октомври 31, 2007

Хелоуин

Преди 10 години. Нощта на Хелоуин. Излизаме от Ялта. Тръгваме си, защото свършихме парите. Изпихме света и напуснахме разочаровани, че вече не можем да си плащаме водката. А купонът вътре продължаваше. Завихме по Аксаков и Р. се скри в една ниша. Издайнически звук от струя върху плочките и възбуден глас:
- Ей, елате да видите, това табло се отваря.
Беше отворил една от онези метални кутии по улиците с табелки “Внимание високо напрежение” и пред нас се разкри съблазнителната гледка на два големи шалтера.
- Това за к`во е…?
- Чакай, чакай…
- Не, не този, дай червения!
ПРАС! Малкото светещи прозорци угаснаха. Музиката, която долиташе от Ялта, спря. Тишина. Една жена се показа от едно балконче и се заоглежда в тъмнината.
- Копеле, спряхме тока!
- Да бе, глупости, не може от тука да се спира….
- Бягайте!
Спогледахме се и се втурнахме нагоре по Аксаков. Тичахме без да си кажем нищо чак до Родерик на Шишман и седнахме задъхани на бордюра.
- Ебаси, спряхме тока на цялото каре!
- Не, не може толкова лесно…
- Е к`во не може!?! Видя ли, че всичко угасна!
Избухнахме в пиянски смях.
- Така им се пада! Щом не може ние да се забавляваме…
Седя права срещу другите с ръце в джобовете и се оглеждам във витрините на Родерик:
- Гледай го т`ва мазно заведение!
Р. дотътри с въртене една от кофите на Седмо и тържествуващо я остави точно пред вратата на бара, изпопадаха боклуци и пликчета:
- Ето ви! Е т`ва сте вие! Живеете в една кочина!
Продължихме да се смеем.
- Видя ли как спря музиката!?! Хахахаха
- Дайте да се махаме, ще дойдат ченгета.
Затичахме се към Графа и бяхме щастливи като деца след някоя вълнуваща пакост. Винаги такива неща ни се случваха на Хелоуин. Прекарвахме нощта по софийските улици между посещенията на разни барове и се смеехме на идиотите, облечени в бели чаршафи.
- Айде и ние да се маскираме тоя път!
- Е, много ясно… ще се маскираме на кирки! Хахахаха
Сладки времена бяха. Безгрижни. Сега никога няма да пипна нещо, на което има заплашителен надпис за смърт, няма да изсипя кофа на улицата, никога. На този Хелоуин най-вероятно културно ще вечерям в някой ресторант. Ще се посмеем и ще се прибера, защото утре сутринта имам да пиша... По пътя до колата ми ще се размина с някоя пияна компания тийнеджъри и ще се усмихна.
“Докле е младост…”

октомври 29, 2007

RE: Да спиш с врага си

След “Да спиш с врага си” получих много коментари, не само в блога, но и по телефона, и на живо. Че и на хартия излезе, даже, че и там пак се появиха “доброжелатели”. Изненадващо за мен, тази тема се оказа болна за много хора. Имаше остри реакции – “ти си осакатена”, “болна”, “това са клишета”, “това, което си написала, е отвратително” и други подобни. Имало било и нормални хора. Да, има най-вероятно, зависи какво разбираш под “нормални”. Аз лично за нормални приемам многополюсните хора, а не вегетиращите. Обичам тези, които могат днес да се влачат по корем, а утре да те псуват и мразят от дъното на душата си. Обичам тези – мъже и жени, чиито сърца са нападани десетки пъти. Нападани и разрушавани из основи. Те са ми интересни.

Когато няколко пъти са бомбардирали света ти с вражеска, опитна авиация, рано или късно се научаваш да воюваш. Спираш да градиш наново и слагаш табелка пред опустошеното си сърце: “Предлагам живот сред руини, любов без ток и вода, любов на оцеляване! Тел. за връзка: 0888…” Лошо, но факт. Идва си естествено, с годините. Погледнато от една страна, това е осакатяване, от друга – усъвършенстване, от трета, обаче, е красиво. Природата лека полека те прави устойчив на вирусите. За да си седнеш на задника, да престанеш да “гониш Михаля” и да създадеш семейство, може би. Да си достатъчно наплашен, за да отгледаш децата си в двойка, която да им осигури нужната защита и стабилност. Да срещнеш най-накрая Човека, който не те хвърля в паника и съмнения. Доколкото е възможно това.

Скромните ми наблюдения върху “неразрушените” хора, ме убеждават в едно: Вегетирането им не само е скучно, но и опасно. То е бомба със закъснител и обикновено се случва на страхливците, на стерилните хора. Мисля, че е по-добре “да ти разгонят фамилията” поне веднъж преди да създадеш деца. Да се наплачеш, да се налудуваш, да скочиш от високо няколко пъти и поне веднъж яко да си сцепиш главата на асфалта. Да се изправиш с кръв, бликаща от веждата ти, да те лепнат в Пирогов, да отнесеш един бащински бой вкъщи, а после при следващата игра, бая да се замислиш преди да се втурнеш напред. Защото в другия вариант цял живот сънуваш как скачаш с парашут, как ти шият сцепената глава или как отиваш в Чуждестранния легион. И никога не се знае кога ще решиш да го осъществиш, зарязвайки хората, които обичаш, в името на някоя неосъществена самоубийствена мисия.

Но все пак сме различни и всеки си има праг на издръжливост. Някои пълнят гащите още на сирените, други се отказват веднага след първата бомбардировка, а останалите чакат да не им остане нито една здрава кост по тялото, преди да се откажат. Преди да дойде моментът, в който да извикат “Баста, ебем ви панаиро!” Преди да си вземат шапката и да дезертират от фронта.

“ Я вземи си шапката, чантата, банските и кажи на майка ти…” Тези моменти са приятни по начина, по който ни подлъгват всеки път, че се отказваме завинаги. Че приключваме…Че най-накрая сме си взели поука и държим нещата с собствените си ръце. Тогава трием телефони, кю-та, имейли, адреси,женим се, раждаме деца и се надяваме, че времето ще заличи останалото. Тогава единственото, което ни остава, е да се молим да не се превърнем в самодоволни търтеи. Да не попаднем в плен на уютния си диван и да не забравим за съдбата. Защото тя никога не ни забравя и винаги първо наказва самодоволните. В това вярвам безрезервно.
“Надежда всяка тука оставете!” И отговори няма.

10

Кои са моментите, които правят живота ни сладък, горчив, тъжен или пълен? Това са минутите, простичките неща, които ни се случват сутрин между леглото и душа, на светофара, вечер с близките ни или в голямото ни меко легло. Това е животът ни и от малките неща в него зависи какъв вкус ще има той. А те са контролируеми до едно. Ако бъдем достатъчно пунктуални, можем да ги вкараме в такъв сладък порядък, че битът ни да е пълен с малки чудеса. Някои от “битовизмите” всъщност могат да бъдат и големите акценти, на които се крепи настроението ни, излъчването ни. Да живее животът!
Ето моите 10!:)

1. Привечер вкъщи, звучи весела музика, а аз се гримирам и се въртя пред огледалото – ще излизам с момичетата. Предвкусвам забавната вечер и сладките разговори. Викам такси и чакам със слушалката на рамото си да ми кажат “номера на колата”, докато слагам парфюм на китките си.
2. Рано сутрин. Апартаментът е утихнал. Измъквам се на пръсти от спалнята. Дълъг, блажен душ. Моето си, лично време. Правя два малки сандвича с филийки от черен хляб, масло и нещо вкусно отгоре. Взимам единия в салфетка, а другия оставям пред огледалото до документите на колата му.
3. Празният "лист", който постепенно се пълни с черни редове от думи. Нанизани като мъниста. Слабите ми ръце, които се движат по клавиатурата в пълна тишина, под директната команда на сърцето ми. Този магически процес е единственото свещенодействие, което познавам. Единственото, което някога въобще съм усещала. Единственото, което си мисля, че умея. Това са часовете в живота ми, в които съм се чувствала най-жива и дишаща.
4. Началото на всеки разговор и чашата, сложена на бяла салфетка, с която по-късно ще попия червилото си. Моментите, в които усещам как човекът срещу мен се разтваря и се потапяме в нещата, в очите си и в думите.
5. Вечерята, малката маса за двама, на която говорим “за нас”, “ за пътуването” и се смеем. Понякога се цупя, после ми минава. Бутонът за нагряване на седалките в неговата кола и спорът за климатика, който трябва да издуха запотените стъкла.
6. Нощта преди пътуване, хаосът и паниката, които ме плашат и гъделичкат. Страхът ми от летене и безразборното гладене на ненужни дрехи. Усещането за нещо ново, което ме плаши, навиването на часовника и въртенето на възглавницата. Адреналинът на ранният чекинг на летището, приятелите ни и шегите за багажа.
7. Готвенето. От фурната мирише вкусно. Умряла съм от глад и крада парченца от месото, уж да го опитам. Тайно вадя от хладилника изстудяващия се таратор и го опитвам десетина пъти. Ммммм!
8. Красивата опаковка със слонче на любимия ми шоколад. Станиолът, който отварям бързо и не изпускам от поглед, докато не остане празен.
9. Шофирането по софийските улици, комфортните седалки на колата ми, хубавата музика и парното. Удоволствието да шофираш по потник, когато навън е 0 градуса. Кууп, Депеш и Роби под нощните светлини на София.

