бих се зарадвала на едно студено мартини и цигара. Какъв е тоя зор да откажа цигарите, при положение, че обичам да пуша…Мулатът се връща със заспалото вече дете. Слагат го на шезлонга под чадъра и го оставят да спи. Сяда до нея на пясъка и я прегръща през раменете, взима цигарата от ръцете й и си дръпва. Задържа…Мирише ми странно…По дяволите – това e джойнт! Ами да – мирише на марихуана. Седят си пичовете на плажа с детето и си пушат. Изпушват цигарата и тя заравя фаса в пясъка. Говорят си нещо и се смеят. Гледам ги и им завиждам леко – за джойнта и небрежния разговор.

Изправям се и поглеждам към морето – пълно е с дебели жени, които не влизат да плуват, а лежат като тюлени, там където се разбиват вълните. Обичам градските плажове, защото е пълно с интересни хора, които мога да наблюдавам. Отпускам се назад и се втренчвам в пръчките на цветния чадър. Притварям очи – симетричните шарени триъгълници се завъртат под миглите ми като в калейдоскоп. Ръцете ми миришат на сол, по миглите ми също има кристалчета море. Повдигам се на лакти – червеният ми педикюр, белият, фин пясък и нататък синьо-зеленото море. Чуват се разговори, детски плач, смехове, а в мен е абсолютна тишина. Отпускам се отново и протягам ръцете си нагоре пред лицето си - имам красиви ръце с дълги пръсти, маникюр и пръстен с нежен скъп камък на дясната ръка, който отразява отблясъците. Затварям очи.

Изведнъж нещата, които ме тормозеха преди да замина – хора, разни малки грехове, залитания, спамът в главата ми – всичко изчезна. Почувствах се чиста, съвършена, като облечена в бяло.

Валенсия
28 август

август 30, 2007

Влюбването

Заварих я седнала на земята да рисува огромно розово сърце с пастели върху корема си. “Запознайте се - каза Хавиер- това е най-малката ми дъщеря - Мария.” В светлата лятна къща на тези испанци, наред с двете им бели, синеоки деца, на земята седеше Мария - 4-годишно китайче с хитър поглед, гарваново черни коси и копринена кожа, каквато само една азиатка може да има. Наведох се, за да се запознаем и казах на бебешки английски: “Здрасти, миличка, аз съм Анна.” Тъпо – нормално е 4-годишно дете да не говори английски. Но аз пък испански не знам. Малко след като изрисува успешно целия си корем, малката се изправи, огледа всички в стаята и се приближи към мен, погледна ме в очите, седна в скута ми и започна да гали косата ми. Вцепених се. Това малко същество седеше лице в лице с мен и гледаше с обожание косата, обиците ми, прокарваше пръстчета по бузите ми и ми говореше нещо напевно. Почувствах се като непохватен великан, който държи порцелан, не смеех да мръдна. Виждайки обърканото ми изражение, майка й ми преведе, че съм много красива и имам много красива дълга руса коса. Така се влюбих.

Осиновили са Мария, когато е била на 11 месеца, ходили са няколко пъти до Китай, за да я вземат. Наскоро са й обяснили, че “не е излязла от корема на мама, а са я взели от една далечна красива страна, която се казва Китай”. В момента малката е убедена, че има два начина да си имаш бебе: единият е да излезе от корема ти, а другият е да си го вземеш от Китай. За нея Китай е едно приказно място, от където се взимат бебета. Майката на Мария ми разказа, че малката често се приближава към разни жени, които са с децата си и ги пита: “А твоето дете от корема ти ли е излязло или си си го взела от Китай?”
Когато я питат какъв цвят са очите й, тя отговаря: “Сини!”, защото вижда очите на брат си и сестра си. Но всъщност Мария е едно малко, уникално, стряскащо умно момиченце с пронизващи черни очи. Испанският й е много по-добър от повечето й връстници, разказаха ми, че в предучилищната й група учителката е изумена от интелекта й и от скоростта, с която усвоява всичко.

През деня Мария почти не се отдели от мен. Показах й фокуса “В коя ръка е монетата?”, играхме на пържоли, търсехме семенца в шушулките под дърветата в градината, гледахме нещастните омари в един ресторант, въртях я в кръг докато ни се завие свят и слушах напевното й гласче, което през цялото време ми говореше, а в моите уши това звучеше като мантра за живота, чудесата, детството, душата и цялата мъдрост на вселената.






Към края на деня, майката на Мария се приближи към мен и ми каза нещо, което ме срази. Цял ден всички в семейството й са се чудели какво става, опитвали са се да разберат какво ми говори малката, на което аз така усилено отговарям. Оказа се, че 4-годишната Мария е разбрала още в началото, че единствено аз не говоря испански и ми е говорила на някакъв измислен неин си език, който семейството й чува за първи път. С останалите е говорела на испански, а с мен – на език от друга планета. Аз естествено нямаше как да съм разбрала. Това ги беше втрещило. Втрещи и мен. Гледах това дребничко нежно момиченце, което гали косите ми и ми показва поредната намерена шушулка с радостни възгласи “Люк, люк!”. В този момент бях готова да осиновя не само Мария, а направо целия китайски народ.

Отидох на майната си в Испания, за да срещна едно 4-годишно китайче. Това е! Друго няма! Едно абсолютно извънземно, едно същество не от друга раса, а направо от друга планета успя да влезе толкова дълбоко в душата ми за един ден, че се чудя дали духовните връзки, обичта, влюбването могат да бъдат измервани с часовете на деня . Всъщност не – вече съм сигурна, че не могат.

