септември 25, 2007

Жълти предразсъдъци

Вярвам, че всеки труд заслужава уважение. Няма значение какво работиш – важното е да го работиш с мисъл и да си добър в това, което вършиш. Да караш такси в София не е лесно предполагам и между тези хора има много интелигентни и честни мъже и жени, които с това си хранят семействата. Масата обаче е ужасна – шайка организирани бандити по улиците. Пълно е с изключително неприятни мъже на всякакви възрасти, които псуват, изпреварват неправилно, карат като ненормални, нахални са и дори опасни. Можеш да попаднеш на откровени перверзници и коцкари, на пишман психолози и на умопомрачителни досадници. Качвайки се в такси, рискуваш да катастрофираш, да станеш жертва на неприятен разговор или на нагло отношение, особено, ако си жена. Някои от тях не знаят имената на улиците дори, защото са от провинцията и не са си направили труда да ги научат. За щастие рядко ми се налага да се качвам – предимно вечер, когато съм пила, но и това ми идва в повече. Лошото е че няма къде да избягаш от идиота зад волана, който слуша до дупка Сигнал +, пуши и говори за живота – седиш и си мълчиш, защото иначе не се знае – нито какъв е, нито какво може да му хрумне. Поводът за този пост е 2-рият разговор долу, който ме накара да беснея и да псувам половин час след това.

Преди месец примерно:
- Завийте по Хан Крум, после ще влезем по Шишман, през Народното събрание, Алексадър Невски и само по Дунав до Сливница – мисля, че сега това е най-добрият вариант…, нареждам любезно на задната седалка
Виждам леко обърканото изражение на шофьора:
- Ше ми казваш, че аз не ги знам тия…
Гледа напред и си мърмори:
- Д`еба софиянците.. Че чак и имената на уличките ги знаеме…Аз по тия малки улички не карам…много дупки, за кое по-напред с тия ниски тарифи, знаете ли колко ми е вноската…
- Ами, господине, това ви е работата - карате такси в София…, ако не ви харесва, се връщайте там, откъдето сте!, отговарям ядосано, казвам му да спре, хвърлям му някакви дребни и слизам по средата на маршрута..

Преди няколко дни:
- Добър вечер, до Попа.
- Там, на киното ли?
- ?!? Ммм, да – Одеон…
Оглежда ме преценяващо, аз гледам през прозореца, не желая да говоря с никого…
- И `кво, на дискотечка, а?
- Ммм,да..
Опитвам се да избегна разговора и се съгласявам с всичко. Сещам се, че имам 50 лева на цяло:
- А дали ще имате да ми върнете, имам само 50 лева…
- Е, какво са 50 лева, това пари ли са на днешно време, аз в мене винаги нося по 400-500 лева…То това пари ли са…
Започва тирада колко е скъп животът и как 50 лева са джобни пари, как си е купил телевизор за 1000 лева, пералня за 700 лева, аз мълча възпитано и се опитвам да не го слушам. За щастие скоро пристигаме на Попа и аз му подавам 50-те лева. Вади пачка дребни, започва да брои и говори:
- Ето, 50 лева – това са нищо пари..
Усмихвам се любезно… (Не желая да говоря с теб, по дяволите!)
- Какво ми се усмихваш, нали те виждам колко скъпо си облечена, то само парфюма ти е 150 лева, а тая прическа да не мислиш , че не знам колко пари струва…
- !!!!
Взимам си парите до стотинка, излизам скоростно от колата и нарочно засилвам колкото се може по-яко вратата, Хюндаят се раздрънчава, чувам как идиотът започва да ме псува…Отивам на срещата бясна.