Мисля, че 9 е ОК като число, пък и се поуморих….
Току що разбрах, че Koop ще бъдат в България на 14 ноември!!! Ето това е моята 10-та позиция. Тези, които са ги чували, знаят защо се радвам толкова. “Здравей, любов моя, става ми студено на този остров…Сега търся теб или някой като теб…”

12 години

Целия уикенд пътувахме с дакел на задната седалка. Моят стар ненормален дакел. Преди 12 години, когато го донесох вкъщи, беше колкото дланта ми и главата му висеше от пръстите ми. Докато гледаше как “мишката” се клатушка нестабилно в коридора и се чуди дали да се изпишка отново или пак да падне, майка ми с пренебрежение отбеляза: “Това ше умре всеки момент!”. Е не умря! Този уикенд същото това нещо, вече 12-годишно, храбро пазеше колата от нашественици – тирове, дървета или случайни минувачи. Прекара голяма част от дългия път на коленете ми, усилено наблюдаваща пътя и заплашително ръмжаща срещу всички, имащи нещастието да се разминат с нас в отсрещното платно. Тя – женски е дакелът и се казва Тара. През останалото време вършееше из багажника и вадеше дрехите от сака ми, за да си направи гнездо. Поради наличието на огромен брой нашественици, както можете да се досетите, непрекъснато й се налагаше да се хвърля храбро във всички посоки, залепвайки носа си на стъклата. Сега са омазани в лиги до едно, по кожата на предната седалка има кучешки издайнически лапи и новата ми прекрасна “романтична“ жилетка е цялата в косми. Изглежда тя е ставала най-много за гнездо...
Спа в леглото ни идиотчето, бях отвикнала да усещам как една мокра муцуна се залепва на бедрото ми, намества се безкомпромисно между краката ми и издиша като локомотив. Благодарение на уникалното си нахалство, Тара първата вечер изяде поне 3 пържоли, а към края вече се ширеше из къщата, в която бяхме на гости, все едно това си е нейно и “какво ми се мотаете сега всички тука”.
Като беше малка, влизаше при съседите и ги гонеше и лаеше в собствения им апартамент, а те се затваряха в кухнята, докато тя вилнееше в коридора им. Качваше се в колите на непознати и заставаше в очаквателна поза: “Айде де, тръгвай, какво се блещиш!”. Изяде 43 хапчета за сърце на баща ми, един блистер от моите противозачатъчни и оцеля. Докторът тогава каза : “Е, поне сме сигурни, че скоро няма да забременее и от сърце няма да умре.” Изяде безбройни чифтове нови и стари обувки, за които ронех безкрайни сълзи, седнала на земята в коридора. Изяде едно - две якета и тълковния ми речник. Опита няколко червила и безбройни кутийки с гримове. Вадеше банкноти от джобовете на баща ми и ги ядеше.
С котарака ми – Панайотов, играеха партийно и крадяха провизии от кухненския плот, веднъж отмъкнаха цяло замразено пиле. Тя тарашеше чантите на гостите ни и с дългата си муцуна, вадеше каквото си хареса, а после - “делчо” с котката. Фирма Гепард!
Сега е побеляла, от 4 години живее при майка ми и когато я виждам, забелязвам, как възрастта се настанява постепенно в очите й. Станали са черни и кравешки безбрежни. Кучетата остаряват с очите си, като хората. 12 години – не мога да повярвам!

октомври 28, 2007

Чадър за двама

Хубав уикенд – обикновен. Какво може да ти се случи само за един уикенд? Всичко, което си пожелаеш! Отидох до Петрич и се върнах. Наблюдавах как есента съществува все пак - в София вече се бях уплашила. Това е любимият ми сезон и ми липсваше тази година. Дърветата по пътя бяха като измислени. Жълто, оранжево, зелено, червено, кафяво. Такива ги рисувах като малка – с неестествени корони и есенни, до припадък.
Пътувах с дакел в коленете си. Непрекъснато му хапех ушите, а той оголваше зъбите си заплашително срещу мен.
Отидохме до Разлог за мебелите – аз си начертах малката допълнителна библиотека, за която говоря отдавна. Ще ми направят и бюро тези хора, от състарен дъб. Бюрото, на което ще пиша...
Купих си дълга до средата на бедрото, мека, фриволна жилетка с голяма романтична катарама на кръста.
В Капитал излезе моето “Да спиш с врага си” и усетих как думите на хартия сякаш тежат повече. Срещнах одобрителните погледи на приятелите си и се изчервих не веднъж.
Гласувах хаотично в дъжда, после ядох баница с месо в колата - уникална.
Детско парти от 7, на което отидохме с подарък - огромна синя кола, а аз съответно умрях от скука на 2 води и една кола.

А накрая на деня се случи чудото – един приятел ми подари чадър в дъжда. Изпросих си го...Не е красиво да се прави така, но не издържах. Страхотен, ужасяващ чадър на “два етажа”. Като го изправя до крака си, стига точно до ханша ми. Огромен, черен, за двама! Омагьосващ направо. Като го отвориш и веднага си представяш как вървиш с някого под ръка в дъжда. Водата барабани по него, подскача по плочките, а вие вървите съвършено сухи и сами. Забелязали ли сте как в дъжда всички сме сами на улицата. Пелената на водата изолира шума и ни потапя в идеална тишина. Вакуум. Като при влюбените – те винаги са в тишина. Подариха ми чадър за целувки под дъжда и за дълги раходки в анонимността на вечерните софийски улици. Чадър за двама!

октомври 25, 2007

Какво чукат жените

Миналата седмица в една чакалня бях принудена да изгледам едно непознато до тогава за мен предаване - “Горчиво”. Имаше въпрос “Какво харесвате у нея/него?” и участниците – мъже и жени, трябваше да отговарят независимо един от друг. После, при съответствие, получаваха някакви точки, а накрая “двойката – победител” спечели микровълнова печка. Пълен абсурд! Отговорите, обаче, бяха меко казано симптоматични. Как пък нито една от участничките не отговори леко притеснено: “ Амиии, задните му части!” ? Нямаше нито един такъв отговор. Това допълни още веднъж картинката ми за особеностите на женските фантазии.

Всички правим секс. С жени, с мъже…(тези, които правят секс с други същества и с предмети, да спрат да четат веднага!). Та откъде идва разликата? От това, че жените често правят секс с понятия и представи, докато мъжете, според скромните ми наблюдения, чукат предимно реални пълнокръвни обекти. Спят с Нея, защото е “страшно секси” , “има страшни крака и гърди” или е “супер нежна” , “гушка ги и прави страшни свирки”. Жените, обаче, спят с “красивите му очи”, с “ прекрасната му душа” или с това, че е “невероятен кавалер“. Една част от женското съсловие дори има неподозираната способност да се чука с портфейли, с коли, с ресторанти, с “обстановки”, дори и само със “свещи, луканка и вино”. Други пък биват възбуждани от “любовта на живота си”, от “забранената страст”, от “невъзможната връзка” или от “кандидат бащата на децата им”. Има жени, които дори без да затварят очите си на леглото, могат да се целуват дълбоко с въображаеми актьори, водещи от телевизията, колеги или съседи. Намират се прекрасни нежни създания, които познават и афродизиака на властта, облечена в костюми, приеми и известност. Общо взето жените спят с всеки друг, но не и с Петър, Георги и Иван.

Един простичък пример за доказателство: Какво казват женските уста за мъжкия стриптийз? - “Амии, тъпо е, неловко и смешно, някакви мъжаги си навират задниците в теб, облечени с кожени прашки, а ти леко гнусливо си придърпваш чашата, за да не падне някой косъм от мъжествените им крака в уискито ти…” Да, това са масовите реакции за облечените като Конан Варварина здрави мъжки екземпляри. И не се учудвам – мускулестият младеж, който извива тялото си пред теб и надува, направените с кръв и пот мускули, не е част от главата ти. Не е хипотетична тръпка, влюбване или афера, той е просто едно добре оформено парче месо.
Жените се чукат с главите си. Там е и загадъчната джи-точка – някъде между детските им принцески фантазии и циклично, променящите се хормони всеки месец. По време на цикъла си излъчват специфична топлина, когато овулират, се обличат предизвикателно, гримират се и се усмихват повече, а към края на 28-дневния си период са непредвидими като лятна буря. Благодарение на това, милото създание до вас може да бъде едновременно ангел – спасител, ужасяваща курва, страшен пич, с когото да говорите с часове, и накрая да ви резне толкова дълбоко, че да псувате с месеци и да сънувате как я обладавате по най-злобния възможен начин без нейно съгласие.
Това е! И НЕ печелите микровълнова печка!