сън+зехтин+споко+целувки=100 год.

Испанците са пичове - усмихнати, спокойни до дебилност. Страхотни домакини са, пият хубави вина и сангрия, спят следобед като в детската градина и са толкова безгрижни, че ти иде да ги разтръскаш за раменете и да им викнеш “Алоу!”. Целуват се като ненормални с непознати. Блеят по кръстовищата, разтоварват си колите 10 минути по средата на улицата, запушват се един друг по паркингите без да им мигне окото и няма проблем. Те за това са най-дълголетни – всеки ден спане, мляскане с непознати, марихуанено спокойствие и яко зехтин. Сигурно това е формулата. Обещах си винаги, когато имам време, да се прибирам следобед и да си правя сиеста. През ден горе-долу мога да си го позволя за по час-два, така че всичко зависи от мен. Да се целувам с непознати обаче не мога, обичам да целувам приятелите си много, но непознати...малко ми е тегаво. Това със зехтина отдавна съм го изпълнила – готвя само със зехтин от доста години вече. Остава ми да овладея дебилното спокойствие и почти ще се обезсмъртя.

Добре заварили!

Ами върнах се…Прибрах се, по-точно…отново. В любимата ми родна, красива, уютна, мъничка, зелена София. Вчера в късния следобед седях по турски пред огромния си неоправен все още багаж по средата на апартамента и се чувствах безпомощна. “Защо съм взела толкова много неща? А защо ми трябваше да купувам още толкова, по дяволите? А как по-точно ги побрахме без този път да купуваме допълнителен куфар…? И как ще стана утре за работа? В 5:45 ам! Как ще вляза в стария ритъм?”
Мислех си ги тези неща, говорейки по телефона естествено…

2 седмици в Испания са си 2 седмици! Съвсем друг режим - чисто испански. Ставане около 10. Лека закуска. Мотане в огромната баня на хотелската стая. Зяпане на морето и лодките. Беседи на тема: ”Какво ще правим днес?”. Качване на Гранде Пунтото, което взехме по наем (много е тъпа тая кола). Плаж някъде около Валенсия, Аликанте... Обяд към 3, обилно полят със Сангрия. После сиеста - следобеден сън на плажа или в хотела ( това е едно от най-приятните неща на света). Събуждане понякога към 9 вечерта. Обилна вечеря след 10 – безкрайна…По едно (две, три, четири) някъде след това…Пак в леглото. И тези три неща…

2 седмици! Може да е малко, а може и да е много. На мен ми беше точно. Достатъчно, за да успея да кача 2 килограма, да се наспя, да почернея, да прочета една книга, да ми потече носът от климатиците (тея хора са откачени), да се наплувам в любимото ми Средиземно море, да се отям на риби, хамон и паеля…
Точно толкова ми трябваше, за да се влюбя(за това по-късно), да отида на финала на европейското по плажен волейбол, да гледам как се излюпва пиленце, да се разплача зад тъмните си очила, гледайки едни делфини…

Чантата ми е пълна с разни записки на листчета от хотела, на салфетки – емоции, които не съм издържала да не запиша…Обещавам да ги постна всичките…Даже и снимки може да сложа – Майната й на анонимността. И без това тук почти не четат непознати (особено след поста за Свинското хахахаха)

Ей такива неща… Добре заварили!

август 15, 2007

Очаквана ваканция

Най-накрая! Утре летя! В 5:15 трябва да съм на летището, сега е 00:48, а куфарът ми още не е изваден. Имам напредък с летенето - днес не изпаднах нито веднъж в паника, даже имаше моменти, в които дори не мислех за това...
Заминавам, за да изпълня едно мое старо желание - южна Испания. Чакат ме 2 седмици безгрижно обикаляне накъдето ни видят очите, сиеста и Сангрия.
Не ме мислете! Само ми пожелайте безсмъртие:)

август 14, 2007

Свинско със зеле

"....Моят асцендент ли?
Той е педераст,
ще му еба майката
Свинска!"
проекттроица

Аз съм Риба, и Ти си Риба, Той е Телец, а пък Онзи-там е Козирог. Животинско разнообразие. Проблемът е че всички сме с един асцендент - Прасе! Държим се свински един с друг. Всъщност, не! Не искам да обиждам прасетата, но не намирам друга дума в бедния си речник. Държим се свински, нараняваме се, държим се като путки и никога не сме виновни. ( И путките не искам да обиждам, ама така се получава…) По свински невинни, като по Коледа. Никога не знаем какво сме направили. Вечно изненадани. Свински си подвиваме опашката и в свински тръс се изнасяме от полесражението. Е нормално е – като застудее и видиш нож - бягаш. Свинско чувство за самосъхранение!
А propos - прасетата са ми страшно симпатични, без лоши чувства! ( путките също)

ИН на шибания ЯН

Толкова много неща научих през годините. И все от мъже съм ги научила.
Да – слабият пол са, да – може би, ако нямаха оплодителна способност, можеше отдавна да са отпаднали от човешката еволюция при естествения подбор…и още какво ли не. А пък като гледам накъде върви прогресът хич не им е сигурна работата, направо си им се клати столът…Но не е в това работата.
Не ме влече идеята да живея в общество на войнстващи амазонки. Не ме влече и да си правим изкуствени бебета от замразена сперма на отдавна изчезнали динозаври. Хич не ме влече. И еманципацията не я разбирам. Никога не съм я разбирала.

