септември 30, 2007

Алено червено

Има две неща, които ме правят безпомощна – пресен лак на ноктите ми и мъже, които плачат. Тези дни не съм разплаквала никого, но тъй като току що ми сложиха едно тъмно винено червено на пръстите, единственото нещо, което мога да правя сега е да пиша. Абсолютно безпомощна съм – в този момент не мога да се защитя почти от нищо. Може да ми правиш каквото си искаш и няма да получиш никаква адекватна самозащита от моя страна. И това, ако не е реакция на блондинка – пазя ноктите си преди всичко. Ще падне светът, ще падат сгради, а аз сигурно ще тичам с вдигнати ръце по стълбите надолу и ще внимавам да не ме бутне някой и да не се обърше в прясно лакираните ми нокти. Трагедия, жалка съм направо!

Тези дни ми се случиха доста неща – до едно изключително сериозни. Аз пък реагирах подобаващо и емоционално на всяко едно от тях....За тези 3 дена успях да се уплаша за живота си поне 10 пъти и поне толкова още пъти осъзнах колко е жалко всичко друго. Докато лежиш на една от онези сюрреалистични кошетки, с калци на босите си лакирани в изящно червено крака, единствената ти мисъл е: “Кажи ми, че всичко е наред по дяволите, кажи ми!” А той те поглежда с пронизващите си сини очи и ти се усмихва “Анке, спокойно...” Смеем се после, докато се обличам зад паравана, но на мен не ми е смешно. Умирам от страх, страх ме е за собственото ми жалко съществуванийце. Уплашена съм до смърт от онази алено червена капка по никое време на белия мрамор в банята ми. Женски неволи… В този момент съм забравила всички “тръпки”, “любови”, “гузни съвести”, “задължения”, всичко! Защото жените могат да обичат истински и да страдат необратимо само заради едно единствено нещо, и то няма нищо общо с мъжете. Вече го знам.

Странно е как в тези моменти търсим причините някъде извън нас - в разни “знаци на съдбата”, дори в случайно казани думи...Докато седях в една от чакалните и напрагнато чаках поредния резултат, се ханах, че си казвам: “ Моля те, нека ми се размине, нали съм късметлийка...” След малко атеистът в мен репликира: “ На кого се молиш сега, да те питам, спомни си преди няколко дена какви ги говореше...” За момент, докато натисках с памуче вената на лявата си ръка, мисленно погледнах нагоре и ядосано извиках наум “Добре де, връщам си думите назад, да ти го отчукам!!! После си се усмихнах на глупостта.

Знам, че вече съм друга, знам, че някъде в главата ми едно малко копченце щракна и завинаги промени осветлението, смени сезона в мен, защото макар и за малко усетих вкуса на нещо, което ме направи различна завинаги...Знам, че една от многото Анни си отиде тези дни, без да се сбогува, без багаж. Беше изпълнила мисията си и си тръгна усмихната както светците по иконите.

След като доста неща ми се разминаха тези дни някак “свисше” (може би защото си върнах думите назад:)) и поне за сега изглеждат добре, седя тук и пиша безсмислици с лакираните си ръце. Сякаш разкопчавам копчета – едно по едно. Защото знам, че трябва да пиша, нужно ми е, за да дишам, за да си обяснявам нещата, за да придобиват смисъл... Иначе ще умра, ще спре да ме боли и ще се удавя. Ще се удавя в себе си. В неизписаните думи ще се удавя и в страха си...

септември 27, 2007

Голямото око

Днес беше един от онези дни, в които се чудя на кой точно съм направила нещо непростимо, та ми се случват тези неща. Днес голямото око ми намигаше през час, мигаше като светофар и като насрещни светлини на камион. Към 4 следобед вече имах смътното усещане, че сценаристите на филма, в който живея, са напушени до безсъзнание...и в момента съм жертва на някакъв “интересен “ team work.

Не искам да конкретизирам, само ще ги “замоля” някои неща момчетата:

1. Следващия път, като решите да ми преобръщате живота – айде, ако обичате, да е като хората, а не да е само зарибяване...
2. Сигурна съм, че ако прочетете още веднъж сценария, ще намерите начин да го подредите отново, така че да срещам хората в живота си тогава, когато трябва. Ей така, за цвят!
3. Ако може да не се налага непрекъснато да се състезавам с някого, който едновременно работи мечтаната си работа, завършва втората си магистратура, доброволец е в Червения кръст, учи четвъртия си език и в свободното си време е космонавт...
4. Сигурна съм, че във всеки епизод можете да вмъкнете едно кратко диалогче, което да ми позволи да казвам на хората колко държа на тях преди да са напуснали филма.
5. Хубавите моменти в живота ми са или с лош декор, или с неподходяща публика – момчета, спите!

Ще кажете “да, това са рисковете на прякото предаване”. Но не, това не е реалити! Не само че няма готини полуголи мъже, които изобретяват лъжици и чинии и с които изпълняваш интересни мисии, ами и през цялото време имам усещането, че снимаме вече 150-ти дубъл....

Момчета, стегнете се! То бива наркотици, наркотици, ама.....

"недооценяване на обстоятелствата"*

Из бюлетина на австралийската Комисия за обезщетениена пострадалите при трудови злополуки
"Уважаеми господине,
Пиша ви в отговор на молбата за допълнителна информация към т. 3 от доклада ми за злополуката. Причината за инцидента беше наречена от мен "недооценяване на обстоятелствата". Вие помолихте за по-обстойни обяснения и аз се надявам, че следващото по-долу описание на случилото се ще ви удовлетвори.
По професия съм зидар. В деня на инцидента работех сам на покрива на една новострояща се шестетажна сграда. Когато приключих работата си, установих, че са ми останали излишни тухли, които, както след това се оказа, са тежали около 230 килограма. За да не ги пренасям на ръце до долу, аз реших да ги спусна до земята във варел, като използвам макарата, прикрепена към стената настроящата се сграда.
Слязох долу, застопорих въжето, качих се обратно на покрива и сложих тухлите във варела. След това отново слязох долу и отвързах въжето, придържайки го леко, така че тухлите да бъдат спуснати бавно. В т. 11 на доклада за инцидента съм указал, че моето собствено тегло е 60 килограма. Поради изненадата си, че изхвърчах от земята така внезапно, забравих да пусна въжето. Не е необходимо да казвам, че продължих да се изкачвам по стената на сградата свисока скорост. Някъде към третия етаж пресрещнах варела, който в този момент се придвижваше надолу към земята със също толкова впечатляваща бързина. Това може да обясни фрактурата на черепа, а също и незначителните охлузвания и счупената ключица, които са описани в т.3 от доклада за инцидента.
Продължих бързото си изкачване, като скоростта му бе съвсем леко намалена след сблъсъка ми с варела, и не спрях преди пръстите на дясната ми ръка да се врежат в макарата. За щастие по това време вече се бях окопитил и се държах здраво за въжето, вместо да се поддам изцяло на болката. Горе-долу по същото в време очевидно варелът бе стигнал до земята и при удара в нея дъното му се откачи. В този момент, вече освободен от тежестта на тухлите, останали на земята, варелът е тежал около 25 килограма. Отново ви приканвам да обърнете внимание на данните за моето собствено тегло. Както можете да си представите, сега аз започнах бързо да слизам надолу по стената насградата. Към третия етаж отново се срещнах с варела, който този път се изкачваше нагоре. Това ми донесе фрактури на двата глезена, избити зъби и няколко разкъсни рани по краката и долната част на тялото ми. Тук късметът започна леко да ми изневерява. Срещата ми с варела все пак ме забави достатъчно, за да намали нараняванията ми при падането върху купчината тухли и за щастие последствията бяха само няколко пукнати гръбначни прешлена.
Съжалявам, че трябва да докладвам и това, но докато си лежах върху купчината тухли, изпитващ голяма болка и без да мога да мръдна, изглежда пак изгубих присъствие на духа и съм пуснал въжето, и единственото, което можех да правя, бе да лежа там и да гледам как празният варел започна отново пътешествието си надолу към земята и в края на краищата се стовари върху мене. Това обяснява и двата счупени крака. Надявам се, че тези отговори ще задоволят интереса ви."
*Случаят е действителен

Четвъртък 00 ч. - 02:40ч.

