септември 18, 2007

За кръвта

Вчера, ровейки в едно чекмедже, намерих една пожълтяла снимка – моят дядо с елегантно палто и мека шапка и аз до него с въртележка в ръка пред джамията срещу Халите. Стана ми хубаво, топло… Помня как, когато бях малка, той ме водеше за ръка по тротоара срещу Военния клуб и как миришеше на липи. Той - винаги с костюм, а аз - едно малко момиченце – неговото малко чудо и голяма гордост. Зимата ме водеше да се пързалям в градинката на Кристал, разказваше ми разни софийски легенди – за кестените, за призраците в мазетата на операта. В неделя ходехме във филхармонията, за да види той колегите си, а аз - за да зяпам разсеяно на някой стол.

Казваше, че съм наследила музикантския слух на нашето семейство и чертаеше планове за бляскавото ми бъдеще на пианист. Не можеше с това семейство да не станеш музикант. Е, оказа се, че може. Напук на всички професори, наети от дядо ми за учители, напук на безкрайните упражнения вкъщи пред старото пиано, напук на всички нищо такова не излезе от мен. Един щастлив ден си счупих малкия пръст на лявата ръка, казах, че вече не мога да хващам октава и 2 тона както преди и се отказах. Това беше крайъгълният камък на “отношенията ми” с дядо ми - диригента. Разочаровах го. Ужасно много, но той никога нищо не ми каза. Беше горд човек, беше бохем, обичаше живота и музиката, но беше строг с мен. Ужасно строг, по дяволите!

Дядо ми прекара старините си в семейната ни вила в Банкя, пишейки музика и мемоари, които така и никой не издаде. Едно лято си отиде в болницата, а на мен се падна “честта” да отида до вилата сама, за да съобщя на баща ми. Помня, че го намерих да си рисува нещо, седнал на масата в градината. Приближих се плахо, а той не ме попита защо съм дошла. Когато му казах, ми отговори само: “Прибирай се в София!”. Обърнах се и си тръгнах обратно без да кажа нищо повече, сама, по прашния път към гарата. Купих си билет за влака. Бях просто едно малко момиченце. Не плаках по пътя, баща ми не плака пред мен, никой за нищо не се прегръщаше и не плачеше в нашето семейство.

Бях едно голямо разочарование. Не станах музикант, работех “скучни глупости” и не се занимавах с изкуство. А това за баща ми и дядо ми си беше направо грях. До ден днешен в дома на родителите ми на стената в коридора виси една детска цигулка, закачена там от баща ми за назидание. И всеки път си спомням коя съм, коя трябва да съм и каква дъщеря и внучка не успях да бъда.

Сега усещам как с годините лека полека се превръщам в тях, в роднините ми…Кръвта ми ми говори и напук ме тласка към това, от което съм бягала цял живот. Все повече се затварям в себе си и в редовете, които излизат изпод пръстите ми. А някъде горе баща ми и дядо ми може би най-накрая се усмихват.