Мъжете са ми нужни. За да ми се извиняват със шоколади, за да ме учат да шофирам, за да ме правят силна и горда…Трябват ми, за да има пред кого да се изчервявам и да крия лицето си. За да изяждат червилото ми всеки път и да развалят подредената ми коса. За да ме правят религиозна и двуезична на моменти. Как може да се откажеш доброволно от това да погледнеш в непроницаемите очи на един мъж и да видиш как вече е загубил каузата. Можеш ли да подминеш с лека ръка усещането от учестеното дишане в тила ти, което отдавна е загубило контрол. Не можеш! Няма как! Просто, защото дори душите ни имат пол. А те, за да бъдат, имат нужда от предизвикателства, от болка, от тяло, от проникване…Това е, за съжаление. ИН на шибания ЯН! Това сме ние.

Практическа магия

Снощи дълго се взирах в тъмното преди да заспя. Мислих дълго, свита на блажена топка в леглото си, заровила лице във възглавницата ми от детство. От малка спя на една и съща възглавница от пух, която преди много години баба ми напълни за мен. Само за мен. Когато махнеш калъфката й, можеш да видиш следи от всичките сълзи, които съм изплакала от тийнейджър до сега. В тази възглавница има пропити толкова много парещи болки, мечти и пикантни фантазии, че ако можеше да говори…(добре, че не може)
Преди няколко години я овързах с червена панделка и я подарих на един човек. Ей така - гола, с всичките петънца от сълзи по нея. Не си спомням някога да съм правила на някой по-ценен и символен подарък през живота си. Като я подарявах се разплаках. В този момент наивно и не чак толкова поднасях сърцето си и душичката си на тепсия. “Вземи, твоя е!” После страдах, все едно съм си подарила кучето. След не дълго време тази възглавница се върна в леглото ми за дълго и постоянно. Човекът започна да спи с нея до мен. Постепенно си я придърпах и сега отново е моя. Това беше магия, която направих без да искам. Омагьосах един човек с възглавница! По-вълшебно от това – здраве му кажи!

Защо разказвам това? Защото съм убедена, че ние сме творците на вълшебствата в деня си. Това са малки чудеса в кратки минути. Ценни фетиши, подарени възглавници, бенки на тайни места…Като неизменните нарочно разсипани пакетчета захар вече 10 години във всичките ми джобове. Казват, било на пари. Като онзи усмихнат мъж вчера сутринта, който без да иска изля кофа вода в краката ми и каза: “ Е хайде, от това по-на вода няма накъде!” Засмях се, благодарих му и продължих мокра до коленете и с подгизнали обувки. И не спрях да се усмихвам цял ден.
Усмихвам се на момчето, което всяка сутрин ми прави неизменната двойна Лаваца с 3 сметанки, на човека с вестниците, на шефа на охраната, който всеки път ми подарява бонбон и ми държи кафето докато вадя служебната си карта на входа. Усмихвам се и се плезя на децата от съседните коли по светофарите, спирам на пешеходците, за да видя как ми кимват усмихнато. Денят е пълен със “случайни” чудеса. Просто трябва да се вгледаш, за да ги видиш. Като тайното златно бижу на ханша ми.

Шизоидни записки от едно безсъние

Понякога съжалявам горчиво за емоциите, които съм дала и разпиляла. Горчи ми от несподелените усещания. Чувствам се обидена, че някой си е позволил да не отговори на обърканите ми емоции. Горчи ми вечер пред възглавницата ми, защото съм прекалено горда да го изплача пред живо същество.

И всеки път, всеки път, по дяволите, се усмихвам през сълзи на една мисъл – любовта не се губи. Искрено вярвам, че това, което съм успяла да дам няма да се стопи в нищото. Обичала съм някого, с моята любов той пък ще обича някой друг, после ще даде част от нея и на децата си. Те пък с частици пак от моята любов ще обичат някое слънчево момиче, то пък ще обича някое непокорно момче. И така докато някой не прекъсне веригата и престане да обича.

Не съм идеална, не винаги обичаните от мен хора го усещат в пълнота. Наранявала съм, не веднъж, ужасно много пъти. Била съм студено безразлична, била съм кучка, ужасно много пъти. Чак ме е срам. Но съм си плащала. Плащала съм си за всичко, по дяволите! И ще продължавам да плащам. Но за нищо не съжалявам. Във всеки един момент съм била аз. Стояла съм изправена и съм посрещала равносметките и болките. Била съм и жалка и съм коленичила. Откъсвала съм залци, не за моята уста, сдъвквала съм ги и съм ги изплювала. И пак съм била аз! Може би съм прекъсвала веригата на Обичането някъде, а другаде съм я започвала. Това е кръговратът на чудото в живота ни.

Мисля си ги тези неща и се усмихвам нежно и снизходително на себе си: “Защо си разочарована? Виж колко интересен и красив е животът! Във всичко има баланс и хармония!”
После идват бесовете: “Какво си се разлигавила, Марио Терезо!? Ебати кръговрата! Какво те топли тебе кръговратът? И какво те ебе кой как ще обича децата си, щом няма да обича теб! Какво те ебе тебе тая работа!?!?”

Обръщам главата си на възглавницата и си отговарям обидено: “Ами, ебе ме! Ама много ме ебе!”