Опитвам се да пиша, всъщност пиша, но от тези неща, за които ми плащат. Едното беше за вчера, другото е за утре в 10, друго едно го чакат от седмица...! И нищо не излиза изпод пръстите ми...Само глупости...
От лаптопа ми звучи Sting - Mad about you...на Repeat, за 20-ти път! Блаженство! Тази песен ме прави безпомощна! Всичко в мен омеква, очите ми се притварят и “любовта” придобива вечни измерения...
Звънчета, почукване, мантри за “липси до гроб”...От това ме е страх, от липсите ...,че ще са вечни...
........But every step I thought of you. Every footstep only You................
Уморена съм, клепачите ми тежат, ръцете ми са ледени...Пия 3-та чаша вино, напоследък пиша с вино...
......The leavings of a dried up Ocean.Tell me, how much longer? How much longer?...
Страх ме е понякога....От още 50 години ме е страх, от 50 лета и 50 зими...
.......Although I claim dominions- over all I see.
It means nothing to me!
There are no victories
In all our histories-- without love........

Ще си лягам...

септември 26, 2007

Упражнение по религия - Господ Господинов

Какво е Господ, ако въобще го има… Не може да е човек Господ…или всъщност , ако е човек, то със сигурност е женкар. Обича руси, с големи очи…Жени се за кротките, а с умните се сприятелява. Не! – Господ е ерген! Той никога за никого не се жени. Нека го кажем просто така: Господ обича жените! Другото – разсеян е някак – точно, когато му се молиш, е забравил телефона си на вибрации, някъде в якето, а и от тая силна музика…Така че – моли си се, звъни колкото си искаш…Иначе те обича Господ! Какво да ти кажа! Обича те и още как – особено, като е пиян, най-много те обича! Толкова те обича, че даже те вижда и като личност – не само като сексуален обект. Толкова го интересува твоята интелектуална същност, че като си палиш цигарата със захапване и го гледаш в очите, направо му увисва ченето. После иди му обяснявай, че “ставането” не се брои за личностно израстване. Уж небрежен, а точно, когато си мислиш, че си му хванала “цаката”, се оказва, че той е хванал “твоята” преди това. Има и доста неадекватни действия Господ, трябва да признаем…Понякога не ги чува много самолетите… Господ Господинов - вечният ерген...

Спирам, защото ще вземе да ми се случи нещо - не е готино да се ебаваш с Господ. Само искам да ми дадете едно теологически издържано обяснение на новината, че гръм е ударил тази статуя на Христос. Потрошил е ръката му, единия му крак и е хвърлил в ужас група монахини. Смях се като ненормална на тази новина. Може би му е писнало от лигавщини, може и за изврат да го е направил, може да е бил нервен нещо или с махмурлук, а може и просто да е искал да тресне нещо друго, ама не е уцелил…Знаеш ли - пиянски истории…И с 3 думи - мъжки му работи…Само да се разберем – ако ще пиеш, си остави светкавиците вкъщи…Този лигав пост може никога да не свърши, така че спирам!!! Да, да - знам! Спирам!!!

"Много поздрави на съпругата Ви!"

Братче и сестриче си играят вкъщи. Той е на 7, тя - на 4. Играят на майка и баща, на семейство и дом. Нейните кукли са децата, направили са си къщичка в детската стая. Вербували са и майка им в играта - тя е в кухнята и играе продавачката в магазина. Той е изпълнителният "баща" и отива да "пазарува" от кухнята по поръчка на "майката", взима разни неща, носи й ги, тя го връща до "магазина" за нещо друго, кипи "семейна дейност". При поредното "пазаруване" майка им решава да им влезе във филма и подвиква след сина си:
- И много поздрави на съпругата Ви!
- ??? На кой?
- На жена ви, на майката, как е тя, какво прави?
- Амииии... ака!

*Разказ на майката

септември 25, 2007

Жълти предразсъдъци

Вярвам, че всеки труд заслужава уважение. Няма значение какво работиш – важното е да го работиш с мисъл и да си добър в това, което вършиш. Да караш такси в София не е лесно предполагам и между тези хора има много интелигентни и честни мъже и жени, които с това си хранят семействата. Масата обаче е ужасна – шайка организирани бандити по улиците. Пълно е с изключително неприятни мъже на всякакви възрасти, които псуват, изпреварват неправилно, карат като ненормални, нахални са и дори опасни. Можеш да попаднеш на откровени перверзници и коцкари, на пишман психолози и на умопомрачителни досадници. Качвайки се в такси, рискуваш да катастрофираш, да станеш жертва на неприятен разговор или на нагло отношение, особено, ако си жена. Някои от тях не знаят имената на улиците дори, защото са от провинцията и не са си направили труда да ги научат. За щастие рядко ми се налага да се качвам – предимно вечер, когато съм пила, но и това ми идва в повече. Лошото е че няма къде да избягаш от идиота зад волана, който слуша до дупка Сигнал +, пуши и говори за живота – седиш и си мълчиш, защото иначе не се знае – нито какъв е, нито какво може да му хрумне. Поводът за този пост е 2-рият разговор долу, който ме накара да беснея и да псувам половин час след това.

Преди месец примерно:
- Завийте по Хан Крум, после ще влезем по Шишман, през Народното събрание, Алексадър Невски и само по Дунав до Сливница – мисля, че сега това е най-добрият вариант…, нареждам любезно на задната седалка
Виждам леко обърканото изражение на шофьора:
- Ше ми казваш, че аз не ги знам тия…
Гледа напред и си мърмори:
- Д`еба софиянците.. Че чак и имената на уличките ги знаеме…Аз по тия малки улички не карам…много дупки, за кое по-напред с тия ниски тарифи, знаете ли колко ми е вноската…
- Ами, господине, това ви е работата - карате такси в София…, ако не ви харесва, се връщайте там, откъдето сте!, отговарям ядосано, казвам му да спре, хвърлям му някакви дребни и слизам по средата на маршрута..

Преди няколко дни:
- Добър вечер, до Попа.
- Там, на киното ли?
- ?!? Ммм, да – Одеон…
Оглежда ме преценяващо, аз гледам през прозореца, не желая да говоря с никого…
- И `кво, на дискотечка, а?
- Ммм,да..
Опитвам се да избегна разговора и се съгласявам с всичко. Сещам се, че имам 50 лева на цяло:
- А дали ще имате да ми върнете, имам само 50 лева…
- Е, какво са 50 лева, това пари ли са на днешно време, аз в мене винаги нося по 400-500 лева…То това пари ли са…
Започва тирада колко е скъп животът и как 50 лева са джобни пари, как си е купил телевизор за 1000 лева, пералня за 700 лева, аз мълча възпитано и се опитвам да не го слушам. За щастие скоро пристигаме на Попа и аз му подавам 50-те лева. Вади пачка дребни, започва да брои и говори:
- Ето, 50 лева – това са нищо пари..
Усмихвам се любезно… (Не желая да говоря с теб, по дяволите!)
- Какво ми се усмихваш, нали те виждам колко скъпо си облечена, то само парфюма ти е 150 лева, а тая прическа да не мислиш , че не знам колко пари струва…
- !!!!
Взимам си парите до стотинка, излизам скоростно от колата и нарочно засилвам колкото се може по-яко вратата, Хюндаят се раздрънчава, чувам как идиотът започва да ме псува…Отивам на срещата бясна.

Стефанчо*

Преди седмица на Ангел Кънчев към мен плахо се приближи мъж с налудничев вид, попска брада и що годе прилични дрехи. Приготвих се да му кажа ”Съжалявам господине, но нямам дребни”, когато: “Извинете, госпожице, виждате ми се умна (!!!), искам да ви дам това…” Бръкна в един плик и ми подаде 2 листа с текст . Казах “Благодаря!”, мислех, че е някаква реклама, която ще хвърля по-късно, но ги прибрах в чантата си, за да не обидя човека. Забравих за листата и по-късно вечерта ги намерих в чантата си. Зачетох се…

Според написаното, човекът се бил казвал Стефанчо и бил “ учен с свръхвърхови и световни обществено свръхполезни умосътворения и технически свръхполезни изобретения за милиарди и трилиони евро”*. Прочетох писанието 2-3 пъти, докато схвана идеята, а и защото от смях непрекъснато губех нишката. 2 листа, А4, напечатани с едри букви, болднати и капсирани тук-там. Доколкото разбрах, човекът е изобретил някакъв алтернативен начин за придвижване, “нов вид превоз”, който може да бъде “свръхбезопасен”, не се блъска, вози “свръхнеусетно”, взима те директно от вкъщи и “те кара дека сакаш”, “свръхудобен” е , а и е “свръх незамърсяващ”. Според мен нещо като левитация или нещо такова. И всичко това с една благородна идея - предлага да си сътрудничим срещу “третата световна пътовойна”. Според текста, Стефанчо търси контакт “с достатъчно умни хора, които не използват каквито и да е опияти” . Та тези хора ( в случая АЗ!!!), ако искат “събеседване с свръхчестен човек” като Стефанчо, могат да го намерят “пред народната библиотека Кирил и…” около “19,15 часъ”. И краят на “офертата”: “ НЕ на КАКвото и да е ОБЩуване с ХОРА КОИто изПОЛЗВАТ ЛЪЖИ заБЛУДИ доСАДЯТ и приНУДАт и с каквито и ДА е ДЪРЖАвни СЛУЖИтели”.