октомври 24, 2007

Блаженство в пух

Утре отново ще отида на работа на обяд. Малко почивка. Блаженство. Ще изключа всички телефони, защото знам, че ще има досадници, винаги има. Днес, в името на утрешната ми импровизирана сиеста, излъгах безсрамно по телефона : “Съжалявам, но няма да мога да присъствам на обсъждането в 10, ще ви изпратя коментарите си отделно още утре следобед, обещавам...” Те ще обсъждат, а аз ще се протягам в огромното си легло и ще прегръщам възглавницата си от пух. Розовата маска за очи ще се е смъкнала на врата ми през нощта, светлината ще проникне през миглите ми и ще ме е събуди бавно. Това е най-великото блаженство – сутрешната просъница, в която изпадам. Усещам топлината на пуха, който ме обгръща, без да ми тежи, възглавницата ми мирише на парфюма, който е бил снощи в косата ми. Намирам с босите си пръсти меките чехли до леглото и пускам душа, докато се взирам в очите си пред огледалото в банята. Утре ще имам време да се полаская с дълъг, горещ душ. Ще ходя боса, по хавлия и с чаша кафе из апартамента, ще си пусна нещо весело и ще прегледам пощата си. После бавно ще избера какво да облеча и ще се гримирам дълго. Ще шофирам спокойно и ще отида усмихната на работа с двойната си дълга Лаваца чааак към обяд. Блаженство.

Такъв красавец!

Взела съм баба ми и дядо ми на разходка до Щъркелово гнездо и да обядваме в кръчмата на Пасарел. Пълзим по Околовръстното и минаваме покрай две момичета със съмнителни намерения, които оглеждат минаващите тирове.
- А, виж ги тези момичета къде чакат рейса в тоя студ!
- Дядо, какъв рейс, бе? Това са проститутки!
Поглежда ме възмутен:
- Няма да обиждаш така хората!
Избухвам в смях, а баба ми се обажда отзад:
- Генчо, разбира ти главата! Щом детето ти казва, че са проститутки, значи са проститутки!
Дядо ми утихва замислен:
- Хм!
По нататък минаваме покрай друга двойка труженички и той се върти любопитно назад, за да ги огледа:
- Ама, я ги виж, че са облечени!
- Дядо, ти голи ли искаш да седят на пътя!?, отговарям весело
- Генчо, Генчооо, не ги познаваш жените!
Започва дежурният им спор, кой кого е излъгал преди 56 години.
- Еми, ти за това ме излъга едно време! Качих я на едно колело, тя уж да слезе, да слезе, та чак в квартирата ми.
- Гледай го! А кой висеше в киното, дето продавах билети, и гледаше един филм по 10 пъти?
- Еми, защото нямаше какво да правя, бях ергенче…
- Да, и за това все в киното висеше! Ти ме излъга с това колело! Да ме разходел!
- Бабе, бабеее! Нали чу докторката: “Бабе, имаш красив мъж!” На тебе “бабе”, а на мене “красив мъж”!
- Глупости!, отговаря баба ми и се смее
Дядо ми е висок и младолик. Няма нито една бръчка и притежава най-топлото чувство за хумор на света. Малко по-млад е от баба ми и никога не пропуска да го отбележи. Преди 4 години:
- Дядо, честит рожден ден! 80 е сериозно число, кръгло!
- Да, 80 е идеалното време да зарежа баба ти!
Смее се, а баба ми приглася отзад:
- Къде си тръгнал бе, Генчо, коя ще те вземе такъв стърчок?!
- Ти не се грижи, ще ме вземат мене! Такъв красавец!

октомври 23, 2007

Разговори с Бог

Опитва се да запали цигарата си със запалката от чантата ми:
- Каква е тая глупост, бе…..!?
- Има предпазител!, смея се – Това е, за да не може някое дете си запали огън вкъщи!
- Глупости, всяко 3-годишно дете ще схване врътката още на втория опит!
- Е, на мен ми трябваше половин час!
- За тебе знам!
Смеем се. Издиша бавно и си придърпва пепелника:
- Аз приключих с религията! Понякога Му казвам: “Като се кача горе и ако те намеря, ще ти еба майката, мръсно копеле!” А, ако Го няма, жалко за всички хора, които Му се молят! Приключих аз с религията…!
- Абе..., ти недей много, много да си говориш с Него….
Засмива се отново:
- Как може да се ебаваш в тоя момент!?
Минута мълчание. Поглеждам през витрината на ресторанта и виждам отражението ни един срещу друг на масата. Спомням си четирите 19-годишни хлапета, които превръщаха всичките си дни в сладка и безгрижна мъгла. Безкрайните следобеди в бара зад университета. Очите ни са същите, не сме се променили много. Все още се смеем, но все по-често на себе си. Подиграваме се на тъжните неща в живота ни и си говорим с Него.
На следващия ден:
- Ало, жив ли си?
- Не!
- Дай да затваряме тогава, защото, ако ми вдигаш от отвъдното, си в роуминг! Представяш ли си колко е дебел роуминга там!?!
- Ти си ненормална, бе! Престани да се ебаваш със ситуацията!

октомври 22, 2007

Да спиш с врага си

- Добре, защо се държи така? Обясни ми, нали си жена!?!

Няма как да му обясня. Пием вино един срещу друг, той отчаяно чака отговори, а на мене ми се иска да я намеря и да я удуша като ревнива майка вълчица. Ако му обясня, ще го нараня още повече. Ако му обясня, ще трябва да му кажа истината. А не бива. Никой не бива да ни казва тази истина. Нужно е да я усетим сами, да стигнем до нея с псувни и безсилие. Трябва да минем през фазите на неразбирането, на алкохола, на самообвиненията, на отричането, на обсесията и омразата. И после сами да излезем от този ад.

Мога да напиша цяла книга за жестокостта. За моментите, в които усещаш как човекът срещу теб зависи от всяка твоя дума, от всеки поглед. Тогава се превръщаш в чудовище. Първосигнално и съзнателно започваш да упражняваш властта си. Така, както децата късат крачетата на скакалците. Ако се огледаш в огледалото, можеш да видиш себе си с хищна усмивка и големи кучешки зъби. Жертвата е обсебена, а ти си Единствената, Кралицата, Владетелката на неговите светове - непреодолим поведенчески спусък, стар колкото света. Жестокостта е неподвластна на контрол. Ражда се неусетно и бързо. Идва, повикана от жертвата и се настанява в сърцето ти. Не вдигаш телефона си, не отговаряш в кю-то, вдигаш понякога с “Кажи!”. Даваш обещания, които никога не спазваш, защото си забравила. Всички други са ти по-важни, всички малки ангажименти успешно избутват уговорката ти с него назад в програмата ти. Оставяш го да се гърчи под усмивката ти и си болезнено откровена, докато той се опитва да отгатне дали се шегуваш. Днес си насилник, утре – жертва. И остава все по-малко смелост в сърцето ти, все по-малко милост…

Ядем си салатата от домати и нямам отговор на нито един негов въпрос. Не мога да го лъжа защо онази се държи така. Не мога и да му кажа. Не мога да му кажа, че ще има друга. Защото няма да има. “Захирът” е този, когото никога не си прощаваме, че сме срещнали. Това е единственият човек, за когото вечер правим място на възглавницата си. Всяка вечер, цял живот! И винаги е жесток, винаги е чудовище!
За едно съм сигурна, обаче - за това ще отидем в Ада, мили момичета и момчета! Всичките! До един!

октомври 21, 2007

"Изроди в поли"

Бибата е в Созопол. Сама. Вече повече от седмица. Има стая над скалите. Липсва ми много и броя дните. Непрекъснато си говорим какво бихме правили, ако си беше сега в София… Говорим по няколко пъти на ден с часове за какво ли не.

Тя: - Искаш ли да ми направиш един подарък?
Аз: - Да, кажи какъв.
Тя: - Амааа, искаш ли наистина?
Аз: - Да, кажи какъв.
Тя: - Емии….един гердан. От странен камък, ама супер красив, тъмно син един, тука го продава една рускиня и не знам как се казва камъкът, защото нищо не й се разбира…
Аз: - Ок, ама как точно да ти го подаря, като е в Созопол?
Тя: - Амиии, аз ще си го купя, а ти ще ми дадеш парите.
Аз: - Ок, купи го!, усмихвам се аз
Тя: - Няма ли да ме попиташ колко струва?
Аз: - Добре - Колко струва?
Тя: - Ами... само 20 лева….
Аз: - Супер! Купувай го!
Тя: - Ееее, жестоко! Трябва да почна така и с мъжете….
Аз: - Е, няма да е същото…
Тя: - Защо?!?
Аз: - Защото аз после няма да искам да те еба!

Избухваме в смях и разговорът продължава…Както реагира веднъж един приятел: "Изроди! Изроди в поли!"