Няма отърване от тази шизофрения. И винаги всичко ми е ясно. Да влезе убитият!

август 13, 2007

Вълшебница извън закона

Всяко едно пътуване е осъзнаване. Пътуването никога не е бягство. Където и да отидеш, не можеш да избягаш. Няма КАК да избягаш. Живеем само в координатната система на Себе-си и пресечната точка на живеенето ни винаги ще е само в главите ни. И на Луната пак ще съм аз и пак ще ме е страх от същите неща – от старостта, от самотата... Моментната залъгалка на приготвянето на багажа, потръпването на летището, топката в стомаха от шума на моторите (мразя да летя)…Променяш физическите координати, но не променяш мислите си.

Където и да отида, съм все АЗ. Тази, която няма да спре да търси, тази която няма спре да се друса. Наркоманка съм. Страдам от тежка зависимост към хора и емоции. Храня се със страсти. Заради това съм жива. За да открия някой, да вляза в главата му, да го закача към себе си и да гледам с удоволствие как се губи…Как загубва себе си, докато аз се изгубвам в него. В това се крие Живеенето за мен. В адреналина на “случайните” срещи, в усещането, че променяш, в еуфорията да влезеш в нечии мисли.

Това е моят най-сладък грях. Знам, че е тежко престъпление и е наказуемо по всички закони, но не мога да спра. Защото съм Вълшебница и търся Вълшебници. Създавам приказки и сънища с ръцете си. Материализирам мисли. Правя магии за любов. Орисница, която търси знаци. Вълшебница извън закона. Колкото и да пътувам, където и да отида…24/7.

август 11, 2007

Ще рискувам!

7-годишната Н. прави списък с подаръците, които иска от Дядо Коледа. Бройката стига застрашителното 15.
- Тати, избери си само няколко от тези неща, които искаш най-много, защото иначе рискуваш Дядо Коледа да не ти донесе нищо.
Малката се замисля…
- Тати, реших – ще рискувам!
...............................................................................
Малкия В. на въпроса "Какво искаш да ти донесе Дядо Коледа?":
- Искам си онова влакче, дето ми се счупи миналата година и мама го изхвърли!
- Добре, ще ти донесе ново.
- Не, не искам, искам си счупеното!

Проблем! Това с никакви пари не става!:)

Жоро и Динозаврите

Племенникът на близка моя приятелка. Действието се развива в магазин за карантия. Зад витрината са изложени безброй безформени и мърдащи се дробове, езици, бъбреци, чревца и няколко облещени агнешки главички. Има дълга опашка, на която се е наредила леля му. Малкият залепя носа си на стъклото на витрината и в тишината се чува радостен вик:
- Лельо, лельо, тук продават динозаври!!!

Вървим нанякъде и синът на наши близки приятели размахва една пръчка и ни обяснява.
- Това е сабята на Жоро…
- Кой е Жоро? – го пита някой от нас
- Жоро е най-силен на света. Може да победи всички с един удар.
- ????? - споглеждаме се объркано ( who the fuck is Joro!?)
- Жоро може да убие всички и има сабя.
Майка му вижда нашето объркване и с усмивка ни обяснява, че става дума за Зоро.

А това какво е?

Един от близките ми приятели разхожда малката си дъщеря по улицата. Разминават се с циганин, който влачи картони и свири на хармоника.
- Татко, това какво е?
- Хармоника, тати.
Музикалният циганин ги подминава и малко след това се заравя в една кофа.
- Татко, а защо Хармоника рови в кофата!?!


На Великден сме пред една църква. Същото това сладурче вижда минаващия покрай нас поп.
- А това какво е?
Свещеникът се обърна с усмивка: - А това е Дядо Коледа!

август 10, 2007

неочаквана ваканция

Отивам за една вечер на морето. Тръгвам след малко...пълна лудост! Не съм го правила от 100 години. В куфара ми има дрехи за плаж - бял широк панталон и бял потник, плажна хавлия, бански, джапанки, едни сандали с високи токове, един тесен гащеризон с презрамки, един широк комбат панталон, няколко потника, бижута и козметика. Въоръжена съм с айпод, книгата, която чета и маска за очи, за да успея да заспя по пътя.

Хубаво ми е, нямам търпение да избягам...Утре ще слушам морето, ще пия мартини на плажа и ще бъда с един човек...

Тук ще е празно 2 дни, няма да има никой, така че вие ще можете да си се размотавате напред-назад по хавлии, голи, боси, както си искате... :)

инсомния

Добро утро, драги читатели! Е, изпратихме се снощи с Бибата! Ебати изпращането! Внимавай какво си пожелаваш! Само това мога да кажа! Точка!

Пак е мрачно – идеално! Сутринта, докато се чудех какво да облека, танцувах боса на I Don't Feel Like Dancin' вкъщи…Уж съм свежа, но в кротките ми очи се чете онази специфична умора на Само-3-часа-сън. Докога ще продължа да се изтезавам само не знам.
Напоследък страдам от перманентна инсомния. Не успявам да изключа главата си, просто не успявам. А и как да успея – телефонът ми звъни в 4 (какво звъни, по дяволите), намирам го някъде в леглото си - силна музика, “какво правиш, тази песен е за теб”, сънена усмивка – “благодаря, спя”. Затварям и пиша sms – “Dobre, che me sabudi, che kak shtyah da stana sled 2 chasa za rabota ne znam” Изключвам звука и си слагам маската за очи – имам още 2 часа. В 6 часа имам 2 неприети повиквания, последното в 5:30. Може би е искал да ме събуди за работа…!!!
Обичам съня. Ако ме оставят, мога да спя до 4-5 часа следобед, без да съм си легнала късно. Същевременно покрай работата ми се налага да ставам нечовешки рано. 5 дена мога да ставам в 5:45 сутринта, а събота и неделя пак в 5, но следобед. Никакъв проблем. Колкото мога – толкова. Никакъв биологичен часовник!