Съжалявам, Стефанчо, аз не съм човекът, с когото ще спасяваш света. Като за начало - не съм “достатъчно умна”, и “опияти” ползвам, и “опойващ пушек”, и алкохол, често “използвам лъжи и заблуди”, а и отскоро съм държавен служител. Грешна преценка просто. Аз със собствената си ДУШЕвойна не мога да се преборя, та камо ли с “третата световна пътовойна”.
Не съм твоят човек, Стефанчо, аз мога само да разнасям листовете ти в чантата си и да ги показвам на приятелите си, за да се смеем. Защото съм самодоволна, вкопчена в “имането” и в себе си кучка. Даже и кучка не съм като хората.
Жалко, Стефанчо, можехме да завладеем света и да спечелим “трилиони евро” …
Да са живи и здрави лудите. Те са тези, които ни отлепят от земята и ни сочат облаците.:)

* навсякъде в кавичките правописът, словоредът и пунктуацията са запазени


септември 24, 2007

7:48!!!

Буди ме куче някъде навън…Поглеждам часовника до леглото – 7:48!!! 7:48, по дяволите! Успала съм се с 2 часа! Понеделник е! Преди час трябваше да съм на работа! Не е истина! Скачам от леглото, скоростен душ, обличам каквото ми падне, връзвам косата си на конска опашка, слагам парфюм и излизам без грим…Тичам към колата и тръгвам на ръчна!!! Тин – тин – тин, се възмущава таблото! По улиците вече има леки задръствания.. Тия хора къщи нямат ли си!?! Тръгвам по един short cut, който разбива предници и криви джанти. Карам като откачена по дупките и след 12 мин. съм пред сградата, паркирам като арабин в пустиня. Мобилизирам се и за 40 мин. успявам да свърша всичко, което по принцип върша за около час и половина…Качвам се, за да се видя с шефа ми и преди да се усмихна на секретарката му се поглеждам в една витрина – С кецове съм! Точно днес! Умирам от срам – не само, че съм обула кецове на черно-бели дяволи и фриволен, изтъркан Риплей, ами и ми личи от 5 км., че току що съм станала – очите ми са дръпнати като на китайка…От кабинета му излизат важни костюмирани хора, а аз се скривам при ледарката…Секретарката се смее. Давам глупаво обяснение защо съм отказала да летя до Братислава и Виена: “Имам семейни ангажименти…” Лъжа нескопосано, но не мога да обясня, че програмата “за 3 дена - 4 полета” определено ме притеснява…А и там ще има от онези зомбирани хора, за които съм сигурна, че сутрин се хващат за ръце и пеят песни за ЕС.

В главата ми няма и помен от нещата, които трябваше да свърша днес. Не мога да повярвам какво направих – предполагам, че не съм навила часовника…Не ми се е случвало от години…Загрижен колега ми носи кафе - такова каквото го пия…Смее ми се и ме гали приятелски по главата: “Душа, какво си правила снощи?!?”…Предполагам, че наистина изглеждам неадекватно…
Понеделници, делници, понеделници…

В двореца съм сама:))

Няколко дни сама и най-накрая ще намеря време и начин да си дочета книгата. Имах малка нужда да остана със себе си. Да си отделя малко време в мълчание, да се оставя за мъничко без планове, да намеря време да позяпам в нищото...Време за разни малки грехове – ядене на шоколад в леглото и заспиване с мекото одеало от дивана, време за разточителни разговори по телефона и разпръскване на гримове из цялата къща...Понякога е приятно да не си оправиш леглото и да оставиш пълен хаос в спалнята.
Дрехите, които съм сменила 2-3 пъти преди реша какво да облеча днес, са навсякъде около гардероба, в банята ми има бижута, шноли и кремове, козметиката ми вече е завладяла всичко... На repeat се върти едно и също - Fourplay...Женски безпорядък, изпуснат от мъжки контрол.
Всички имаме нужда от малко физическа самота, от малко безредие, от съмнителни за съседите гости... От бутилка шампанско, което да допиеш сама...Малко вглеждане и щипка мълчание. Волна програма. Всички имаме нужда от малка ваканция понякога. Дори любовта има нужда от глътка въздух.

септември 23, 2007

Неделя за възрастни

Неделя, какво по-мързеливо време може да има от една безхаберна неделя? След безцелно мотаене по улиците, безкрайни кафета и пикник в колата на Шишман...имам гости...
Шампанско, препечени филийки с черен хайвер и ...няма да кажа…Така премина вечерта - хубава, неделна, лежерна вечер...
Добра компания – винаги това ни проваля!

Разговор по телефона:
- Не си мисли ,че това е хапчето с главно “Х”!!!
А някъде отзад се чува мъжка реплика:
- Хапчето с главно “Х” е Хуй!

И коментарът на Бибата след това:
- Ето ги мъжете! Това е – всичко се върти около техния Хуй! Техният Хуй е оправяча, вселенското лекарство за всякакви болки и несгоди! Ако имате проблем – Техният Хуй ще ви го реши! Елате гладни, бездомни и нещастни, елате при Техния Хуй! Техният Хуй е вашето универсално решение, вашето средство за щастие!”
Смях до сълзи....... Мъжкото присъствие до нас гледа стреснато и невярващо...

- Напоследък страдах от бързо забравяне, краката ми бяха винаги студени и се чувствах потисната... - Ела, купи си Техния Хуй! Ако до 15 дни нямаш подобрение, ще ти върнем парите...по пощата....

- И ще пере, ще пере без накисване!
Сега вече си се смея сама, няма такава лигавщина....

септември 21, 2007

Моята музика

Баща ми обичаше Фил Колинс. Казваше, че Фил Колинс е музикант! И аз обичам Фил Колинс! Защото е музикант и защото баща ми го обичаше. Иначе е пълно с музика, която не се изпълнява и не е написана от музиканти. Да си музикант не значи да си известен, да пееш добре или просто да свириш на нещо добре. Музикантът слага сърце в нещата си. Музикантът не е пуяк, музикантът уважава инструментите и вярва, че имат душа. Живее на сцената или вкъщи с вечните ноти и в хаос. Живее нощем с цигара и бутилка алкохол и мълчи. В главата на музиканта винаги има музика така, както в моята винаги има начала на разкази. Израснах сред музиканти и знам. Разпознавам ги като ги слушам.

Първата моя музика (една презаписана одрана касетка) беше Фил Колинс, естествено. Баща ми казваше, че музиката не се слуша силно, а така, че да чуваш хармонията. Казваше, че само простите хора дънят музиката, защото не я уважават и не я чуват. Баща ми ме научи да чувам инструментите, да мога да отделям в ушите си ритъма, после всеки един инструмент поотделно, а после да чуя и цялата картина. Бях мъничка, когато ме качваше на една табуретка и ме караше да показвам с ръце движенията на мелодията – нагоре, надолу, бързо, бавно. Един малък диригент с оранжев чорапогащник и молив вместо палка.

Сега слушам Фил Колинс и сърцето ми се пълни, натъжава се, и е развълнувано, и е ранено, и е замечтано, и е пълно с топлина. И думите потичат като река под ръцете ми, защото това е моят начин да правя музика. Благодаря!

One more night, one more night .....
I've been sitting here so long
Wasting time, just staring at the phone
And I was wondering should I call you
Then I thought maybe you're not alone ....
I know there'll never be a time you'll ever feel the same
And I know it's only words
But if you change your mind you know that I'll be here
And maybe we both can learn........

Направих си един диск за колата – Фил Колинс и Стинг! Блаженство!