Къща на хълма

Прилижаваме Банкя. По новия път покрай гарата. Возя се и се разсейвам по старите, изоставени къщи. В главата ми нахлуват спомени. Малка съм, с дядо ми слизаме на гарата и тръгваме към вилата ни. Там той и баба ми прекарваха летата си. Много години след това същото правеха майка ми и баща ми. В градината баба ми беше посадила божури навсякъде, а по средата на пътеката имаше свод, по който пълзяха рози - като райската врата и като олтар. Миришеше на окосена трева, двете череши раждаха като полудели, а цялото място беше опасано от 2 реда лозници – късната страст на дядо ми. Заставаше с един молив в ръка и дълго подчертаваше важни неща в ръководствата по лозарство. До него на масата винаги седяха неизменните дебели немски речници и изписани нотни листа. Дядо ми беше живял интересно и притежаваше онзи характерен студен, смразяващ поглед, който аз пък наследих от сина му – моят баща. Баба ми правеше кекс и кафе и седеше на верандата.
Въздухът в Банкя упоява - спиш като бебе и се събуждаш щастлив. Без да знаеш защо. Наситеният кислород те прави унесен и глупаво усмихнат. Дядо ми ме разхождаше по ливадите отсреща на хълма и ми говореше с часове. На улицата имаше и други деца, шляпахме боси в реката, която течеше почти под оградата ни. Помня как едно от тях започна да мачка мравките, които пълзяха по един дънер и аз се разплаках. Неудържимо. За мравките и заради жестокостта. Изтичах и се хвърлих в ръцете на баба ми, а тя раздаде мъдро правосъдие в защита на мравешката колония. Беше хубаво.
Сега къщата е опустяла, утихнала по средата на преустройството, което предприе баща ми, за да я направи по-удобна. Градината е тъжна, едната череша спря да ражда, крушата също. Може би чакат да се върне баща ми.
Отпускам се назад в меката седалка:
- Това е любимото ми място, знаеш ли? Искам един ден да гледам децата си тук, да пиша и да си разхождам кучето...
В колата е топло, а навън е кристалният въздух на детството ми. Студено е и вятърът реже като бръснач. Уж се облякох. По листата на дърветата вече има жълти петна, но все още е зелено. Къщата ми е на хълм и напред са само полета. Вятърът е хълмист и бездомен, обикаля и свири по медните й улуци. А някъде долу е София.

октомври 19, 2007

Say my name!

- Никога не казваш името ми!
- Казвам го, когато ме дразниш. Което е често, така че…!

Анна, Анно, Ана, Ано, Ани, Анке, Нани! Забелязали ли сте как всеки ви нарича по различен начин, в зависимост от отношението му към вас? Има хора, които обичат вибриращото на небцето им двойно “н” и нарочно ме наричат с цялото ми име. Тогава съм “ледената кралица”, дръпнатата, студената, гордата, фината и деликатна Анна. С “Анна” се закачат с мен, гъделичкат ме, с “Анна” често са започвали и флиртове, и любови.
Само няколко специални хора в живота ми ме наричат Ана или Ано и знаят, че се разтапям – така ме наричаше баща ми и всеки път, щом чуя “Ано!!!”, изтръпвам и се превръщам в дете.
Ани съм за познатите ми, за колегите ми.
Анке произнася мило моят гинеколог, който преди всичко е мой-близък приятел.
Един мой колега ме нарича Santa Anna.
“Нанииииии!!!!!!!!!!” , разперва ръце отдалече срещу мен синът на кръстницата ми. Нани е тази, която го слага в скута си в колата и му дава да управлява Зорт “съвсем сам”. Тази, в чиято чанта винаги има нещо интересно. Тази, която го целува непрекъснато, мачка го и го нарича “моят любим мъж”. От там и момичетата, които шеговито и галено ме наричат Нани и дори в телефоните им съм записана така.
Обичам да чувам името си в устата на близките си хора. Мисля, че идваше от “благодат” и “милост”.
Обичам да го чувам, произнесено силно и ясно на глас директно в очите ми. Фетиш някакъв.....

октомври 17, 2007

Satisfaction form - Reply

След малко ще си махна ICQ – то! Не мога да повярвам! Преди малко водих най-тежкия разговор, който може да води някой с приятел, и го водих по този гнусен начин. Тази комуникация е отвратителна и няма да свикна с нея. И не искам да свиквам! Отказвам! Наложи ми се да изпиша с ръцете си силни неща, за които хората едвам намират думи, втренчени един в друг на 30 см. разстояние. Хората се прегръщат след такива разговори, насълзяват им се очите. А не “О-О!!! - Еди кой си в еди колко си следобед:” И гнусното разкривено човече - палячо, по дяволите! На един от най-близките ти приятели му кърви сърцето, а ти му пращаш някакъв разкривен изрод, за да го убедиш, че и на тебе ти е тъжно. Никога повече! Няколко изключително интересни човека загубих някъде в тази комуникация. До толкова, че ни беше неестествено да се видим след това. И ги загубих!

Обади ми се, ела да ме видиш, по дяволите! Причакай ме - знаеш къде живея, знаеш и къде работя! Знаеш какъв цвят са очите ми, колко бледа е кожата ми и колко са меки ръцете ми! Знаеш как усмивката ми произвежда мед в гърлото ти, който се стича бавно в стомаха и ти става хубаво. Ела да се видим! Ела да ми кажеш колко те боли, ела да тe успокоя, да подържа ръката ти и да поплача с теб. Защото ме боли! Защото, когато се запознахме нямахме “кю”, нямахме интернет, дори. Имахме само телефони и пейджъри. И пак се намирахме, помниш ли? И не ме ебе нито “анонимността на интернет комуникацията”, нито “никовете” ви, нито ”аватарите” ви, нищо! И няма нужда да съм анонимна - аз съм прекрасна на живо! И няма нужда да имам “ник” - името ми звучи страхотно! И нямам вече “кю”! Страхотно!

Satisfaction form – Reply: Не искам да използвам повече лайняната ви услуга! И, за разлика от вас, не съжалявам, че съм ви деинсталирала и няма да ви кажа защо. Защото не е ваша работа – за това!

октомври 16, 2007

Като се наспите, ще ви мине...

Късно такси. Ужасно уморена съм и замислена. Подпряла съм лакът на вратата и се рея в светлините на София. Мълча. Прибирам се вкъщи по маршрут, който знам до болка. Изключвам телефоните си един по един. Мисля за гореш душ, недочетената си книга и чаша червено вино. Сгушила съм се в пухкавото си яке и скулите ми са потънали в меката му яка. Шофьорът мълчи, слава богу. Няколко пъти улавям погледа му в огледалото. Изглежда около 50-60 годишен, с поддържана брада, в таксито не се пуши и мирише добре, звучи някакво хубаво радио.
- Много сте умислена, госпожице!
- Мда, уморена съм...(fuck!!!)
- Не се тормозете, мъжете не го заслужават…Вие сте хубаво момиче....
- Ааа, не е за мъже...
- Само едно да знаете от мене, аз като Ви гледам, Вие можете да ми бъдете дъщеря, ако сега не можете да преглътнете нещо малко, когато се омъжите, то ще стане огромно и ще ви застане на гърлото като буца и няма да можете да дишате. Нищо не се оправя с времето....От мене да го знаете!
- !!!!!!!!!!!!!!! Благодаря, да, сигурно сте прав!

Мълчим до вкъщи. Той увеличава музиката, по радиото вървят някакви ретро хитове.
- Тук, да, благодаря и приятна вечер!
- Приятна вечер, госпожице, като се наспите, ще Ви мине..
Оставям му голям бакшиш и слизам от таксито потресена. Този непознат човек току що беше прочел мислите ми и ги беше произнесъл на глас.

Дай едно левче!

На светофара на Синьото. Между колите ходи босо цигане, високо е колкото да опре брадичката си на вратата ми. Залепва нос на стъклата на колите с професионален поглед на кокер шпаньол. Аз съм с една колежка. Детето се приближава до моята кола. Свалям прозореца и изстрелвам шеговито:
- Дай едно левче!
Детето е видимо объркано, в началото заеква от изненада, но бързо се окопитва. Поглежда ме виновно, бърка в джобчето на скъсания си анцуг и слага в ръката ми едно метално, лъскаво левче. Аз се усмихвам изненадано:
- Благодаря, страшно ми трябваха!
Детето е объркано, но се държи достойно:
- Еми ето. Искаш ли още една стотинка?…А на тебе за какво са ти? - върти очите си към вътрешността на колата и се опитва да прецени обстановката.
- Емииии...да си купя дъвки…Чакай, сега ще направим размяна…
Започвам да ровя в чантата си. Малкият гледа любопитно с черните си очички. Виждам, че става зелено, вадя банкнота от 5 лева от портфейла си и му я подавам в движение. Малкият не може да повярва каква сделка е направил току що…Гони ме, докато не пресичам Драган Цанков, и вика :
- Е, како, благодаря, какооооо!!!
Виждам в огледалото как другите циганета се скупчват около него, а той брани съкровището си. Чувствам се прекрасно и се смея.
- Ти си ненормална!, поглежда ме колежката ми и се засмива.

октомври 15, 2007

“Изчакайте обаждането на другия абонат”

Какво се случва с тези връзки, които умишлено си оставил на hold? Тези, които си замразил малко преди точката на кипене, точно когато един ритник в стомаха ти е изкарал въздуха и ти е подсказал, че може да стане “лошо”. Може да стане неконтролируемо. А това ти не можеш да си го позволиш: ”Живея добре и не искам да променям нищо! Дишай дълбоко, само дишай!” Влизаш в режим “Гордост”, пишеш голям плакат “Аз съм си екстра!”, вдигаш го високо и скандираш с него по улиците.
Засичате се някъде с Човека и се гледате като котки. Започват хирургически премерените думи, обмислените жестове, 100 пъти редактираните sms-и и в двете посоки. Крачка напред от едната страна автоматично води до горделива крачка назад от другата. После обратно. Едно дълго танго от разстояние. Танго с погледи, танго с по едно дискретно “Наздраве!”.
Лишени от диалог, замразените отношения се променят както виното – с времето стават все по-меки и вкусни, но и все по-опасни. Разхождат се из вътрешностите ти и поразяват тук - там по нещо – я сърце, я черен дроб.
И всеки път ти иде да крещиш, да се затичаш и да скочиш. Защото поне веднъж в живота си искаш да се нараниш нарочно. Този път не искаш да бъдеш обичан , а да обичаш. Искаш да те заболи, а след това да се свиеш тихичко и да си скимтиш сам. Искаш плът и кръв, ожулени колене и лакти.
Защото, повярвай ми, не ти трябва клавиатура, за да се порежеш, да засегнеш артерия и да рукне кръв - истинска, до алено...

