септември 27, 2007

Голямото око

Днес беше един от онези дни, в които се чудя на кой точно съм направила нещо непростимо, та ми се случват тези неща. Днес голямото око ми намигаше през час, мигаше като светофар и като насрещни светлини на камион. Към 4 следобед вече имах смътното усещане, че сценаристите на филма, в който живея, са напушени до безсъзнание...и в момента съм жертва на някакъв “интересен “ team work.

Не искам да конкретизирам, само ще ги “замоля” някои неща момчетата:

1. Следващия път, като решите да ми преобръщате живота – айде, ако обичате, да е като хората, а не да е само зарибяване...
2. Сигурна съм, че ако прочетете още веднъж сценария, ще намерите начин да го подредите отново, така че да срещам хората в живота си тогава, когато трябва. Ей така, за цвят!
3. Ако може да не се налага непрекъснато да се състезавам с някого, който едновременно работи мечтаната си работа, завършва втората си магистратура, доброволец е в Червения кръст, учи четвъртия си език и в свободното си време е космонавт...
4. Сигурна съм, че във всеки епизод можете да вмъкнете едно кратко диалогче, което да ми позволи да казвам на хората колко държа на тях преди да са напуснали филма.
5. Хубавите моменти в живота ми са или с лош декор, или с неподходяща публика – момчета, спите!

Ще кажете “да, това са рисковете на прякото предаване”. Но не, това не е реалити! Не само че няма готини полуголи мъже, които изобретяват лъжици и чинии и с които изпълняваш интересни мисии, ами и през цялото време имам усещането, че снимаме вече 150-ти дубъл....

Момчета, стегнете се! То бива наркотици, наркотици, ама.....