септември 14, 2007

“Неумираемите” – една нощ в Солун

8-ми срещу 9-ти септември. Отиваме в едно от най-хубавите бузукита в Солун – “Буум”.Таксито ни оставя на 50-тина метра от огромно, окрасено с лампички хале. Една дама, облечена в спираща дъха прозрачна рокля, проверява резервацията ни. Намира ни в огромния списък и с усмивка ни повежда към масата ни. Влизаме в помещението – огромно, пълно с хора, между 2 и 3 хиляди, както разбрах по-късно! Представете си едно малко по-малко Метро. Има стотици маси, хиляди жени и мъже, всичките облечени като за опера. По дяволите, аз съм по дънки и черен потник – с дантели, но все пак потник…от къде да знам! Добре, че поне се сетих да си сложа високи обувки. Огромна, светеща сцена, на която пее някакъв човек, оркестър… Масите са една до друга, гърбът ми е плътно долепен за гърба на човека зад мен. Със сядането вече сме напред с 2 бутилки. Правилото е 4 човека – 1 бутилка, в нашия случай 6 – 2 бутилки. Няма не искам. Цената дори няма да я споменавам, че ме е срам. Всичко останало – безалкохолно, ядки, плодове е без пари – то оставаше и да не е! Питаме за Редбул – оказва се, че било ЗАБРАНЕНО! Сервитьорът с намигване ни обяснява, че можел да уреди един Шарк по-късно срещу 30 Евро!!! Първия половин час се оглеждам любопитно и впечатлено. Програмата набира скорост – един след друг се изреждат някакви техни звезди. Всички знаят песните на изуст и пеят. Плъзват момичета, които носят табли с карамфили. Ако искаш да метнеш табла с карамфили (без таблата де) по твоя любимец от сцената – 20 евро!!!

Някъде към 3 часа светлините се променят, над сцената се спускат бляскави подобия на вълни и по средата й от пода се издига сребриста мида. Хората скачат от столовете си – пляскат и крещят. Започва песен, която всички знаят, мидата се обръща. По средата й в сребриста дълга рокля и с микрофон в ръка седи нещо като по-младата Памела Андерсън. Пеги Зина – била много известна. Политат карамфили. На съседната маса хората откачат. Признавам, че е интересно. Ние вече сме напред с бутилките и започва да ни става все тая, че всичко е на гръцки. Непрекъснато питам нашите домакини за какво става дума в песните. За разлика от нашите чалги, беше предимно за любов и раздели - нито дума за пари, коли и гъзове. Едни младежи започват да хвърлят карамфили по наша приятелка, тя им отвръща с каквото има под ръка на масата. Към 6 нещата отдавна са извън контрол, хората започват да се качват на сцената, певците не се виждат въобще къде са. Става ми мъчно за хилядите стъпкани по земята карамфили, което е знак, че е време да си ходим.

Излизаме на претъпкания паркинг. Виждам как Ф. се засилва срещу един украсен с цветя младоженски джип и като дете започва да плячкосва белите калии, подредени на капака му. Охраната не може да повярва на очите си и докато гледа как се бием с цветята и се гоним около джипа, се държи възпитано и кротко ни обяснява, че това не е хубаво (или поне на мен така ми се стори). Тръгваме си, гонейки се из паркинга, а Ф. тича пред нас, маха като птица с откъснатите бели цветя в ръцете, прави еленски подскоци и крещи: "Ееее, ние сме НЕУМИРАЕМИ!” Успяваме някак да намерим 2 таксита и се връщаме към града. В центъра на Солун точно до нашия хотел има много стара шкембеджийница. В 6:30 сутринта е пълна с хора, облечени като за опера, които ядат най-вкусното шкембе, което съм опитвала. Прибрахме се по стаите си като тийнейджъри - тичане по коридорите, бутане, смехове и шъткане. Не ни изгониха от хотела – нали сме НЕУМИРАЕМИ! :)