октомври 14, 2007

Добре ли ти е?

- Къде сте?
- В Резерв, чакам те!
Моят най-близък приятел - прекрасният Петър.
Влизам в бутаницата, дълги силни прегръдки и целувки. Прегръщаме се като на фронта. Уникалната детска заразителна усмивка на Лорчето. Джопето, в чието око бъркам, докато се целуваме:
- Еее, Ано, много ти е голям носът!
...................
Големите, силни ръце на Петър пълзят по тила ми и обхващат врата ми без проблем. Стиска ме пред задушаване:
- Добре ли ти е?
- Да, добре съм...
Малко хора ще ти зададат точно този въпрос. Прегръщаме се дълго и танцуваме с преплетени ръце. Не сме се виждали от 2 седмици. Едва ли някой би предположил, че сме само приятели. Стиска слабите ми рамене с ръцете си клещи и ми намига:
- Ела да те освежа...
- Не, не мога...
- Ела, ти казвам...Няма да съжаляваш!
- Знаеш, че не мога....
..............
Седи на другия край и ме сочи с чашата си, приближава се. Вдигам моята с усмивка.
- Не си тръгвай!
- Не мога, спи ми се вече...
- Дошла си при мен, а си тръгваш...

Моите прекрасни приятели. Старите ми, ужасно неплатоничти приятели, без които не мога.

октомври 13, 2007

Най-тежкият ми грях

Седя си тук с чаша вино, пуши ми се много. Една цигара само…Трябва да изляза след малко, а все още шляпам боса вкъщи по халат и слушам А-HА. Напоследък все това звучи и ме ранява тази музика, стапя ме като като масло. Слушам на repeat последния им албум.
Какво да облеча такава замечтана сега? Може би голямо цвете в косата ми и големи гривни.... Но с цвете не става...в София през октомври, а как би отивало то на мислите ми сега! И вятър би отивал в косите ми, и качване на Витоша, и бягство, и дългата ми пола на волани, и едно пътуване до морето... А какво ще кажеш за малко шоколад? А за разговори цяла нощ в колата пред бездната на София? Мога да оставя косата си пусната и ще сложа много туш на миглите си, за да натежат, ще си сложа от онзи парфюм, който мирише на мускус...Поне това мога да направя....
Мдааа...Знаеш най-тежкия ми грях и си ме виждал, затънала дълбоко в него...

октомври 12, 2007

Шшшшт!!!

Осем ужасно дълги часа в един бял Сеат. До Видин и обратно. Убита съм. И бясна! Мъжете по принцип били по-добри шофьори…Моля!?! Не знам кой е по – добър и по-лош, но днес на задната седалка на въпросната кола осъзнах, че аз съм прекрасен шофьор, уникален шофьор, аз съм направо шофьорът на кралицата и на президента, и на двамата едновременно, в сравнение с човека, който шофираше...
За разлика от него, аз знам за какво служат скоростите, колата ми не реве неистово и на пътниците ми не им се откачат главите непрекъснато. Хората, които се возят при мен, не обръщат внимание на пътя и често заспиват, а не се блещят напрегнато напред, не се лашкат, не си удрят главите и не се държат за дръжките до посиняване на кокалчетата. Моята кола мърка като котка и се движи плавно. Аз никога не се оказвам в насрещното, подчертавам: НИКОГА! Никога не свивам по черен път от голямото хубаво шосе, само защото смятам, че е “възможно” това да е пътя за София!!! Не намалявам рязко на магистралата без никаква причина, за да се огледам, все едно съм в Чепърлянци. Когато ми изгори крушката на фара, я сменям, а не пътувам цяла вечер така, все едно съм извънземно и на мене нищо не може да ми се случи!!! И никога не утежнявам положението на пътниците си с онази предрусала истеричка Дженис Джоплин. Никога!
Мъжете по-принцип били по-добри шофьори....Шшшт!!!Да не съм чула повече!
Следващият път с моята си кола! Като момиченце!

октомври 11, 2007

Курвенска история

И какво стана сега? Избори! Ще си избираме кмет, за кой ли пореден път. Не обичам политиката, смятам, че да си политик и журналист е курвенска история. Това обаче са единствените избори, на които гласувам винаги.
Защото София ми е важна - от нейния облик често зависи настроението ми. Тя е люлката на моите детски пакости, нейните череши съм крала, по нейните тъмни улици съм се натискала и съм се прибирала закъсняла или подранила. Това е градът, който ме е плашил и очаровал, градът, в който съм влюбена перманентно. Всички гласуват за промяна, а аз не съм сигурна дали искам София да стане европейски град. “Европейски град” малко ме плаши. Аз съм от тези идиоти, които харесват района на Женския пазар с цялата му шарения, цигания, с просяците, с арабските месарски магазини, китайските ресторанти…Може би, защото там съм прекарала детството си. Аз съм от тези, които обичат олющените стари кооперации с малките балкончета, старите табелки “Ключар” и шкембеджийниците. “Коньовица, Банишора - нашият квартал…улиците ги павират, за да няма кал…” – стръмните, павирани улици над Сливница, старите градски къщи около Симеон, Искър и Веслец – истинската Малка София…
Тийнеджърските ми години около Попа с джанките и вътрешните им дворове, с лудите им обитатели. С първите целувки, с първата изпита бира в едно дворче на Хан Крум – колко ми беше горчиво…леле, ама пих, къде ще ходя…
Моите стари и нови приятели. По ирония на съдбата всички важни мъже в живота ми са свързани с карето около Попа.
И кестените…Дядо ми казваше, че там, до където има кестени, до там е София.
Ще гласувам най-вероятно. За единствения кандидат, който ми изглежда близък до мен. Защото е познат на моите познати, защото знам какви ги върши като не е кандидат, къде ходи, какво яде…ей такива. Не съм сигурна, че ще е добър кмет, но... Така и така, той шанс много, много няма срещу “Бате Бойко, ти си мъж…”, ама важна е идеята...
Искам само да се чувствам по-сигурна по улиците, да не ми строят грозила под носа, да пазят парка и градинките, селяните с еднаквите номера и цървулите с изпърдяните си лади да не карат с 200 и да не застрашават живота ми…Простички са моите желания, защото аз съм простичка жена…

Прясното мляко да го духа

Полузаспала завъртях ключа на Зорт и гръмна HIM. До дупка. Така се стреснах…Пу, пу! Намалих звука бързо, пуснах фаровете, сложих си колана, задна, ръката ми на съседната седалка и обърната назад се заизмъквах от тихия паркинг. На улицата отново увеличих музиката и върнах песента от начало.
We are so young,
our lives have just begun…
Добре, че по това време улиците са почти празни. Пътувам за работа заедно с хлебарите, работниците от чистотата и закъснелите пияници. На светофара вече пеех с пълно гърло и ритъмът сам натискаше педала на газта.
Won't you die tonight for love
Baby join me in death
Won't you die
Baby join me in death
Щяха да ми паднат стъклата от баса. Един костюмиран човек в съседната кола ме гледаше любопитно как се дера зад волана. Обичам такава музика сутрин.
Доскоро пътят ми за работа минаваше покрай Червило и ми се е случвало да засека познати излизащи от там в четвъртък сутринта. Срещи от третия вид. Те отиват да спят, а аз отивам на работа. Други светове просто.
Помня странното усещането да излезеш в 6 сутринта от Хамбара през седмицата. Очите ти се опитват да свикнат с дневната светлина, не знаеш дали те първа да закусваш или да вечеряш, докато покрай теб минават кучкарите от квартала с възбудените си кучета и вестник в ръка. Въртиш се на Малките 5 кьошета и се отправяш към баничарницата. Чакаш да докарат масленките – онези топящи се в устата ти чудеса, които са идеални за закуска в леглото.
Носил ли ви е някой в 7 сутринта в леглото току що купени масленки и прясно мляко? “Чувал съм, че така закусват добрите момичета…искаш ли да ти налея още вино?” Подкупваща усмивка. Прясното мляко да го духа. И нямаш идея дали е ранна сутрин, дали е късна вечер, дали е днес или е утре. А и не ти пука особено.
……..this life ain't worth living, this life ain't worth living, this life ain't worth living…

октомври 10, 2007

"Да" на моето "Не"

Седим една срещу друга на меките канапета в М. Пия вино, тя – водка. Вдигнали сме краката си и отпиваме от чашите. Тя ми разказва за:
- …една книга в чантата ми…
- Дай да я видя!
- Ето, ама ти не си падаш по такива неща…
Вади книгата – Ричард Бах. Отварям я и я преглеждам набързо, зачитам се тук - там в пасажи…и й я връщам незаинтересовано:
- Да, наистина не си падам по тези неща, не мога да ги чета…
- Знам, ти никога не си си падала, мислила съм за това, защо не четеш такава литература…
- Ами, не ми е интересно…
- Знам, ти просто ги умееш тези неща, по принцип си ги знаеш и ги практикуваш без да се замисляш…А аз чета ли, чета и пак нищо…
- Мдааа…Странно…
- Много съм мислила за това - ти просто имаш това знание по рождение и за това не ти е интересно да го четеш…
- Винаги, когато съм се опитвала да зачета нещо такова, през цялото време съм имала усещането, че някой открива топлата вода в момента…
- Да, защото ти това вече го знаеш и не ти е нужно да го четеш, това е все едно да ти дам да четеш Граматика на Българския език за 3-ти клас…
- Хммм…да, може би си права, не съм се замисляла….
- Мдааа…..
Прибира книгата в чантата си, подпира се на лакътя си и отпива…

Бибата винаги дефинира разни неща, които дори и аз не знам за себе си…А сега заминава за известно време, отива сама на морето, за да се опита да изчисти главата си, да си отговори на въпроси, да се изправи срещу себе си…Да се открие отново или за първи и пореден път. Мислех да й кажа да не взима Ричард Бах със себе си, да не чете, а само да пише…Няма смисъл от тези четива, те не могат на нищо да ни научат. Най-добрите учители са собствените ни души и живота ни. Ако чувстваш спиралата на времето, ако можеш да летиш в мислите си, значи нямаш нужда от тези книги. Нямаме нужда от самоучители по летене и падане. И тя няма нужда, просто за момент го е забравила…И не искам да се връща променена, защото я харесвам такава, каквато е.
Тя е “да” на моето “не” и “хайде” на моето “спри”.