Параноично

Шофирам си вчера привечер и едновременно с това се опитвам да откъсна крайчето на един съблазнителен, топъл хляб Добруджа, който съм си купила преди малко. Късам големи парчета от вкусната коричка и с другата ръка карам, че даже и увеличавам музиката, благодарение на копчетата до волана ми. Всичко става в трохи, сигурно отстрани изглеждам смешно. Ям си хляба, блея си, пея, танцувам с рамене и потупвам по таблото безгрижно, когато покрай мелодията на Linger различавам звъненето на телефона си. Някъде отзад, от чантата ми. Звучи мелодията на Синьо лято, което значи непознат или някой, който не се обажда често. Майната му, не ми се вдига. Увеличавам музиката, но продължавам да чувам телефона - за съжаление имам добър слух за тези неща - музикален. Протягам се, вадя телефона – някакъв непознат номер, 2 секунди колебание преди да вдигна. Звъненето спира. Решавам да набера обратно, може някой много да иска да ме чуе…Звъни, звъни… 3 пъти, нe ми вдигат, а аз затварям – така е възпитано. Хм…Както и да е.
Забравям, докато час по-късно отново не чувам телефона си. Докато го извадя от чантата обаче, същият номер отново затваря. Набирам го отново, вече убедена, че е нещо интересно. Звъня, отново - никой не вдига. Хмм! Това нещо се повтори още няколко пъти вечерта. Докато вдигна се затваря, а в момента, в който секунда след това аз набера обратно, никой не вдига. Хмм!!! Замислих се, че има нещо гнило, но после отново забравих.

Преди малко - пак същият номер. Този път обаче успях да вдигна и да кажа “Ало!” - Мълчание! От другата страна някой помълча и затвори! Заинатих се и набрах номера от “скрития” телефон на бюрото си – вдигна и мълчи!!! Като в 6-ти клас! Само дето вече не съм в 6-ти клас! Ядосах се и запаметих номера с име “NЕ!”. Имам си един такъв списък с безименни “Не”-та, разни хора, които не искам да чувам…Даже не знам кой кой е. Какво ми стана, аз по принцип на непознати номера така и така не вдигам…И правилно!
Признавам, че ме изнервят тези неща. И въобще какво искат от мене тези хора?! Защо ме ядоса толкова някакво анонимно човече, което ми диша в слушалката, не знам, ама е неприятно! Някой, който мълчи, ми знае телефона…
Не съм параноичка…:)
Последният път, когато ми се случи нещо такова (преди около 6 г.), проверих номера и се оказа на името на жена - една луда покрай работата ми...Ужас...

септември 20, 2007

Летенето или Да се оставиш "на Аллах"

От листчето се сетих: Преди около 4 години. Дрезден. Предстоят ми 6 дни в Германия и Чехия. Поводът е 50-годишнината на един партньор на фирмата, в която работех. Господинът е организирал “вълнуващо корпоративно мероприятие, съчетано с рожден ден” за 10 от най-добрите си клиенти. Програмата е стряскащо динамична. На закуска ни съобщават “голямата изненада” – ще летим със самолет, произведен 1939 год., същия като на Хитлер. Имало само 6 такива в света и било много скъпо и страшна чест да се качиш на него. Раздават ни по един малък куфар, за да си вземем багаж само за 2 дена.

Качват ни в едно бусче и потегляме към летището. Групата жужи възбудено, когато се озоваваме на пистата. “Ебаси – това нещо е с перки!” Пускат ни да се снимаме и да тичаме около “самолета” като деца. Цари весело оживление, докато не ни настаняват на борда. Борда е силно казано – вътре е като в старите рейсове Чавдар. Има точно 12 седалки, а багажното е над главата ти и представлява мрежичка. Всичко надявам се да не е от дърво, както изглежда. Кабината се вижда, а мястото на стюардесата е на опашката, на малко походно столче. Японците и арабинът до мен гледат стреснато. Другите “от по-белите нации”, включително и аз, сме "куул" и се усмихваме. Започва циркът – стюардесата гордо обявява, че хубавото на този полет било, че единственият климатик е вратата и рязко я отваря, за да ни демонстрира. Избухва нервен смях. Другата екстра била, че не предлагат напитки, навежда се палаво към стреснатия японец и го пита на висок глас: “ Господине, кафе, капучино?”, той измънква нещо в съгласие , а тя виква тържествено: ”Няма капучино, господине, това да не ви е Боинг! Тук само се държим за седалките и се молим да не паднем!” После подвиква на италианеца: “Спокойно, господине, досега тоя самолет във въздуха не е оставал!” Всички се смеят на тъпата шега.

Пилотът пали двигателите, всичко започва да се тресе и дрънка, седалките и коланите изглеждат нови, но само те. Засилваме се и се отлепяме от пистата. На никой вече не му е смешно. Всички се оглеждат, уж любопитно. Всяка клетка в мен крещи: “Какво правиш? Летиш на ебаси - височината в консервна кутия! Идиотка!” Започва да ми става лошо от вибрациите, леките потъвания и от непрекъснатото лашкане. Сигурна съм, че италианецът до мен ще повърне всеки момент – “Само да не е в краката ми”, си мисля. Пилотът се обръща към нас и ни казва, че ни предстои още 1 час във въздуха. Забелязвам, че прозорчето до него е спукано и е залепено с нещо, което надявам се не е лейкопласт. “Майко! Майка си търся тук!”

Нямам спомен как изкарах до края на полета. Само помня, че в този един час съжалих стократно за всички неосъществени тръпки, за всички горделиви “не-та”, за премълчаните “Обичам те!”, за всички отказани “безразборни връзки”…В един момент, след като тъпанчетата ми почти се спукаха от напрежението, нещото най-накрая колебливо кацна в Лайпциг, а аз повръщах на летището. Вечерта ни съобщиха хубавата новина, че самолетът бил нает за 2 дни! През нощта се обадих вкъщи, после се зарекох пред себе си, че вече ще правя любов с когото си поискам - само веднъж да се прибера жива. По-късно съм заспала, а “утре – то” оставих “на Аллах”.


За авиолюбителите: Самолетът е Юнкерс и току що намерих снимки на това чудо. Едната е консервната кутия в полет, а другата показва как изглежда като падне. Под тези развалини можеше да съм аз!


Листче - Точно толкова те обичам!

Открих в себе си една друга жена - по-мека, по-бяла.
Боса и гола.
Леко ранена, не смъртоносно.
Ранена с памук, с вятър и топлина.
Току що убила, избягала и настинала.
Топлина в стомаха ми -
като топка слънце, като кълбо прежда и яйце.
Точно толкова те обичам!

Сгънато на 4 листче от Four Seasons Hotel Prague, което значи – преди около 4 год. Беше дълга, изморителна командировка, летяхме като луди Дрезден - Прага – Лайпциг – Прага - Кьолн…Кошмар! Той ме намираше в хотелите – дълги телефонни разговори – София – Прага, София – Кьолн. Не помня някога да ми е било толкова самотно в чужбина и да съм се чувствала толкова далече както тогава. По това време се появи страхът ми от летене.

септември 19, 2007

Пробуждане

“Още не знам дали, още не знам дали обичаш да ме боли…” – има една такава песен…Обичам да ме боли – за това или онова. За онзи обезумял, болен, изоставен доберман, който обикаля кофите и гледа хората с недоверие, за непознатата жена от снимките по вестниците – възрастна, набръчкана, плачеща за изгорялото си магаренце. Помня как се разплаках над вестника. Сърцето ми се свива за какво ли не. Преди няколко дена през стъклата на едно закъсняло такси видях една жена – скитница. Беше седнала пред един вход, заобиколена от всичкия си багаж, държеше в коленете си радио, беше пияна, плачеше и пееше. Размахваше ръце към нищото, плачеше и пееше. Не свалих стъклото, за да чуя песента. Очите ми се навлажниха, стана зелено и таксито ми потегли.

