септември 20, 2007

Летенето или Да се оставиш "на Аллах"

От листчето се сетих: Преди около 4 години. Дрезден. Предстоят ми 6 дни в Германия и Чехия. Поводът е 50-годишнината на един партньор на фирмата, в която работех. Господинът е организирал “вълнуващо корпоративно мероприятие, съчетано с рожден ден” за 10 от най-добрите си клиенти. Програмата е стряскащо динамична. На закуска ни съобщават “голямата изненада” – ще летим със самолет, произведен 1939 год., същия като на Хитлер. Имало само 6 такива в света и било много скъпо и страшна чест да се качиш на него. Раздават ни по един малък куфар, за да си вземем багаж само за 2 дена.

Качват ни в едно бусче и потегляме към летището. Групата жужи възбудено, когато се озоваваме на пистата. “Ебаси – това нещо е с перки!” Пускат ни да се снимаме и да тичаме около “самолета” като деца. Цари весело оживление, докато не ни настаняват на борда. Борда е силно казано – вътре е като в старите рейсове Чавдар. Има точно 12 седалки, а багажното е над главата ти и представлява мрежичка. Всичко надявам се да не е от дърво, както изглежда. Кабината се вижда, а мястото на стюардесата е на опашката, на малко походно столче. Японците и арабинът до мен гледат стреснато. Другите “от по-белите нации”, включително и аз, сме "куул" и се усмихваме. Започва циркът – стюардесата гордо обявява, че хубавото на този полет било, че единственият климатик е вратата и рязко я отваря, за да ни демонстрира. Избухва нервен смях. Другата екстра била, че не предлагат напитки, навежда се палаво към стреснатия японец и го пита на висок глас: “ Господине, кафе, капучино?”, той измънква нещо в съгласие , а тя виква тържествено: ”Няма капучино, господине, това да не ви е Боинг! Тук само се държим за седалките и се молим да не паднем!” После подвиква на италианеца: “Спокойно, господине, досега тоя самолет във въздуха не е оставал!” Всички се смеят на тъпата шега.

Пилотът пали двигателите, всичко започва да се тресе и дрънка, седалките и коланите изглеждат нови, но само те. Засилваме се и се отлепяме от пистата. На никой вече не му е смешно. Всички се оглеждат, уж любопитно. Всяка клетка в мен крещи: “Какво правиш? Летиш на ебаси - височината в консервна кутия! Идиотка!” Започва да ми става лошо от вибрациите, леките потъвания и от непрекъснатото лашкане. Сигурна съм, че италианецът до мен ще повърне всеки момент – “Само да не е в краката ми”, си мисля. Пилотът се обръща към нас и ни казва, че ни предстои още 1 час във въздуха. Забелязвам, че прозорчето до него е спукано и е залепено с нещо, което надявам се не е лейкопласт. “Майко! Майка си търся тук!”

Нямам спомен как изкарах до края на полета. Само помня, че в този един час съжалих стократно за всички неосъществени тръпки, за всички горделиви “не-та”, за премълчаните “Обичам те!”, за всички отказани “безразборни връзки”…В един момент, след като тъпанчетата ми почти се спукаха от напрежението, нещото най-накрая колебливо кацна в Лайпциг, а аз повръщах на летището. Вечерта ни съобщиха хубавата новина, че самолетът бил нает за 2 дни! През нощта се обадих вкъщи, после се зарекох пред себе си, че вече ще правя любов с когото си поискам - само веднъж да се прибера жива. По-късно съм заспала, а “утре – то” оставих “на Аллах”.


За авиолюбителите: Самолетът е Юнкерс и току що намерих снимки на това чудо. Едната е консервната кутия в полет, а другата показва как изглежда като падне. Под тези развалини можеше да съм аз!