октомври 09, 2007

За по-малко кръв в боя

Вчера през деня една по една паднаха батериите и на двата ми телефона. Всъщност първо умря личният ми телефон, успях да го пренасоча към служебния и така имах телефон още час. То не бяха организации, то не бяха майстори, дюшемета, слагане на радиатори, парапети…И всичко в един ден. Прекарах един час в колата на аварийни само, говорейки по телефона и накрая се изнервих. Как пък някой не се обади за нещо хубаво?! Замислих се какво е съотношението на хубавите и лошите новини, получени по телефона. Резултатът е 100 на 1 за “лошите”. Всеки път, когато, не дай, боже, забравя телефоните си, в мен настъпва такава блажена тишина и спокойствие… Толкова е хубаво!

Почти съм забравила как се правеха старите уговорки: “В еди колко си часа еди къде си и не закъснявай!” И няма чуване по 20 пъти преди това. Няма топла постоянна връзка, която вместо здрасти те пита “Къде си?”. “Любопитната” информация се разпространява само очи в очи. И като искаш да кажеш нещо важно на някого, си на 50 см. разстояние от него. И се виждате, усещате се, и очите му говорят, и ръцете му. Не получаваш телеграфни изречения в нищото, които могат да значат още 100 неща. Не прекарваш половин час в “разкодиране” на думи, изписани на латиница. Когато нямаш телефон, имаш избор. Защото си така прекрасно неинформиран. Защото колкото по-малко информация, толкова по-малко кръв в боя.

А аз говоря, много говоря, пълня гушата на Mtel, говоря по всяко време, с часове, особено вечер. И се дразня. Защото не спирам. Защото важните хора ги пропускам и стават на sms-си и номера. Защото се превръщат във въздушни връзки, които са толкова реални, колкото са реални и въздушните кинти.
Повече плът и кръв ни трябват!
Един познат наскоро беше написал едно хубаво нещо, за това как ни раняват телефоните. Напоследък имам същото усещане. И от днес започвам да ограничавам разговорите си. Обещавам!

Добро утро!

Тази сутрин ме събуди радиото с Mad about you и се усмихнах в просъница. Никога няма да свикна да се будя сама в леглото. А той пътува ли, пътува. Мога да живея сама, но мразя да заспивам и да се будя сама. Апартаментът е притихнал, навън е тъмно – все пак 6 е сутринта. Слушам Стинг от пращящото радио на будилника и се взирам в тъмнината. Не ми се става от топлите пухени завивки. В леглото ми има книги, телефони и дистанционно. Започва АБА и изключвам будилника.
Горещ душ, паста и четка за зъби под струята с почти затворени очи. Взирам се в огледалото – около очите ми има мънички, почти незабележими реснички – “От усмивки!”, каза веднъж майка ми. Козметичката ми обаче е на друго мнение: “Мимически са, да, но не пречи най-накрая да си вземеш крем за около очите, все пак стана на 30! “ Купих една от онези миниатюрни, ненормално скъпи тубички и официално остарях. Крем за около очи, който крещи: “Остаряваш, моето момиче!“ А всъщност ми е все тая и за крема, и за козметичката.
По лицето ми просвяткват частици брокат от снощния грим. Джинси, небрежна бяла риза с къдрички, туш за мигли, новите ми обувки и сърце от кристал. Започва още един ден. Времето е идеално – “за нас четиримата“, дъждовно и топло, този уикенд ще вилнеем с част от момичетата. Усмихвам се разсеяно на светофара. Добро утро!

октомври 08, 2007

Моя Весела ( душа )

Чакам Бибата да се появи и наблюдавам хората, които излизат и влизат в М. Двама видимо подпийнали младежи излизат на стълбите. Държат чашите си и се подпират на стената.
- Копеле, знаеш ли к`во реших, ще се оженя за Весела.
- Да бе, и аз точно това си мислех - че мога да се оженя за Весела…
Споглеждат се…
- Ама то всъщност проблем няма, ние можем и двамата...
- Ами да, така и така нема да пра`име секс...
Разсмисват се….
- Еми да, аз напоследък нещо немам ни`кви сексуални желания….
- Абе, то може и да пра`име секс, кво ти пречи…
- Абе...
- Аре, аз влизам….
- Аре!

Уж нищо не се беше случило, но току що пред мен се беше родило едно от най-старите съперничества на света.

Горката Весела! Ако знае...:)

На кръстопътя за капачки

До ден днешен помня една серия на Уорнър с моя любимец Таз, на която съм се смяла като луда. Седи си Таз щастлив, пуска лиги и си мрънка от удоволствие, защото си е намерил капачка – една такава съвсем обикновена капачка. Но онази гад кучето му я взима, помните ли как винаги го прецакваха милия? Рукват едни лиги и сълзи: ”Таз иска капачка! Таз обича капачка! Таз иска капачка!” Вижда онова, че нещата лека, полека и си отиват към бой и го лъже, че видиш ли, точно тук, на това място се намира най-големият кръстопът за капачки и ако Таз застане и почака малко, непременно ще мине някоя друга даже по-лъскава капачка. Следва картинка, в която милото идиотско тазманийско дяволче трескаво се оглежда по средата на нищото, на бял фон, и екзалтирано си повтаря: “Таз чака капачка! Таз чака капачка! Таз чака капачка!” Не помня как се развиха нещата и дали Таз си дочака капачката, но до ден днешен отъждествявам някои ситуации в живота си с “Таз чака капачка!”





На кръстопътя за капачки. Всички все някога се оказваме в това положение. Въртим се неистово и чакаме да ни се случи нещо. Чакаме някоя лъскава, интересна капачка да падне от нищото без да си мърдаме пръста. Ритаме на посоки във въздуха, беснеем и леем сълзи, забравили, че нищо не се случва просто от само себе си. Не искаме да разберем, че капачките няма да минат просто така от тук. Защото лъскавите капачки си имат собствени маршрути и се крият гадовете. И за да ги имаш, трябва да ги преследваш, да ги търсиш, да ги подмамиш и да ги заловиш. Така се случват нещата – с малко хитрост, с капка воля, с възпитание на чувствата и инстинктите.

С хвърляне на лиги и с беснеене нищо не може да се получи. Особено, когато без да искаш си се оказал по средата на твоя си кръстопът. На кръстопътя за капачки!

октомври 07, 2007

Въздух

Искам да ми се махнете от живота с всичките си мъжки сложнотии. Щом съм решила да изляза сама, значи това е - искам да съм сама! Щом съм решила да не ви се обаждам, значи това е – не искам да ви се обаждам! Щом не ви вдигам – значе не искам да говорим! Какво сложно има?!? Имам нужда от място, от въздух, от пространство, колкото и да ви обичам! Да, обичам ви – такива каквито сте и каквито ви преоткривам всеки ден. Обичам злодеите във вас, егоистите, садистите, прасетата във вас. Оказва се, че се опитвате да ме запазите за себе си с хитрост, с подлост, с всички средства – ОК! Само ме оставете да дишам! Имам нужда от бутилка вино сама, дори от цигара, от дъжд, който бие по масата в Меди и пълни чашите, от малко сълзи и от едно закъсняло, опушено такси. И откривам само гневни “неприети повиквания” в телефона си и един мой отговор. Отговор за всичко и всеки – “NYAMASH IDEYA!” Това не ви ли е достатъчно?!? Въздух ми трябва понякога, въздух, за да ви обичам!

октомври 06, 2007

Приключенията на една блондинка - Пазаруването

Обичам да пазарувам в големите хипермаркети. Не, защото обичам да купувам, а защото обичам да зяпам. Иначе за мен разнообразието няма голямо значение – така или иначе купувам винаги едно и също и никога не гледам цените – сирене една определена марка, една и съща бира, едни и същи колбаси, риба тон, пастетче от онова с дечицата, бурканче черен хайвер, лимони, масло, 2 бутилки вино...ей такива...Никакви реклами и промоции не могат да ме разсеят от обичайния ми избор. Та, докато блея с голямата си количка, обикновено набирам някого, с когото мога да говоря половин час и пазарувам така – с телефон на рамото си. Мразя да бутам количката и за това обикновено накрая я зарязвам някъде и просто принасям към нея разни неща.