Чудя се кога най-после ще мога да се разплача и за себе си без да имам угризения. Угризения, че имам какво да ям, че имам собствен дом, че ми е топло зимата, че имам “ 200 чифта обувки и 200 палта”, че понякога дори се чувствам обичана…Кога ще спра да си казвам “Нямаш право!”? Кога ще започна да крещя в лицата на хората, кога най-накрая ще започна да оплаквам и себе си? И дали тогава ще продължа да чувам от вас: “Ани си е най-добре!”? Кога ли ще кресна на някой таксиметров шофьор: “Каква съм и колко струва парфюма ми не е твоя работа и си гледай пътя! Ако имах нужда да ме преценява някой, щях да отида на психотерапевт, нямаше да се кача в тъпото ти такси!”
Кога ще започна да псувам и да чупя прозорци, да драскам обиди по вратите на хората нощем (даже отсега ги знам кои ще бъдат:))). Да пукам гуми, да дера с ключовете си капаци и тавани…Кога ли?
И допълнението, което сега ми хрумна:
Хей, ръчички, хей ги две, но едната е с паве!
/Хиподил/

Салфетка - Очите ми

Очите ми като ручеи през стръмни поляни….
Блъскат се в теб, разливат се по лицето ти,
но уви!
Няма да успеят – бистри, ледени и бездомни…


На бяла салфетка с отпечатък от чаша. Май съм попивала червилото си с нея някъде, защото разпознавам контурите на устните си.
Няма дата и място

септември 18, 2007

За кръвта

Вчера, ровейки в едно чекмедже, намерих една пожълтяла снимка – моят дядо с елегантно палто и мека шапка и аз до него с въртележка в ръка пред джамията срещу Халите. Стана ми хубаво, топло… Помня как, когато бях малка, той ме водеше за ръка по тротоара срещу Военния клуб и как миришеше на липи. Той - винаги с костюм, а аз - едно малко момиченце – неговото малко чудо и голяма гордост. Зимата ме водеше да се пързалям в градинката на Кристал, разказваше ми разни софийски легенди – за кестените, за призраците в мазетата на операта. В неделя ходехме във филхармонията, за да види той колегите си, а аз - за да зяпам разсеяно на някой стол.

Казваше, че съм наследила музикантския слух на нашето семейство и чертаеше планове за бляскавото ми бъдеще на пианист. Не можеше с това семейство да не станеш музикант. Е, оказа се, че може. Напук на всички професори, наети от дядо ми за учители, напук на безкрайните упражнения вкъщи пред старото пиано, напук на всички нищо такова не излезе от мен. Един щастлив ден си счупих малкия пръст на лявата ръка, казах, че вече не мога да хващам октава и 2 тона както преди и се отказах. Това беше крайъгълният камък на “отношенията ми” с дядо ми - диригента. Разочаровах го. Ужасно много, но той никога нищо не ми каза. Беше горд човек, беше бохем, обичаше живота и музиката, но беше строг с мен. Ужасно строг, по дяволите!

Дядо ми прекара старините си в семейната ни вила в Банкя, пишейки музика и мемоари, които така и никой не издаде. Едно лято си отиде в болницата, а на мен се падна “честта” да отида до вилата сама, за да съобщя на баща ми. Помня, че го намерих да си рисува нещо, седнал на масата в градината. Приближих се плахо, а той не ме попита защо съм дошла. Когато му казах, ми отговори само: “Прибирай се в София!”. Обърнах се и си тръгнах обратно без да кажа нищо повече, сама, по прашния път към гарата. Купих си билет за влака. Бях просто едно малко момиченце. Не плаках по пътя, баща ми не плака пред мен, никой за нищо не се прегръщаше и не плачеше в нашето семейство.

Бях едно голямо разочарование. Не станах музикант, работех “скучни глупости” и не се занимавах с изкуство. А това за баща ми и дядо ми си беше направо грях. До ден днешен в дома на родителите ми на стената в коридора виси една детска цигулка, закачена там от баща ми за назидание. И всеки път си спомням коя съм, коя трябва да съм и каква дъщеря и внучка не успях да бъда.

Сега усещам как с годините лека полека се превръщам в тях, в роднините ми…Кръвта ми ми говори и напук ме тласка към това, от което съм бягала цял живот. Все повече се затварям в себе си и в редовете, които излизат изпод пръстите ми. А някъде горе баща ми и дядо ми може би най-накрая се усмихват.

септември 17, 2007

Войната на таралежите

Снощи някъде някой е правил секс с някого. Хубав, пълен, забранен, първосигнален секс. От тези, които оставят следи по тялото и ухание в дома ти.
Тази нощ някой е изневерил, а на друг са изневерили. Спали сте блажено в топлите си легла, докато някой е разбивал нечие сърце, докато друг пък е усещал в стомаха си първите пеперуди на влюбването.
Нечия възглавница е попивала сълзи от обида, от липса, а пък друга е била изритана на пода...
Тази нощ някои съседи не са спали добре, забивали са юмруци в стената, псували са и гневно са се завивали през глава.
Понякога нещата просто се случват. Въпрос на обстоятелства, на настроение, на определено осветление дори...Но никога не е въпрос на съвест. Съвестта е за децата...
Сега играем игри, от които сме се страхували преди. Всъщност това са старите детски забавления, но по-жестоки, по-животински, без кръв и сополи. Игри на ловец и плячка, на сила и подчинение, на стражари и апаши, игри на прелъстяване, на самодоказване...
Всички се бием в тази война. Понякога сме профи, друг път - аматьори...
И най-важното: винаги има ранени и убити!
А ти къде беше тази нощ?

септември 15, 2007

Човешки права

Слушам разсъжденията на козметичката ми за мъжете и гледам красивите й разтревожени очи през лупата. Задава си въпроси – Защо мъжете си тръгват така? Защо не могат да се сбогуват нормално, а се крият? От какво толкова ги е страх? Казва ми, че става въпрос за нейна приятелка, но аз съм сигурна, че говори за себе си. Блъска си главата какво толкова страшно има в едно “Сбогом!”. Не знам какво да й отговоря, а и не ми се иска да ръся умнотии и клишета.

Мъжете си тръгват поради същите причини, поради които си тръгват и жените - защото така искат, защото не им харесваме достатъчно или просто, защото така. Не умеят да се сбогуват, вярно е, изнизват се винаги като мишки, но това просто е Техният начин да кажат “Край!”. Не съм сигурна обаче, че жените не практикуват същото. Докато лежа с една топла маска на лицето си се връщам мислено назад - не винаги съм постъпвала достойно на раздяла. Случвало се е толкова да искам да се махна, че просто съм бягала от някои мъже като от грип. Не съм си вдигала телефона с дни, крила съм се, лъгала съм и съм увъртала. Съответно аз пък съм понасяла същото. Друг път, осъзнавайки, че се движа в посока, която не ми харесва, съм намирала удобен случай да се обидя за нещо и съм приключвала без обяснения. Просто, защото в този момент ми е светнало, че това не е човекът или пък, че е време да се защитя. Случвало се е и да ме хване страх, да не искам да влизам навътре и умишлено да не давам шанс на някоя връзка. За мен без обяснения винаги е значело без усложнения. Има много хора, които са ме псували, чувала съм какво ли не за себе си, подминавали са ме обидени на улицата…

Варианти да си тръгнем има хиляди и кой от кой по-недостоен. Няма достойни раздели. Не съм особено сигурна, че сълзливите сбогувания са по-безболезнени от мълчанието. Не можем да обвиняваме мъжете, не можем да обвиняваме никого за нищо. Колкото и да не ни се иска, те също имат право да са свободни, да търсят, да не намират, да са щастливи или нещастни.

Всеки има право да си тръгне така както намери за добре. Всеки има право да продължи напред, да наранява и да бъде нараняван. Дори, когато е мъж…

Minutes of meeting

Една класическа вечер.

Minutes of meeting
10:00 pm
- Айде, бе! Изпихме една бутилка вино докато те чакаме!
- Нали се разбрахме по дънки и фланелка! Това ли ти е дънки и фланелка!?!
- Е какво ми е!? Виж ми обувките!
- Аааа! А ти видя ли й онези с връзките?
- Не…
- Страшно перверзни, то на мене ми стана, та представям си на някой мъж! Смях
- Няма мъж, на който да не му става от токове и дълга коса! Смях
11:00 pm
- Като ти стане мъчно, си пускаш едно порно и всичко се оправя!
- Е къде да си го пусна това порно!?! В кухнята ли?!? Смях
- В офиса тогава!
- Е вие полудяхте! Смях Момичета трябва да ви дам онова порно с питона, един се бори с една гумена змия 1 час! Счупихме се от смях!
11:30 pm
- Спали са 3 дена на една спалня и не са се докоснали!
- Да бе!
- Може да е педал!
- Не е! Смях
- Трябва да й кажем да не се занимава! Не му е читава работата!
00:00 am
- От далекогледите ли е? Смях
- Не, от висшистите, тия дето са с по две!
- И к`вооо? Смях
- Е какво – добри дадености, ама няма интимност!
01:00 am
- Има мъже, на които просто ти се иска да им направиш нещо – да им изгладиш, да им направиш палачинки…
- Свирка….Хахаха
- шшшшшшш! Смях……..


