септември 30, 2007

Алено червено

Има две неща, които ме правят безпомощна – пресен лак на ноктите ми и мъже, които плачат. Тези дни не съм разплаквала никого, но тъй като току що ми сложиха едно тъмно винено червено на пръстите, единственото нещо, което мога да правя сега е да пиша. Абсолютно безпомощна съм – в този момент не мога да се защитя почти от нищо. Може да ми правиш каквото си искаш и няма да получиш никаква адекватна самозащита от моя страна. И това, ако не е реакция на блондинка – пазя ноктите си преди всичко. Ще падне светът, ще падат сгради, а аз сигурно ще тичам с вдигнати ръце по стълбите надолу и ще внимавам да не ме бутне някой и да не се обърше в прясно лакираните ми нокти. Трагедия, жалка съм направо!

Тези дни ми се случиха доста неща – до едно изключително сериозни. Аз пък реагирах подобаващо и емоционално на всяко едно от тях....За тези 3 дена успях да се уплаша за живота си поне 10 пъти и поне толкова още пъти осъзнах колко е жалко всичко друго. Докато лежиш на една от онези сюрреалистични кошетки, с калци на босите си лакирани в изящно червено крака, единствената ти мисъл е: “Кажи ми, че всичко е наред по дяволите, кажи ми!” А той те поглежда с пронизващите си сини очи и ти се усмихва “Анке, спокойно...” Смеем се после, докато се обличам зад паравана, но на мен не ми е смешно. Умирам от страх, страх ме е за собственото ми жалко съществуванийце. Уплашена съм до смърт от онази алено червена капка по никое време на белия мрамор в банята ми. Женски неволи… В този момент съм забравила всички “тръпки”, “любови”, “гузни съвести”, “задължения”, всичко! Защото жените могат да обичат истински и да страдат необратимо само заради едно единствено нещо, и то няма нищо общо с мъжете. Вече го знам.

Странно е как в тези моменти търсим причините някъде извън нас - в разни “знаци на съдбата”, дори в случайно казани думи...Докато седях в една от чакалните и напрагнато чаках поредния резултат, се ханах, че си казвам: “ Моля те, нека ми се размине, нали съм късметлийка...” След малко атеистът в мен репликира: “ На кого се молиш сега, да те питам, спомни си преди няколко дена какви ги говореше...” За момент, докато натисках с памуче вената на лявата си ръка, мисленно погледнах нагоре и ядосано извиках наум “Добре де, връщам си думите назад, да ти го отчукам!!! После си се усмихнах на глупостта.

Знам, че вече съм друга, знам, че някъде в главата ми едно малко копченце щракна и завинаги промени осветлението, смени сезона в мен, защото макар и за малко усетих вкуса на нещо, което ме направи различна завинаги...Знам, че една от многото Анни си отиде тези дни, без да се сбогува, без багаж. Беше изпълнила мисията си и си тръгна усмихната както светците по иконите.

След като доста неща ми се разминаха тези дни някак “свисше” (може би защото си върнах думите назад:)) и поне за сега изглеждат добре, седя тук и пиша безсмислици с лакираните си ръце. Сякаш разкопчавам копчета – едно по едно. Защото знам, че трябва да пиша, нужно ми е, за да дишам, за да си обяснявам нещата, за да придобиват смисъл... Иначе ще умра, ще спре да ме боли и ще се удавя. Ще се удавя в себе си. В неизписаните думи ще се удавя и в страха си...