Сега имам нужда от сън, драги читатели. Спи ми се! Сама!

август 09, 2007

тази вечер...

Ето го - оправи се! Стана слънчево и топло, знаех си! Нищо! Току що се разбрахме.. ще хапнем спагети в Спагети, после ще седнем в дворчето на Меди. Ех, че хубаво! Днес ще оставя Зорт...и утре сутринта ще ми е зле, знам си...Ама нали ще се изпращаме...като на фронта:)

ЗОРТ (Бибо, благодаря!)

Обичам, когато съм от рано на работа. Спи ми се, да! Криво ми е, да! Душът в 6 сутринта е храм, място, на което подлагам тялото си под винаги горещата вода и медитирам 15 минути. Кратък безумен монолог по хавлия пред клетката на канарчето: - Добро утро, Пипка! Наспа ли се, идиотче? - Ей такива. Бързо избиране на бельо и дрехи според настроението, туш на миглите, гланц за устни и парфюм. Пари, 2-та телефона, документите и ключът на колата…И денят започва. Следва любимото ми сутрешно шофиране по още заспалите улици.

Зорт! Така с Бибата кръстихме новата ми кола - хахаха! Днес прочетох ВИЖ ТУК колко добре се чувства тя в Зорт и се замислих по темата.

Карам на силна музика, вярно е! Карам понякога бързо и нахално, но винаги плавно. Това специално отношение към шофирането ми е подарък от един много важен мъж, който си отиде от живота ми. Той си тръгна, но аз ще шофирам така цял живот – няма отърване.

Зорт С 9486 ВХ е моят втори дом, в него е любимата ми музика, в жабката му има бижута, ветрило, гланц за устни, мокри кърпички и други все важни за един шофьор неща:). Сладкото синьо-лилаво извънземно има меки и комфортни седалки и си е мое. Това си е моето лично пространство. Зорт е свидетел на настроенията ми, придружава ме на дежурните бягства от града, понякога плача зад волана му, докато се качвам сама на Витоша…Абе въобще …това е Любов!

Много е важно кого возиш, обаче. Повечето ми приятели се размазват на седалката до мен, но не с всеки можеш да слушаш любимата си музика до дупка, да пееш, да удряш в такт по волана и да си мълчите. В компанията на Зорт и Бибата мога точно това. Абе…любов, ви казвам!
Търсят се Бенджи, Закс и Звездния принц! Пу, да съм Закс! хахахахахаха

август 08, 2007

Daydreaming

Има едно парче на I-Monster - Daydream in blue, което обичам много…
Daydream, I fell asleep amid the flowers, for a couple of hours, on a beautiful day.
Daydream, I dream of you amid the flowers, for a couple of hours, such a beautiful day…..ла-ла-ла

Смешното е че от текста се чува само това, а останалото, което всъщност е забавното:
“I dream a dirty dream of ya baby
you're crawling on the bathroom floor,
you float around the room and you're naked,
then you're flying out the bedroom door,
I dream a dirty dream
I dream a dirty dream”
…..не се чува…както и да е…

Много добре знам какво е daydreaming, но точния еквивалент на моя майчин език не можах да намеря. Таа, мислейки за това докато си миех зъбите една сутрин, викнах от банята:
- Според теб какво е daydreaming?
И отговора някъде от стаите:
- Това, което ти правиш по цял ден, бебе! Това е daydreaming!

Засмях се и изплюх пастата за зъби. Ето това е! Животът ни е това, което се случва между леглото и банята сутрин. Нищо друго. Останалото е Daydreaming!

Daydream, днес следобед заспах и те сънувах…какъв хубав ден…

Господи, не им прощавай - те знаят какво вършат!:)

Домът на киното, късна прожекция и празен салон. Около нас има общо 3 влюбени двойки (да ги питаш какво правят тук!!!). Седим си с bb и се кокорим срещу “Шейтан”. Пропуснала съм го този филм и не съм прочела нищо в аванс като изключим абсурдния анонс в Програмата. Настроили сме се да гледаме гъделичкащия Венсан Касел. (Според Програмата във филма и Моника Белучи трябваше да участва, но не я видяхме, освен да е била маскирана като куче....)
Група типични млади французи след злополучна нощ в един клуб отиват на гости на едно от момичетата в къщата му в провинцията. До тук добре. Нещата започват познато. Очакваме промискуитетна, палава история за нещата от живота – тръпнеща вакханалия в стил “Мечтатели” и “Лоша компания”. Вече почти виждам финалните кадри – компанията се връща към града умислена, сексуално обогатена и чувствително пораснала. Да, ама не!
Започва един кошмарен трип, сниман като през тъмни очила на обедно слънце. Сребристата Голф двойка се сблъсква със стадо кози на пътя, младежите "дърпат брадата на козела", появява се Венсан Касел и от тук нататък “лека полека и нещата си отиват към бой”. До нас спокойно можеше да стои някой студент и трескаво да пише курсовата си работа по Антропология.
В часовете на Хаоса преди Бъдни вечер се появяват всички атрибути на Дявола - козел, черни гарвани, змии, урудливите лица на местните жители, вампирската сексуалност на братовчедката…Следва нощно къпане в топлата пещера, жертвоприношение, разказ за инцеста между Джоузеф и Мери (Йосиф и Мария!!!) и последвалата урудлива бременност. Един по един се изреждат всички човешки страхове и фобии – от тъмна, мътна вода, от насекоми, от змии, от плъхове, ужасът от стара самотна къща в тъмна гора… Това, съчетано с близки кадри върху стъклените безжизнени очи на стотиците кукли, накачени навсякъде и с вуду ритуалите на една бременна жена, ни караше да гледаме половината сцени през пръсти.
В 12 часа на Бъдни вечер се случи потресаващо право животинско раждане в стил “Пришълецът”. “ Шейтан” го изпляскаха директно на пода заедно с околоплодните води. Но Редът не възтържествува. Трипът продължи. Полетя назад към началото на филма и влезе в нови релси през мъгливия поглед на едно ужасено, друсано и пияно съзнание. Задъхани кадри, вадене на очи, форте, фортисимо! ….И през цялото време ужасяващата изродска анимационна усмивка на Венсан Касел.