И така до победата……

септември 14, 2007

“Неумираемите” – една нощ в Солун

8-ми срещу 9-ти септември. Отиваме в едно от най-хубавите бузукита в Солун – “Буум”.Таксито ни оставя на 50-тина метра от огромно, окрасено с лампички хале. Една дама, облечена в спираща дъха прозрачна рокля, проверява резервацията ни. Намира ни в огромния списък и с усмивка ни повежда към масата ни. Влизаме в помещението – огромно, пълно с хора, между 2 и 3 хиляди, както разбрах по-късно! Представете си едно малко по-малко Метро. Има стотици маси, хиляди жени и мъже, всичките облечени като за опера. По дяволите, аз съм по дънки и черен потник – с дантели, но все пак потник…от къде да знам! Добре, че поне се сетих да си сложа високи обувки. Огромна, светеща сцена, на която пее някакъв човек, оркестър… Масите са една до друга, гърбът ми е плътно долепен за гърба на човека зад мен. Със сядането вече сме напред с 2 бутилки. Правилото е 4 човека – 1 бутилка, в нашия случай 6 – 2 бутилки. Няма не искам. Цената дори няма да я споменавам, че ме е срам. Всичко останало – безалкохолно, ядки, плодове е без пари – то оставаше и да не е! Питаме за Редбул – оказва се, че било ЗАБРАНЕНО! Сервитьорът с намигване ни обяснява, че можел да уреди един Шарк по-късно срещу 30 Евро!!! Първия половин час се оглеждам любопитно и впечатлено. Програмата набира скорост – един след друг се изреждат някакви техни звезди. Всички знаят песните на изуст и пеят. Плъзват момичета, които носят табли с карамфили. Ако искаш да метнеш табла с карамфили (без таблата де) по твоя любимец от сцената – 20 евро!!!

Някъде към 3 часа светлините се променят, над сцената се спускат бляскави подобия на вълни и по средата й от пода се издига сребриста мида. Хората скачат от столовете си – пляскат и крещят. Започва песен, която всички знаят, мидата се обръща. По средата й в сребриста дълга рокля и с микрофон в ръка седи нещо като по-младата Памела Андерсън. Пеги Зина – била много известна. Политат карамфили. На съседната маса хората откачат. Признавам, че е интересно. Ние вече сме напред с бутилките и започва да ни става все тая, че всичко е на гръцки. Непрекъснато питам нашите домакини за какво става дума в песните. За разлика от нашите чалги, беше предимно за любов и раздели - нито дума за пари, коли и гъзове. Едни младежи започват да хвърлят карамфили по наша приятелка, тя им отвръща с каквото има под ръка на масата. Към 6 нещата отдавна са извън контрол, хората започват да се качват на сцената, певците не се виждат въобще къде са. Става ми мъчно за хилядите стъпкани по земята карамфили, което е знак, че е време да си ходим.

Излизаме на претъпкания паркинг. Виждам как Ф. се засилва срещу един украсен с цветя младоженски джип и като дете започва да плячкосва белите калии, подредени на капака му. Охраната не може да повярва на очите си и докато гледа как се бием с цветята и се гоним около джипа, се държи възпитано и кротко ни обяснява, че това не е хубаво (или поне на мен така ми се стори). Тръгваме си, гонейки се из паркинга, а Ф. тича пред нас, маха като птица с откъснатите бели цветя в ръцете, прави еленски подскоци и крещи: "Ееее, ние сме НЕУМИРАЕМИ!” Успяваме някак да намерим 2 таксита и се връщаме към града. В центъра на Солун точно до нашия хотел има много стара шкембеджийница. В 6:30 сутринта е пълна с хора, облечени като за опера, които ядат най-вкусното шкембе, което съм опитвала. Прибрахме се по стаите си като тийнейджъри - тичане по коридорите, бутане, смехове и шъткане. Не ни изгониха от хотела – нали сме НЕУМИРАЕМИ! :)

План:)

Днес ще видя момичетата. Ще хапнем някъде нещо с червено вино, после ще пийнем в Меди. Ех, че хубаво! Не сме се виждали като хората от месец. Ще се навеждаме напред над масата, за да чуем нещо неприлично, ще избухваме в смях и ще си шъткаме...Ех, че хубаво! Утре съм на работа и трябва да се пазя, но....ще оставя Зорт за всеки случай...

Телефон все ни свързва...

В 11 снощи, закачлив sms:
“Don`t be a pussy!!!”
и отговорът:
“No, I am just a pussy lover!”
......

Преди месец Аз:
“Kade si?”
Мой близък приятел:
“Vav vaginata na X, ti?”

септември 12, 2007

(Не)добро утро!

Как да кажа “Добро утро!”, когато някои утра просто не са добри. Като погледна над монитора си, виждам надвисналото като буря сивкаво памучно небе. Ако се повдигна на стола, ще видя и половин София – сгушена, обидена от бързо дошлата есен. Но това не ме радва както обикновено. Дали е от многото пътуване напоследък или е от прекалено дългата ми ваканция, която свърши…не знам. Не мога да повярвам, че само преди 5 дена съм пила узо на плажа в Афитос, плувала съм до прималяване в Средиземно море и съм зяпала хората по улиците на Солун. Будна съм от 3 часа, а в очите ми все още има сънища – болезнени, прекалено истински. Отдавна не ми се беше случвало да съм тъжна в колата си сутрин. Спрях любимата си музика на път за работа, включих радиото и започнах да превъртам една след друга станциите... Изнервих се и изключих всичко. Едвам си поръчах кафе, едвам се усмихнах на охраната…

Чака ме стройна програма, която сама си измислих за днес. В главата ми започват да се раждат планове за бягство – А ако кажа, че ми е лошо, че се разболявам…Да си тръгна от работа, после да отсвиря нотариуса, данъците, фризьора и козметика…Да се кача на колата и да се прибера директно вкъщи…Ще симулирам някакъв внезапен вирус, който мистериозно ще ми мине за един ден…Ще изключа телефоните и ще си легна, ще почета, може да си сипя едно вино…Точно така – ще отворя бутилка вино и ще седна пиша…Писането винаги успокоява душата ми. Планът е готов! Остава само да се измъкна някак от тук…

септември 11, 2007

The sinner in me...

Християнка съм, православна, но само толкова. Никога не съм имала отношение към религията. Усещането ми за нея като болка, съдба, престъпление и наказание е в огромна степен повлияно от текстовете на Депеш. Знам, че това звучи абсурдно, но за мен е факт - Мартин Гор свърши работата на раздвоената ни църква за спасението на изгубената ми душа. Музиката на тази великанска за мен група ме посвети в религията, такава, каквато я усещам аз –пълна с изначална болка, страдание, предопределеност, секс, смърт и светлина, приказка за вечното изкупление. Мартин е божЕ!:)

Помня, че, когато бях малка влизах в църквите от любопитство и “за да се страхувам”. Знаете я може би тази детска игра на “страх”, която ни караше да влизаме в изоставените порутени къщи или в старата тютюнева фабрика и да крещим панически, бягайки към светлината на входа. Беше ме шубе от очите на иконите, така както се ужасявам от препарирани животни. Помня как в 7 или 8 клас от училище отидохме на църква на Разпети петък. На другия ден на първа страница на вестник Демокрация имаше огромна моя снимка – близък план на ужасената ми физиономия пред запалените свещи. И заглавието: ”Младите се връщат в църквата”. По ирония на съдбата фотографът си беше харесал точно мен с вперените ми в нищото, уплашени черни очи.

Когато поотраснах, след серия прилошавания и едно припадане на погребението на близък мой приятел установих причината за проблема – ставаше ми лошо от тамян. И до ден днешен е така- не успявам да присъствам на нито една от сватбите на моите приятели. На 5-ата минута, като запалят кандилото и свещеника се размаха с него, аз вече съм с няколко крачки назад, а след минута съм на двора. Службите за тъжните поводи в моето семейство прекарвам плачейки зад черните си очила, седнала на някоя пейка отвън. Когато изпращахме баща ми в Седмочисленици бях толкова друсана с успокоителни, че можех да вляза и в устата на крокодил без да трепна. А когато преди 3 години ми се наложи да кумувам на мои приятели, дори не помня как издържах собственото си кръщене, а пък за сватбената церемония после да не говорим. Помня, че всички около мен бяха нащрек през цялото време, защото очакваха всеки момент да се свлека на пода. Всичко това ми костваше кански физически и психически усилия, но се стегнах и не стана сеира, който всички очакваха.