Така направих същия ден и в Била. Говорих 35 мин. по телефона докато пазарувах и накрая затворих, защото вече бях на лентата при касите и беше мой ред. Жената беше маркирала половината ми количка, когато в главата ми светна една мисъл: “А!? Свински пържоли! Аз пържоли не съм купувала...” Поглеждам нещата в количката си и тези, които вече са маркирани – нито едно не е мое, освен заключителната бяла франзела! А, shit!!!
- Извинете, взела съм чужда количка, дали е възможно да сторнирате ...
Жената на касата ме поглежда невярващо:
- Ама как така чужда количка сте взели!?!
Викат главния касиер, който изнервено “отмаркира” нещата едно по едно. Прибирам останалите в количката и разбутвам удивената, възмутена опашка зад мен, за да мина. Зарязвам чуждата количка до касите и изчервена хуквам да търся своята. Докато тичам, умряла от срам, между редовете се разминавам с млад мъж, който се оглежда объркано. Най-вероятно неговата количка съм издърпала иззад гърба му. Намирам си покупките и се нареждам на друго място. Знам, че всички ме гледат – и касиерите и тези от опашката...Добре, че все пак затворих телефона, защото можеше да установя, че нещата не са мои чак вкъщи...Виждам как младежът фиксира количката си до касите и учудено оглежда покупките в нея...Ужас!
И друг път ми се е случвало да слагам неща в чужди колички, но този път....
Разсеяна съм, ужасно разсеяна...

октомври 05, 2007

Свободна бяла жена в София - Останалото I

Ето първата част на ОСТАНАЛОТО, което обещах вчера. Другото друг път:)

ЛЮБОВТА Ех, любов! Предполага се, че си жена, навлизаща в 30-те и думата “любов” предизвиква все по-объркани усещания в теб. Знаеш , че я има, даже най-вероятно вече си й яла попарата и си я духала не веднъж:). Но все по-рядко си убедена в теорията за половинките. Или, ако допуснеш, че съществува такова животно, то си убедена, че с твоя късмет твоята така наречена “единствена душевна половинка” най-вероятно живее в някоя джунгла и мучи нечленоразделно около някой огън в блажено неведение за твоето съществуване на Балканския полуостров.
Докато чакаш обаче срещата с твоя Тарзан, най-вероятно вече се появил човек, който си те харесва такава – несъвършена, глезена, чувствителна, понякога бляскава, друг път не чак толкова и често жена, която дразнещо завързва всякакви нови запознанства. Младежът успява някак да те опази от недоредилите се за сега “нови познати” и си свирка, защото ти “държи спатиите”. Ти пък му се дразниш на разхвърляните из стаята дрехи, на свинските му навици на хранене и на перфекционизма му. Има нощи, в които лежиш будна и се чудиш още сега ли да си събереш багажа или да изчакаш до сутринта. Сутринта пък ти минава…Мила “семейна” картинка. Имате снимки от екзотични места и като ви погледне човек на тях му иде на възкликне: “Мамини жабенца!”

ФЛИРТЪТ Случва се. Живеем в “комуникационно” време. Най-вероятно си интересна жена и всеки ден срещаш хора. Зрелостта обаче вече е инсталирала в главата ти малък чип, който сканира “кандидатите” още на първо четене и често след “анализа” получаваш обратна информация от рода на: “Не става!”. Когато обаче на дисплея се появи “Хм, интересно!”, идва страшното. Тогава се започва. Уж ти е писнало от присветването на телефона ти, от телеграфичните сентенции, които ти съобщават, че си хубава тази вечер, че вълнуваш, че “ти си!”, а въпреки всичко отново влизаш в тези филми. Знаеш, че е глупаво, но го правиш, защото ти се играе.
Играе ти се на “Играчка - Плачка” – това е ключовата дума във флирта. Играеш на момиченце, на прелъстителка, на светица, на кучка, а в същото време гониш едно единствено простичко нещо - знаците в очите, сладкото безсъние, класическите ритуали преди секс и казано с три думи – Доброто Старо Влюбване. Онова, след което задължително има ранени и убити. Онова, след края на което, бършеш сополи и се влачиш по черва докато след серия напивания и самосъжаления не ти мине за пореден път като на кутре.

октомври 04, 2007

Свободна бяла жена в София

Случайно или не днес попаднах на една статия в един блог на един интересен човек и реших да допълня картинката.
Какво е да си свободна млада бяла жена, родом от София, що годе прилично изглеждаща и що годе задоволително умна? Ами хубаво е! Пиша по този профил, защото за другите не съм компетентна и не обичам да генерализирам.
ОБРАЗОВАНИЕТО Общо взето е почти сигурно, че ако си над 25-26-27, си завършила висшето си образование и вече отдавна не се чудиш за какво ти е било то. Колкото повече време минава, откриваш, че това е бил твоят път и продължава все още да е.
РАБОТАТА Треската за правене на кариера ти е минала отдавна и вече знаеш: “ Работата е просто работа. В нея се вторачват само самотните или грозновати жени. А ти не си от тях! Имаш си далеч по интересни вълнения от работата.”
ПАРИТЕ Работиш, без да се впрягаш много, много, но пък някак изкарваш пари достатъчно, за да се оправяш с разходите си, че понякога и малко отгоре.
ДРЕХИТЕ В гардероба ти има от обувки на умопомрачителни токове, до кецове и бейзболна шапка.
ВРЪЗКАТА Живееш сама или най-често с мъж, без да сте се “подписвали” някъде, че тая работа ще е до живот. И това определено не те притеснява, даже хич.
СЕМЕЙСТВОТО Връзките със семейството ти се изразяват в приятни и често доста разточителни обеди или вечери, на които се говорят глупости, пие се водка с предястията и се смеете. Семейните събирания понякога дори могат да се превърнат във веселби – смешни танци пред домашната уредба – въртене за ръце и импровизиран кан-кан. Отдавна си надраснала скандалите - сега семейството ти се е примирило, че вече не може да влияе на живота ти. В нормални отношения си и с родителите на ”човека” – отново вечери, сладки приказки и нищо чак толкова ангажиращо. Имаш при добър късмет 2 баби и 1 дядо, които обикаляш през уикенда, за да ги видиш, да им напазаруваш разни вкуснотии от Пикадили, да ги вземеш на разходка на Витоша, до Панчарево или да хапнете в кръчмата на Пасарел.
ПРИЯТЕЛСТВОТО Приятели имаш доста – от квартала, от училище, от университета и приходящите към тях. Била си член на 2 поредни “мъжки” компании и съответно имаш много приятели мъже. Те са те виждали всякаква – сополива, разплакана, повръщаща, влюбена и разлюбена. Изслушвали са търпеливо по телефона поредната ти драма с някой тъпак и са отговаряли сънено: “Добре, отиди сега да си легнеш, а утре чичо доктор ще дойде и ще те напуши.” Държали са косата ти, докато си повръщала, а ти си ги изслушвала, когато са били изоставени или просто по пиянски тъжни. Благодарение на тях във всеки един момент знаеш “мъжката гледна точка” на ситуацията и това ти пречи да си глупееш на воля и да се омотаваш в лигави фантазии. Приятелските мъжки съвети може да са доста изтрезвяващи: “Абе на колко години стана и пак не разбра, че за каквото и да ти говорят – все за ебане става въпрос!” Има, обаче и един много тънък момент тук – понякога някои от тези “приятели” ненадейно за теб решават, че “ти си жената” , ей така – хоп и твоят приятел се е изпарил в секундата, в която усетиш нещо по - различно в погледа му. Това са безвъзвратно загубени приятели и временно спечелени мъже, от които често нямаш нужда.
Друго са си “момичетата” – 3 твои приятелки, с които отдавна нямате тайни по между си – знаеш всичко – прегрешенията им, на кой колко му е голям, как прави секс, колко голям “тъпак” е или точно колко е “прекрасен”. С приятелките ти можеш да стигнеш до изводи от рода на: “Истинската поговорка не е “Клин клин избива!”, а е “Хуй хуй избива!” За сега не е доказано, но опитите продължават!” и после да изпокапете от смях. Въобще, “момичетата” са друга ракия.
СЕКСЪТ Когато стигнеш една що годе зряла възраст, сексът става наистина приятно изживяване – сега вече знаеш как и какво да си вземеш от него. Спиш с емоционално зрели (доколкото е възможно това) мъже, които определено знаят какво правят. В студентските години си минала през повечето интересни, но напълно задължителни експерименти – тройки, вакханалии и хомосексуални забежки. Сега вече знаеш, че си хетеросексуална, умерено перверзна жена, която има нужда от емоция и тръпка, за да й е хубаво в леглото и това ти е напълно достатъчно. Вече дори, когато се движиш излъчваш увереност, която никой нормален мъж на земята не може да сбърка.
“ЧАСОВНИКЪТ” От време на време на сватби, кръщенета или погребения ти се налага да се сблъскаш с някой далечен вуйчо, който те пита строго: “Какво чакаш още?” и тогава вече ти идва да му креснеш в лицето: “Ами чакам каквото си искам – да съм сигурна, че това е правилният човек, да съм готова за дете, да е осъзнато! А не като твоята прехвалена дъщеря, която не успя да си завърши университета, `щото се сдоби с две ревящи деца на ръцете и с отегчен мъж. Сигурно мастурбира на Владо Карамазов и снове между кухнята и телевизора, докато аз пътувам и правя от себе си интересен човек!” Естествено не му го изкрещяваш, защото си прекалено добре възпитана, и той се отдалечава доволен в собствената си посредственост. Знаеш за “часовника” и понякога го усещаш, но си спокойна, защото си почти сигурна, че “си го намерила”. Знаеш, че все някога ще бъдеш майка – ще си красива бременна, защото си слаба, ще си секси, модерна “мама” и си сигурна, че няма да оглупееш и да се превърнеш в един от онези неподдържани, негримирани, миловидни тюлени, от които бъкат детските площадки.
ОСТАНАЛОТО Другото са любими улици и кафенета в София, малки и големи флиртове, които често завършват със сълзи – твоите или неговите, “голямата” идея за “любовта”, “малкият ти талант”, с който напоследък изкарваш прехраната си, несъвършенствата ти и хормоните ти….Но всичко това друг път, че се уморих и отивам да хапна.