Интелигентна, изтрещяла, разбойническа интерпретация върху най-експлоатираната библейска тема. Обичам такова кино. Почти потънали под седалките, се споглеждахме с усмивка и се криехме една в друга на определени сцени – кой от каквото си го е страх. Излязохме от киното и спонтанно решихме, че имаме нужда от по едно. Към 11 седнахме в Меди и 2-те спонтанни малки успокоиха страстите…христови…

август 07, 2007

So need your love, so fuck you all

Часовникът в колата ми показва 7:30 am, отново се успах – с час!!! Телефонът ми е пълен с неотговорени повиквания - 3:37, 4:28, 5:30!!! Прекрасно дъждовно време…кецове на черепи, късо сако с къдрички и дългата ми коса, хваната с огромна шнола-сърце. Карам бързо и слушам до дупка Роби…

Isn't it funny how we don't speak the language of love?

Странно е наистина… как не го говорим този език...
Понякога ни е нужно още съвсем малко, за да си простим…


Such a saint, but such a whore……
So need your love, so fuck you all!!!


Разлях си кафето върху вестниците - FUCK!!!

август 06, 2007

I'm ready but not willing
To give myself to you.....
Sometimes...

5 срещу 6 август

Тази нощ спах с едно пухкаво одеало, спах сладко в огромното си легло. Бях отворила прозорците, за да чувам дъжда. Към 2 часа станах и дълго гледах София под мен, гледах извиващите се дървета и как водата бие по стените на кооперациите. Обичам дъжда и ураганните ветрове. Особено лятото. Когато дойде буря имам усещането, че нещо ще се случи съвсем скоро. Това е усещане за съдба, за промяна, за неизбежност. Поройните дъждове ме карат да потръпвам от удоволствие.
Добре, че стана дъждовно. Писна ми това бездушевно и безсмислено лято. Лошото е че времето ще се “оправи”. Ще издържи да плаче още няколко дни и ще се “оправи”. А на мен никак не ми се иска. От 2 дена си намирам поводи да изляза и да се понамокря. Обожавам да гледам празните улици и паникьосаните хора под навесите. В такива моменти нарочно вървя бавно и се радвам на усещането.
Ще свърши обаче, знам…Лятото все още не си е отишло.

Хора, пътища, автомобили

Аз съм от хората, които вярват в знаците. Вярвам, че животът е магистрала с безброй ленти и пътни знаци – указателни, задължителни, забранителни…За да си safe, за да не те блъснат и изкарат от мантинелата, просто трябва да внимаваш в знаците. Няма неочаквани неща – преди всеки опасен завой има “Внимание, опасен участък!”, което ти вади очите поне километър преди това. Почти през цялото време има надпис ЕXIT или просто “500 м. до На майка си в гъза” Понякога има знаци “Внимание, това ще боли!”, “Внимание, интересен човек!”, “Внимание, любов!”, “Внимание, говеда на пътя!” или просто “Гледай напред и не се разсейвай!”. Всичко зависи от това къде искаш да отидеш и какво искаш да ти се случи. А това, което ни наранява е резултат от “пренебрегване на опасностите на пътя”. Боли от несъобразена скорост и от шофиране в нетрезво състояние. Най-често обаче боли от липсата на дестинация.

Аз съм от хората, които не вярват в случайностите. Случайни срещи и хора няма! Всичко се случва в точното време, на точното място и си има точно определена роля в живота ти. Другото е въпрос на концентрация. Веднъж един приятел ми каза, че добрият шофьор е 10% съобразена скорост и 90% оглеждане. Когато в огледалото видиш в далечината запалени фарове в крайна лява лента, то едва ли това е трактор. Не, не е! По-вероятно е да е бърза, спортна кола, управлявана от някой ненормалник. Даваш десен мигач, правиш му път и го оставяш да стигне 15 минути преди теб или въобще да не стигне. Толкова е просто!

Добър шофьор съм и се старая да гледам знаците. Понякога това ми носи болка, а понякога изненадващо печеля. В общи линии “минавам на по-ниска предавка”, спирам, любопитно оглеждам “случайностите” и чак тогава ги сграбчвам. А Те пък пък изненадващо понякога се оказват интересни и вкусни.