Та така – бягам от тамян:)

“…But you’re always around
You can always be found
To pick me up when I’m on the ground…”

единствените Депеш

септември 10, 2007

10+1 малки неща, които не знаеш за мен

( някои не много за хвалба:))))
1. Цял живот мога да ям филии с пастет + не обичам бял шоколад
2. Според мен анимационното порно е едно от най-забавните и интересни неща на света :)
3. Подръпвам косата си тайничко, когато видя убито животно на пътя
4. Когато гледам балет, се чувствам неловко, изглежда ми неестествено
5. Изчервявам се ужасно от комплименти и внимание
6. Ръцете, стъпалата ми и носът ми винаги са ледени, независимо колко градуса е
7. Когато съм нервна и разстроена, влизам под душа
8. Не понасям звуци от хрускане, примляскване, сърбане, правене на балони с дъвка и тн. Мога да убия някой, който яде пуканки до мен и непрекъснато гледам хората в устата, когато се хранят или пият
9. Като малка излъгах в училище, че баща ми свири на акордеон в една шкембеджийница, а в действителност той беше музикант, обичаше джаз и свиреше на саксофон
10.Понякога бъркам овца с коза и не си познавам часовника

11.(бонус) Географски инвалид съм, тотален! + Затруднявам се на задачите по математика за 4 клас.

Света Анна

Добър вечер, добър ден! Преди няколко часа, на задната седалка на една кола, точно при табелката на село Усойка, в ушите ми започна една песен, която бях забравила. Стомахът ми се сви за секудни и в главата ми се върна една стара болка. Панически спрях песента. Вече беше късно. Болката се отупа от прахта на спомените ми и се изправи, за да ме погледне хладнокръвно в очите, по мъжки. В следващите минути в мен започна прожекция на “избрано от болезнените моменти на Анна” - “една продукция на стара, отдавна забравена връзка”. Прожекцията беше толкова пълнокръвна, че чак се почувствах странно, че съм оживяла. Една ужасна връзка, която успя да ми нанесе толкова щети, че сега ми е почти като фантастика. Направих ужасен скок в миналото и нямаше как да го спра.

Мислех си, че съм ги забравила тези неща – дума по дума, музика, тишина, осветление, кой с какво е бил облечен...Мислех, че съм се спасила, че съм простила...Уви! Май не съм толкова благородна, само се правя...После постепенно си припоних и разни други случки, все ужасно болезнени за мен. Замислих се, че има нещо общо между тях. Има да – общото е отсъствието на каквато и да било реакция от моя страна. Върнах всяка една лента внимателно и се видях отстрани – нула реакция, като индийска крава, Оммммммммм... Успяла съм да изгълтам стотици жаби, да ги консервирам в себе си и да се държа така, че да не се усети никаква вибрация, да няма нито една вълна. Това е моят начин да отговарям на сериозните удари – с нула реакция.

Има толкова много хора в живота ми, чиито постъпки дремят в мен, и всичките те се радват успешно на моето усмихнато приятелство. Добруват си. Простени са. Подала съм им царствено ръка и съм ги освободила от вина. Останалото винаги си е било мой проблем – как ще го преживея, как ще го преглътна, всичко си е било мой проблем. Заслужавам си го това. Заслужавам болките да възкръсват в главата ми. Защото никога не ги освобождавам, омотавм ги в памук и ги приспивам, като ги люлея в ръцете си. Обезвреждам ги така, както се приспива кокошка.

Това съм аз -имам си душа като швейцарско сирене и няколко благодарни и впечатлени мъже.

септември 05, 2007

Гузна

Не мисли за мен тази вечер. Ако го правиш – спри. Нямаш право, а и аз не го заслужавам. Широката ми пола на волани се движи около глезените ми ритмично - крача сама по Шишман. Знаеш я тази походка – сякаш плувам във въздуха. Дългата ми коса носи парфюм, знаеш! Ще се помотая по улиците, ще хвана такси и ще се прибера сама, знаеш! Тази нощ ще изключа себе си и телефона си. Ще ми мине, не се притеснявай! Това е просто една от Онези-вечери. Недей да мислиш за мен. Това разбива сърцето ми. Просто помълчи и ме остави да те преглътна.

“Странно е как понякога не говорим езика на любовта…”

Някъде началото на август

Приключенията на една блондинка IVчаст – Пастата за зъби

Ноември в Майнц. Не говоря немски, разбирам го колкото да не ме набият някъде, нивото ми е на професионален турист, в какъвто съм се превърнала напоследък. На гости съм на моята приятелка. Имам нужда от паста за зъби и тя ме оставя в един супермаркет. Бленд-а-Мед или там, както се пише – прекрасна, малка тубичка, идеална за моя несесер. Прибираме се вечерта и аз я вадя, за да измия зъбите си. Слагам си върху четката – розовичко такова, ама нещо не се пени и е малко по-плътно като консистенция. Разнася се, ама се лепи. Хвърлям тубичката назад към моята приятелка и през розовите си зъби й казвам да види за какво е тая паста, сигурно пак съм взела нещо лечебно. Усещам, че нещо не е наред, но тъпо и упорито продължавам да търкам. Това нещо ми се разнася навсякъде и се залепя, което е най-важното. Виждам приятелката ми с периферното си зрение, която се свлича на земята, тресе се от смях и маха към мен: “Спри, спри!!!!”
ЛЕПИЛО ЗА ЧЕНЕТА! Купила съм си лепило за ченета! Дори нямах представа,че съществува такова нещо!
Ебати идиотите! Всичко е на немски – как мога да знам! Друг е въпросът, че не съм обърнала внимание на надписа “Super stark! “ А пък отзад имало нарисувани 2 ченета – ама кой ти гледа! И няма махане! Смяхме се и ни текоха сълзи, приятелката ми щеше да получи удар от смях… Една седмица ми падаха парчета лепило от зъбите. Абе…

Приключенията на една блондинка III част – Мъжът от картичките

Миналата година. Въртя из квартала, за да си сменя гумите. Намирам прекрасна гумаджийница на високото на Свети Наум малко преди Семинарията. Намалявам и виждам отпред едно прекрасно момче в гащеризон, което прилича на мъжете от картичките – голи до кръста, мръсни, застанали с гаечен ключ в ръка пред някоя американска трошка. Зяпайки го, паркирам пред гаража и усещам как гумите ми минават върху нещо. В задното огледало виждам ужасеното изражение на красавеца. Слизам, поглеждам, оказва се, че съм минала през крика. Извинявам се засрамено и следва диалог:
- Ъъъ, искам да си сменя гумите, летните са в багажника. Колко ще струва?
- Не знам, с джанти ли са?
- Ами не знам..Май са без…
Момчето отваря багажника, аз през това време небрежно посочвам към зимните гуми, с които съм дошла и експертно заявявам:
- То и тия нямат джанти, ама какво от това!
Момчето ме поглежда невярващо:
- Може би имате предвид тасове!?!
- А да… - иде ми да потъна в земята от срам, замазвам глупостта си като бързо сменям темата – А дали мога някъде да включа мобилния си телефон!?
- Да, заповядайте вътре, там има един разклонител…
Влизам в гаража, пълно е с контакти – всичките заети, набелязвам си един, който ми се струва по-маловажен от останалите и изключвам щепсела, за да си включа зарядното. Нещо, което преди това бумтеше като локомотив, започна да бумти като спиращ влак и после - тишина. Момчето нахълта – спряла съм им била някакъв много важен компресор или нещо такова. Пак се извинявах. После му оставих бакшиш, който той ми върна. Запалих колата и си забравих телефона. Върнах се да си го взема след 15-ина минути. Отново се извинявах, а момчето само мълчеше.

