септември 19, 2007

Пробуждане

“Още не знам дали, още не знам дали обичаш да ме боли…” – има една такава песен…Обичам да ме боли – за това или онова. За онзи обезумял, болен, изоставен доберман, който обикаля кофите и гледа хората с недоверие, за непознатата жена от снимките по вестниците – възрастна, набръчкана, плачеща за изгорялото си магаренце. Помня как се разплаках над вестника. Сърцето ми се свива за какво ли не. Преди няколко дена през стъклата на едно закъсняло такси видях една жена – скитница. Беше седнала пред един вход, заобиколена от всичкия си багаж, държеше в коленете си радио, беше пияна, плачеше и пееше. Размахваше ръце към нищото, плачеше и пееше. Не свалих стъклото, за да чуя песента. Очите ми се навлажниха, стана зелено и таксито ми потегли.

Чудя се кога най-после ще мога да се разплача и за себе си без да имам угризения. Угризения, че имам какво да ям, че имам собствен дом, че ми е топло зимата, че имам “ 200 чифта обувки и 200 палта”, че понякога дори се чувствам обичана…Кога ще спра да си казвам “Нямаш право!”? Кога ще започна да крещя в лицата на хората, кога най-накрая ще започна да оплаквам и себе си? И дали тогава ще продължа да чувам от вас: “Ани си е най-добре!”? Кога ли ще кресна на някой таксиметров шофьор: “Каква съм и колко струва парфюма ми не е твоя работа и си гледай пътя! Ако имах нужда да ме преценява някой, щях да отида на психотерапевт, нямаше да се кача в тъпото ти такси!”
Кога ще започна да псувам и да чупя прозорци, да драскам обиди по вратите на хората нощем (даже отсега ги знам кои ще бъдат:))). Да пукам гуми, да дера с ключовете си капаци и тавани…Кога ли?
И допълнението, което сега ми хрумна:
Хей, ръчички, хей ги две, но едната е с паве!
/Хиподил/