Гледайте знаците! Всеки човек, когото срещате, още от самото начало крещи какъв е и какво може или не може да ви направи. Останалото е Вашият избор!

август 04, 2007

На Филип

Твоята усмивка, която лекува всичко - болки в корема, в главата, в душата, трънче в пръста, порязвания, грип... От къде я имаш се чудя. Как успяваш да ме загубиш по 10 пъти на ден и после да ме намериш още толкова пъти? Как успяваш да ме наречеш “дребосък”, когато съм гримирана, качена на токове и жестовете ми крещят “Мръсницаааа!”?Как го правиш? Как успяваш да ме отричаш, когато съм права, да ме правиш на икона, когато съм кучка? Как успяваш да си толкова тук, когато непрекъснато те няма? Какво виждаш в очите ми сутрин, та да застанеш над мен и да ме целуваш стотици шумни пъти като дете? Как се престрашаваш да ме разсмиваш, когато всяка моя следваща дума може да е край?
Не знам как го правиш, а и не е важно! Обичам да имам трънче в пръста и да виждам усмивката ти!:) Това е важното!

Мак-друсачи!

По принцип НЕ ям Макдоналдс и НЕ харесвам Макдоналдс! Но напоследък ям крилцата им. Вкусни са, колкото и да не ми се иска...Вкусни са! Ако има нещо , което да ме изнервя обаче, то това е странната транс-къстъмър-сървис политика на служителите им. Всичките са като друсани, усмихнати киборги, които имат способността да ти зададат около 100 въпроса в минута, на които ти веднагически трябва да имаш отговор. Не знам как ги обучават тия хора! Сигурно ги друсат с някакви непознати неща!
Понякога съм си мислела, че и Христос да влезе с кръста на гърба, с трънния венец на главата си и целия в кървища, пак ще го посрещне някое такова същество с "Добър ден!" и без да му мигне окото ще го попита "За тук или за вкъщи?". Ще го изпрати с "Благодарим, че посетихте Макдоналдс!Заповядайте пак!" и ще се огледа към следващия на опашката....

Искало ми се някой път да видя няколко от тези усмихнатите с табелките да се сбият отзад, ама як бой, да падат каротофки и хамбургери, да хвърлят по клиентите. Искам да доживея някое от тези зомбирани деца с табелка " мениджър" да каже на някой клиент - "Ето ти хамбургера и пая, мама ти стара! Деба неориентираното същество!"
В нормални състояния стискам зъби и стоически издържам на поръчката, но когато съм с махмурлук (както днес) или нервна...

Ето два примера, без коментар!

някъде март 2007 в Макдоналдс на ЦУМ

- Добър ден!
- Добър ден! Крилца!
- Искате ли меню с кола и каротфки?
- ммм Да!
- Картофките малко, средни или големи?
- ммм Незнам!Големи!
- Кола, Фанта или Спрайт?
- ммм Кола!
- Малка, средна или голяма?
- мммм Голяма!
- Искате ли кетчуп или майонеза?
- мммНе! Ако ми зададете още един въпрос, ще се застрелям!
шок в системата, киборгът срещу мен се опомня: - Добре, за вкъщи или за тук?
- Не знам по дяволите , за тук!!!
киборгът не забелязва моето поведение или поне се прави, че не го забелязва:
- Благодарим ви , че посетихте Макдоналдс! Заповядайте пак!


04 август на обяд в макдрайва на НДК. Аз съм неадекватна, опитвам се да установя какво толкова пих и пуших снощи. Пазарувам за импровизирания обяд с ...

- Добър ден!
- Добър ден!2 пъти крилца в меню! 2 менюта крилца!
- Значи 2 менюта крилца! Менюто включва 5 крилца, Кола, Фанта или Спрайт по избор и картофки.
- Да, знам!
- Малки или големи?
- Кое?
- Менютата!
- Големи!
- Кола, Фанта или Спрайт?
- Кола!
- Кетчуп, Майонеза?
- Не!
- А искате ли колите в отделен плик?
- МммДа!
- 2 менюта крила, големи картофки с 2 големи коли!
- Да!
- Сметката ви е 11.26!
....
- Давате ми 20 лева! Рестото ви е 8.74! Заповядайте!8,74!
- Благодаря!
- Благодарим, че посетихте Макдоналдс, заповядайте пак!
- Извинете, вие Робот ли сте?
- Моля!?! /лек шок в системата/
никаква промяна в изражението и отново: - Благодарим ви, че посетихте Макдоналдс! Заповядайте пак!

август 02, 2007

Шампанско и сълзи

Наскоро с двама от най-близките ми приятели водехме поредния дълбокомислен разговор, подкрепен със шампанско и марихуана. Често купувам 2 бутилки шампанско, те ми се смеят, че съм буржоа, последният път даже си купихме ягоди и си ги направихме със сметана…Таа…този път говорехме за оглупяването ни и за това колко се снижават изискванията с годините към “идеалния партньор”.

