август 14, 2007

ИН на шибания ЯН

Толкова много неща научих през годините. И все от мъже съм ги научила.
Да – слабият пол са, да – може би, ако нямаха оплодителна способност, можеше отдавна да са отпаднали от човешката еволюция при естествения подбор…и още какво ли не. А пък като гледам накъде върви прогресът хич не им е сигурна работата, направо си им се клати столът…Но не е в това работата.
Не ме влече идеята да живея в общество на войнстващи амазонки. Не ме влече и да си правим изкуствени бебета от замразена сперма на отдавна изчезнали динозаври. Хич не ме влече. И еманципацията не я разбирам. Никога не съм я разбирала.

Мъжете са ми нужни. За да ми се извиняват със шоколади, за да ме учат да шофирам, за да ме правят силна и горда…Трябват ми, за да има пред кого да се изчервявам и да крия лицето си. За да изяждат червилото ми всеки път и да развалят подредената ми коса. За да ме правят религиозна и двуезична на моменти. Как може да се откажеш доброволно от това да погледнеш в непроницаемите очи на един мъж и да видиш как вече е загубил каузата. Можеш ли да подминеш с лека ръка усещането от учестеното дишане в тила ти, което отдавна е загубило контрол. Не можеш! Няма как! Просто, защото дори душите ни имат пол. А те, за да бъдат, имат нужда от предизвикателства, от болка, от тяло, от проникване…Това е, за съжаление. ИН на шибания ЯН! Това сме ние.