септември 04, 2007

Приключенията на една блондинка II част – На скорост

Преди няколко години. Часът е ужасно рано, паркирам разсеяно на мястото си в служебния паркинг. Щраквам дистанционното през гърба си, за да заключа колата и бързам да си купя кафе. След около час, разхождайки се из офиса с телефон в ръка, водя сгорещен разговор по работа и поглеждам през прозореца към паркинга. А!!!! Колата ми я няма! Няма ми колата! Поглеждам паникьосано встрани. Зеленото ми Рено е опряло “чело” в бариерата, на другия край на паркинга. Около него се върти охраната и трескаво говори по радиостанцията си като се оглежда нагоре към моя прозорец. 2 коли чакат да излязат и 3 да влязат в паркинга. Изнервените им собственици също се въртят около колата ми. Грабвам ключовете и взимам 5-те етажа на един дъх без да чакам асансьора.
Слизам изчервена и единственото нещо, което успявам да кажа на смаяните хора е “ами май не съм я оставила на скорост…, ъъъ извинете” Както после ми разказа момичето на рецепцията, в един момент Реното ми е поело към бариерата само, без шофьор, пред смаяните погледи на 2-ма паркиращи и се е спряло (ударило) в бариерата.
Срам, срам…Тогава все още не бях руса, но изглежда съм блондинка по душа!

Приключенията на една блондинка I част - Кметът на селото

Има ужасно много сценки, от които ме е срам, като си ги спомня. Повечето, да не кажа – всичките, са предизвикани от мен, комични са и направо унизителни за интелекта ми. Та реших да направя една поредица…Ето началото:

Излизам онзи ден от сградата, в която работя, в неделя (забележете – работя в неделя!) и се отправям към колата си. Отдалече забелязвам, че Зорт е целия опакован в найлон, в стил Явашев. Притеснено забързвам крачка към колата си. Зад нея 3 момчета режат плочки с машина, от която хвърчи бял плах или нещо като бяла вода. На 50 см. от багажника ми. Момчетата ми се усмихват и започват да ми обясняват: “Амии… ние да не ви напрашим колата…, докато дотичаме и вие бяхте влезли в сградата…” Аз таман да ги питам, “а защо режете плочки точно тук” и забелязвам, че съм паркирала точно върху “работното им място”. Под колата ми има купчина цимент и квадрат прясно недонаредени плочки. Оказва се, че момчетата се разсеяли за момент и докато се усетят, аз съм паркирала като по конец точно върху работата им. Като кмета на селото! Свиркали ми отдалеч, ама ние на подсвиркване не се обръщаме, да си имаме уважението. Не им останало нищо друго освен някак да си изгребат сместа изпод колата ми, да купят найлон, прилежно да я завият и търпеливо да изчакат “принцесата” да се върне.

Ужас, умрях от срам! Чакали са ме почти 4 часа! 100 пъти се извиних. Те пък 100 пъти ми казаха усмихнато, че нямало нищо. Браво, момчета и благодаря – за усмивките и найлона! Блондинка!
Само да уточня - денят е неделя, улицата - абсолютно празна и може да паркираш дори танк където си поискаш...

септември 03, 2007

Гимнастика за душата

Почти пустият плаж в Алтея. Широка, красива ивица, бял, фин пясък. Наоколо има само вили. Реално това е плажът в дворовете им. Повечето хора са оставали по 2 стола и един чадър на първа линия докато хапнат. Други се връщат с децата си. Повечето се поздравяват по съседски. Децата им се познават – помните ли филма Синьо лято – нещо такова. Наоколо е спокойно, спасителната бригада представлява 2 млади около 20-годишни момичета, които разсеяно следят някое от децата да не дръпне навътре във вълните. Гледам гневно как група руси момиченца изтезават един рак, който са хванали, като го пресипват в разни кофички и тичат да го показват на всички.
Купихме си детска сърф дъска и като деца й се яхахме по плиткото, крещейки, докато естествено не се счупи. Забавлението ни отиде по дяволите. Разочаровани седнахме под двата чадъра – с книги в ръка. Сложих в ушите си музика и отидох да пиша глупости по мокрия пясък. Х+Х=ВНЛ, едикой си е лайно и тея дежурните. Скучно ми е.

В ушите ми започва една любима песен – Фил Колинс – "Love don`t come easy".
I need love love to ease my mind...Започвам да се поклащам леко. Включвам плахо краката, постепенно и ръцете. Танцувам в пълна тишина за пред другите, ритмично, описвайки забавни фигури с раменете си. Леки навеждания, щракане с пръсти. She said love don't come easy It's a game of give and take...Обръщам се към нашите чадъри. No love love don't come easy, but I keep on waiting....К. скача от хавлията с танцувални стъпки. Започва да прави същото. Само дето той не чува музиката. Започваме да се въртим за ръце, побутваме се с дупета. No matter how long it takes....Махам слушалките, за да сме равни и продължаваме да танцуваме в пълна тишина. Приятелите ни започват да се смеят и да ни пляскат. Чувствам се като на сцена. Започваме да се движим сихронно. Стъпка напред, завъртане, потъване, движенията от Криминале, пак завъртане, леко навеждане с избутване на раменете напред и щракане с пръсти. Забелязвам, че от всички съседни чадъри ни зяпат невярващо. Нямам представа колко време танцувахме. Знам, че се чувствах щастлива, бях господарка на света и клоун, съвършена кралица и малко момиченце.

Когато спряхме, хвърлихме слънчевите си очила и шапките на хавлиите и се затичахме към вълните с крясъци. Бях освободила толкова енергия и щастие от себе си, че можех да захраня с ток София за един час. Пробвайте да танцувате в тишина – ако обичате себе си достатъчно, ако можете да говорите с тялото си, ако можете да чуете собствения си ритъм ще се получи прекрасно. Успех!



Алтея
23 август

Мъжът и жената интимно

- Ти самозадоволяваш ли се?
- Не. Пробвала съм, ама не ми се получава....
- Да бе! Глупости!
- Сериозно, винаги ми е било глупаво някак...
- Ти си луда! Не знаеш какво изпускаш!

Това е част от един разговор, който проведох наскоро с едно момиче. Мислех си, че това табу отдавна не работи за нашето поколение. После си върнах лентата назад и установих, че не съм говорила за това с никоя от приятелките си. Говорим си и си споделяме ужасно интимни неща, които биха учестили пулса на всеки сексуално зрял нормален мъж, но за нещо толкова простичко като самозадоволяването не сме обелвали и дума. Мислех си, че то е един вид ясно – всички го правим често и предполагам по един и същ начин. Бях изненадана да открия, че една толкова топла и емоционална жена, като моята приятелка не го прави. А тя наистина е такава. После естествено разнищихме нещата на дълго и на широко – защо, как и тн.

“Автосексът”(разбирай не в кола) при мъжете (умишлено не съм вулгарна, за да не ревне пак някой) е някак в реда на нещата, той си е направо част от рекламите, вицовете, литературата, филмите, обект е на свободни разговори между близки хора и тн. Но за самозадоволяването при жените не е същото. То е изключително интимно преживяване и се случва по-скоро в главите ни, отколкото в телата ни. Дори самият факт, че според мен единствената G-точка при нас е в мозъка ни ( а според някои дори в сърцето), прави нещата различни. За да плъзнеш ръцете си надолу под пъпа си, когато си сама трябва да имаш визия, цветна картинка в главата си или направо цял филм. Не ти е достатъчно да видиш чифт ”хубави очи”, високи бедра и една съблазнително разтворена японска розова мида. Може би заради това порното действа на жените, но според мен чрез коренно различен механизъм. Преди много години един приятел ме попита какво чувствам като гледам порно (може би е щял да пише книга, знам ли :)), аз му отговорих, че ми е интересно. Това е първото нещо, което ми хрумна. Той се озадачи.

За да правиш секс със себе си, трябва да се обичаш, тялото ти да е част от теб, а не просто обвивка, която те презентира и ограничава във външния свят. Хубаво е душата ти да бяга на една писта заедно с ръцете, шията ти и всичките ти жлези и кръвоносни съдове. Хубаво е да можеш да правиш със себе си не секс, а любов.
Добрата новина е че всичко се учи – включително и това да обичаш себе си. Аз съм от хората, които вярват, че тялото е израз на душата ни, а пък душата ни от своя страна е огледало на тялото ни. Няма как да се объркате за какво става дума при една жена, ако си направите труда да я погледнете по – задълбочено - да проследите начина, по който пали цигарата си, движенията на шията й, какви обувки носи, как влиза в морето, извивката на гърба й, когато сяда или просто начина, по който кръстосва краката си.

- Няма връзка с нищо друго, това е съвсем различно!
- Започвам да тренирам, може да ми кажеш как! Хахаха
- Нямаш проблем, ще ти разкажа, като в 5 клас с целуването!Хахаха
Разговорът завършва с неконтролируем смях и чисти глупости, които няма, а и не искам да напиша:)