Д: - Аз напоследък съм ударил дъното - искам само да прави анален секс и да може да готви мазничко.
Звън на Зипо и палене на цигара .Изпокапваме от смях .Отпивам от високата чаша и посягам към нечия кутия.
А: - Да е отговорен към сърцето ми и ….да прави хубав орален секс…
С: - Аз пък вече никакви изисквания нямам! - Отпуска се назад с иронична усмивка и пали цигарата, която върти в ръцете си от 15 минути
……..
Разговорът продължи в този дух както винаги, но е абсурд да го предам тук! Ще вземете да “уведомите Blogger за неходходящо съдържание”:)

август 01, 2007

Честит рожден ден, КирилИе!:)

Нямам опит в платоничните отношения, в приятелските с другия пол – да, но в чисто платоничните – нямам. Нямам идея къде е границата и се налага да си я чертая сама – с пръчка в пясъка. После да я нарушавам и да я чертая отново, с нови параметри. С "платоничните" вървя много внимателно, за да не се пропука ледът, стъпвам като балерина. Търпелива съм и гледам да не бутна нечий платоничен пясъчен замък в морето.

Сега ще кажете, че приятелството е равно на платонични отношения. Не, не е равно! Приятелството може да докосва, да държи ръката ти, нежно да отстранява кичурче, което е попаднало над очите ти. Приятелството не се притеснява да те целуне, да му се хвърлиш на врата и да се притискате дълго в прегръдките си. Приятелството може да те гледа право в очите и да ти каже "Нали знаеш колко те обичам, слънчице!?! Липсваше ми!". Истинското приятелство НЕ е платонично по default.

Днес едно такова приятелство има рожден ден. Тази вечер ще се видим, за да си кажем за 100-тен път колко се обичаме.
Честит рожден ден, КирилИе! :) Нали знаеш колко те обичам!?!

p.s. а вие, които се опитвате да ми пробутате платоничния си shit – стойте по-далеч от мен! Нито ви говоря платоничния език, нито ви го разбирам!

Преди 4 години

Преди 4 години и няколко дена от живота ми си отиде един мой много любим човек – усмихнатият великан, вуйчо ми. Отиде си изненадващо, притихна в един горещ юлски ден.
Като малка го наричах Бучи, беше ме тренирал като кученце в една игра: “Кой е най умен в родата? – Бучи!, Кой е най-красив в родата? – Бучи! Смеехме се заразително, докато му се катерех по главата и ме носеше на конче. Качена на раменете му бях най- великата принцеса, бях най-красивото и умно момиче, берях джанки и за двама ни и ги складирах по джобовете си. Наричаше ме пикличка и очите му сияеха, когато идваше да ме види. Беше висок, винаги усмихнат, имаше големи ръце, които стискаха като клещи и прегръщаха с най-сигурните прегръдки на света.
Един ден седнах в скута му и ми даде да въртя волана на чисто новото му трабантче. Много години след това излезе от работа и прекоси София за 10 минути, за да ме закара уплашена до смърт в болницата.
Ожени се за една от най-прекрасните и смислени жени, които познавам – вуйна ми, родиха му се дъщеря и син – моите любими братовчеди, които обичам ужасно. Сега виждам вуйчо ми в чертите и очите им, в кроткото изражение и красивата усмивка на вуйна ми, в притихналите спомени на майка ми и в сълзите на баба ми, в стойката на дядо ми - изправен като тъжен исполин.
Не съм ходила на гроба на вуйчо ми от “40 дни”, преди 4 години! Тогава закъснях, защото се бях заблудила с колата, и баща ми каза през зъби, че съм безхаберна, несериозна, че не уважавам никого, че така обиждам семейството си. Скарахме се. След службата на свещеника си тръгнах сама по алеята. Тръгнах си първа. Не можех да понеса гротескното гробище, болката на хората, които обичам ме убиваше. Моята някак остана настрана, запазих си я за после. Качих се на Витоша с колата и стоях втренчена над града с часове без да мога да се разплача.
След 3 месеца си отиде и баща ми. Стоях в “редицата на опечалените” и гледах транса, в който беше изпаднала майка ми- подреждаше червени карамфили и сякаш не стъпваше на земята. Отново не плаках.

Любовта трябва да се практикува!

Не е нужно да си силен, не е нужно и да си горд. В любовта няма капка гордост, има само огромно усилие на мускулите. Всичко е въпрос на тренировки, фитнес без инструктор, волна програма в олимпиадата по дране на сърца. На пътечката всеки ден трябва да тичат ръцете ни, сърцето ни, очите, ушите...
Любовта трябва да се практикува! Като секс, като занаят, като магия!
Трябва да държим любовта си във форма – да е вечно гладна и боса! Винаги бременна! Трябва да я изнасилваме любовта, без удоволствие, само за спорта! Да крещим в лицето й трябва, да хващаме косата й на опашка на тила и похотливо да заравяме нос във врата й.
Отпуснем ли се за момент, ще надебелее, ще обуе домашни чехли, ще иска да й e топло и удобно.
Не е нужно да си силен, достатъчно е само да си нагъл!

Искам на Смокиня, Круша или Диня!

Искам на палатка на море ! На плажа! На Смокиня, Круша или Диня – все тая!
Никога никой не ме е водил!
Искам да си седя цял ден по бански и да не ми пука какво ще облеча вечерта!
Искам да пия на пясъка, да се хипнотизирам от огъня и да си мълча!
Искам да чувам вълните през нощта!
Искам сутрин да плувам в морето за добро утро и да тичам обратно мокра и усмихната! Искам да пъхвам нос в шепите си и да ми мирише на море!
Искам да лежа на звезда на пустия плаж по тъмно и да гледам в кристалното лятно небе! Искам да близвам леко опакото на китките си и да имам вкус на морска вода!
Не искам да ми изчезват луничките по скулите!
На Смокиня, Круша или Диня! Никога никой не ме е водил! Ебати мъжете!