август 30, 2007

Влюбването

Заварих я седнала на земята да рисува огромно розово сърце с пастели върху корема си. “Запознайте се - каза Хавиер- това е най-малката ми дъщеря - Мария.” В светлата лятна къща на тези испанци, наред с двете им бели, синеоки деца, на земята седеше Мария - 4-годишно китайче с хитър поглед, гарваново черни коси и копринена кожа, каквато само една азиатка може да има. Наведох се, за да се запознаем и казах на бебешки английски: “Здрасти, миличка, аз съм Анна.” Тъпо – нормално е 4-годишно дете да не говори английски. Но аз пък испански не знам. Малко след като изрисува успешно целия си корем, малката се изправи, огледа всички в стаята и се приближи към мен, погледна ме в очите, седна в скута ми и започна да гали косата ми. Вцепених се. Това малко същество седеше лице в лице с мен и гледаше с обожание косата, обиците ми, прокарваше пръстчета по бузите ми и ми говореше нещо напевно. Почувствах се като непохватен великан, който държи порцелан, не смеех да мръдна. Виждайки обърканото ми изражение, майка й ми преведе, че съм много красива и имам много красива дълга руса коса. Така се влюбих.

Осиновили са Мария, когато е била на 11 месеца, ходили са няколко пъти до Китай, за да я вземат. Наскоро са й обяснили, че “не е излязла от корема на мама, а са я взели от една далечна красива страна, която се казва Китай”. В момента малката е убедена, че има два начина да си имаш бебе: единият е да излезе от корема ти, а другият е да си го вземеш от Китай. За нея Китай е едно приказно място, от където се взимат бебета. Майката на Мария ми разказа, че малката често се приближава към разни жени, които са с децата си и ги пита: “А твоето дете от корема ти ли е излязло или си си го взела от Китай?”
Когато я питат какъв цвят са очите й, тя отговаря: “Сини!”, защото вижда очите на брат си и сестра си. Но всъщност Мария е едно малко, уникално, стряскащо умно момиченце с пронизващи черни очи. Испанският й е много по-добър от повечето й връстници, разказаха ми, че в предучилищната й група учителката е изумена от интелекта й и от скоростта, с която усвоява всичко.

През деня Мария почти не се отдели от мен. Показах й фокуса “В коя ръка е монетата?”, играхме на пържоли, търсехме семенца в шушулките под дърветата в градината, гледахме нещастните омари в един ресторант, въртях я в кръг докато ни се завие свят и слушах напевното й гласче, което през цялото време ми говореше, а в моите уши това звучеше като мантра за живота, чудесата, детството, душата и цялата мъдрост на вселената.






Към края на деня, майката на Мария се приближи към мен и ми каза нещо, което ме срази. Цял ден всички в семейството й са се чудели какво става, опитвали са се да разберат какво ми говори малката, на което аз така усилено отговарям. Оказа се, че 4-годишната Мария е разбрала още в началото, че единствено аз не говоря испански и ми е говорила на някакъв измислен неин си език, който семейството й чува за първи път. С останалите е говорела на испански, а с мен – на език от друга планета. Аз естествено нямаше как да съм разбрала. Това ги беше втрещило. Втрещи и мен. Гледах това дребничко нежно момиченце, което гали косите ми и ми показва поредната намерена шушулка с радостни възгласи “Люк, люк!”. В този момент бях готова да осиновя не само Мария, а направо целия китайски народ.

Отидох на майната си в Испания, за да срещна едно 4-годишно китайче. Това е! Друго няма! Едно абсолютно извънземно, едно същество не от друга раса, а направо от друга планета успя да влезе толкова дълбоко в душата ми за един ден, че се чудя дали духовните връзки, обичта, влюбването могат да бъдат измервани с часовете на деня . Всъщност не – вече съм сигурна, че не могат.