август 14, 2007

Практическа магия

Снощи дълго се взирах в тъмното преди да заспя. Мислих дълго, свита на блажена топка в леглото си, заровила лице във възглавницата ми от детство. От малка спя на една и съща възглавница от пух, която преди много години баба ми напълни за мен. Само за мен. Когато махнеш калъфката й, можеш да видиш следи от всичките сълзи, които съм изплакала от тийнейджър до сега. В тази възглавница има пропити толкова много парещи болки, мечти и пикантни фантазии, че ако можеше да говори…(добре, че не може)
Преди няколко години я овързах с червена панделка и я подарих на един човек. Ей така - гола, с всичките петънца от сълзи по нея. Не си спомням някога да съм правила на някой по-ценен и символен подарък през живота си. Като я подарявах се разплаках. В този момент наивно и не чак толкова поднасях сърцето си и душичката си на тепсия. “Вземи, твоя е!” После страдах, все едно съм си подарила кучето. След не дълго време тази възглавница се върна в леглото ми за дълго и постоянно. Човекът започна да спи с нея до мен. Постепенно си я придърпах и сега отново е моя. Това беше магия, която направих без да искам. Омагьосах един човек с възглавница! По-вълшебно от това – здраве му кажи!

Защо разказвам това? Защото съм убедена, че ние сме творците на вълшебствата в деня си. Това са малки чудеса в кратки минути. Ценни фетиши, подарени възглавници, бенки на тайни места…Като неизменните нарочно разсипани пакетчета захар вече 10 години във всичките ми джобове. Казват, било на пари. Като онзи усмихнат мъж вчера сутринта, който без да иска изля кофа вода в краката ми и каза: “ Е хайде, от това по-на вода няма накъде!” Засмях се, благодарих му и продължих мокра до коленете и с подгизнали обувки. И не спрях да се усмихвам цял ден.
Усмихвам се на момчето, което всяка сутрин ми прави неизменната двойна Лаваца с 3 сметанки, на човека с вестниците, на шефа на охраната, който всеки път ми подарява бонбон и ми държи кафето докато вадя служебната си карта на входа. Усмихвам се и се плезя на децата от съседните коли по светофарите, спирам на пешеходците, за да видя как ми кимват усмихнато. Денят е пълен със “случайни” чудеса. Просто трябва да се вгледаш, за да ги видиш. Като тайното златно бижу на ханша ми.