октомври 03, 2007

Кой чука...:)

Какво ми се случи току що!!!
Преди около час реших да направя едни вкусни пържоли на фурна – правя ги уникални!!! Оборудвах се с прекрасен блестящ сатър с чукче от другата страна, сол, черен пипер, масло и специална дъска. Обади се Бибата, чукам си пържолите и си говорим глупости. По едно време решавам да сваля блузата си и да остана по сутиен, тъй като от пържолите хвърчат малки парченца месо и ме цапат. Събличам се аз и процедурата по начукването продължава. Чакам всеки момент да се отбие една приятелка. Звъни се на вратата, “Айде, че това е Линда!”, затваряме с Бибата и аз се засилвам да отворя. С два пръста отключвам и ООО! Срещу мен седят възрастни мъж и жена, с книги в ръце. !!!!! Седят и се блещят, а аз срещу тях в цялата си прелест - руса, с налудничев вид, по сутиен и със сатър в ръка. 5 секунди докато се усетя и се покрия зад вратата.
- Добър вечер, продаваме християнска литература...
- !!!!Мммм, не , ъъъ, благодаря ви!
Жената ме поглежда настойчиво, от мен се вижда вече само един бретон и ръката ми със сатъра.
- Искате ли да ви оставим нещо да прочетете – безплатно!!!
- Ъъъъ, не няма нужда, много ви благодаря, приятна вечер!
- Сигурна ли сте?!?
- Мдаа, благодаря ви! Приятна вечер!!!
Затварям и опирам гърба си на вратата...Довърших пържолите и се облякох.
Християнска литература!!! Как се продава християнска литература на гола жена със сатър!?!

Уроци

Преди много години. Подскачам като децата с босите си крака върху леглото му и очите ми греят. На всеки подскок разпервам ръцете си и ми иде да прегърна целия свят. Спалнята скърца застрашително на всяко мое приземяване. Той се връща от банята, поглежда ме усмихнато, целува рамото ми (един от най-сексуалните жестове според мен) и си търси фланелката. Аз продължавам да подскачам и да гледам предмишниците му, гърба му, как закопчава джинсите си, как включва звука на телефона и поглежда кой го е търсил, докато сме били заедно…ще излизаме някъде...

- Ти харесваш ли ме? - го пита закачливо малкото момиченце в мен
- Ами…то е като филмите на ужасите – не знаеш дали ги харесваш, но не можеш да спреш да ги гледаш…

Спирам да скачам.

Твоето мишленце Стамат

Скъпа Лили,
Получих писмото ти – много се радвам че се чувстваш добре и че лечението на нервите ти в санаториума минава добре. Е, парите бяха малко множко за 4 седмици лежане и дърдорене с доктори, ама за това ще се караме като дойда да те посрещна на гарата. Само че ще се наложи да си ходим пеша до вкъщи, защото нещо ме беше яд на тебе и изтеглих всичките пари от банката, после ги пъхнах в един буркан и го зарових в мазето, а то сега е наводнено /за това после/ и не мога да стигна до буркана – та за трамвай или такси нямаме…
Иначе аз съм си много добре. Направо се изненадвам от себе си, как все по-добре мога да готвя. Вече дори няма нужда след ядене да ми изпомпват стомаха в болницата, както беше през първите два дена. Много обичам да си правя пържени картофки, само че не стават като в ресторанта – май другия път ще трябва да ги обеля предварително. Абе защо варя яйцата 2-3 часа и все не омекват. Ти май купуваш специални отнякъде. А, като споменах яйца, да ти кажа, значи тоя тефлонов тиган никаква работа не върши. Сложих да се пържат едни нищо и никакви яйца и отидох за биричка до ъгъла – е, мааалко да съм се позабавил, че срещнах Ванката и пихме по едно, ама най-много ме е нямало 40-50 минути. Като се върнах всичко се беше разтопило и станало на тефлонова палачинка. Иначе пожарникарите бяха доста учтиви... Като се махна пушека, се видя, че няма големи поражения, само котката вече не е бяла.
Преди няколко дена исках да си стопля една консерва в микровълновата печка /25 минути на 1000 вата/, обаче консервата се взриви, ама направо изригна, мина като ракета през тавана на микровълновата, после и през тавана на кухнята и – баси майтапа – уцели съседа Попангелов точно, ама точно по топките /то пък за късмет точно по това време и той готвел обяда горе, че и по долни гащи моля ти се, щото му било много топло/. Пък вратичката на микровълновата, изтръгвайки се от пантите, счупи малкия телевизор, дето си го купи да си гледаш сериала докато готвиш. Ей, това ударната вълна не е шега работа. Бе на теб случвало ли ти се е чинии да хванат мухъл. Как е възможно това само за три седмици. На мивката спокойно може да се изследват процеси на биологичното развитие на най-малко 3 вида буболечки. Но ти не се притеснявай – аз съм волеви човек и с доста труд си наложих да измия чиниите. Обаче твоя прехвален порцеланов сервиз на баба ти нищо не струва – не издържа.
Тръгнах да пера, да ти кажа, и нали съм с инженерна мисъл реших за тежест, за да се изперат по-добре дрехите, да сложа и моите маратонки, 2 отвертките и сатъра за пържоли. Обаче явно някоя от по-малките отвертки е минала през дупките на барабана и при центрофугирането го е застопорила /помниш ли тогава, когато на път за морето на магистралата включих задна скорост, нещо подобно стана и сега/ – та беше доста опасно и сатъра, излитайки от барабана, преди да се забие в стената, за малко да ме обезглави. Барабана изби стената на кухнята и сега е на двора, а пък от пералнята течеше още час и половина вода, щото не знаех къде е главния кран за спиране на водата, което обяснява наводнението в мазето.
Реших да размразя хладилника и да разчистя леда в камерата. Значи с една шпакла, едно длето и чук могат направо чудеса да станат. Кьораво ледче не остана. Е, хладилника сега не изстудява, ами само топли, ама така пък ще имаме винаги топло ядене. Вчера като се прибрах, видях че е влизал крадец. Много ме е яд за старото радио, което беше в банята и ми свиреше докато се бръсна, ама ще го преживея. Други мои работи не липсват. Ама друг път като ти казвам да си вземеш чантата с документите и банковите карти, че може да ти потрябват /нищо че отиваш в санаториум/ – да ме слушаш. Сега ще има да се разправяш и с полицията, и с банките, и с тъпи бюрократи, че и със съдилища.
Ох, да ти казвам ли, да не ти ли...? Aбе по-добре сега писмено, че после като си дойдеш не ми се разваля допълнително настроението. Та така: майка ти ритна камбаната. Получи удар. И защо, моля ти се. Ти знаеше ли, че тя имала любовна връзка със съседа Попангелов отгоре. И като дойде да вземе прането /аз и казах за пералнята, и че ако не изпере, ще дойда по лекясало бельо да те посрещна на гарата/, и като разбра, че той - вследствие на удара с консервата по ташаците - повече никога няма да може да си вдига оная работа, и прилоша и 10 минути по-късно вече я нямаше между живите. Аз си мислех да се обадя на бърза помощ, ама нали все пишат по вестниците, че много се бавели... те за 10 минути и без това нямаше да успеят. Погребението беше вчера, ама не можах да отида, защото нещо ме понаболяваше главата, ама ми мина, не се безпокой. Като се върнеш, може да я изкопаем и да я кремираме, както тя искаше. Пък пепелта ще сложим в един пясъчен часовник, та и тя да свърши малко полезна работа. Айде, че идва Ванката да ме вика да гледа ме мача...
Чао и с любов Твоето мишленце Стамат

октомври 02, 2007

Копринени пеперуди

Знаете от какво се прави коприната, нали? От копринени пеперуди. Стотици, милиони какавиди, заспали в копринения си сън, сънуващи летежи и крила. Около една какавида има 300 метра копринена нишка, знаете ли? И точно преди да се събуди тя, точно преди да си пробие дупчица и да се превърне в пеперуда, я попарват, за да вземат коприната й.
Тези дни се възроди един гъдел в мен - една какавида. Имам избор – да я попаря и да взема коприната й или да я изчакам да се превърне в пеперуда, за да пърха в стомаха ми. Нямам нужда от коприна обаче. Този път няма да съм алчна. Този път искам пеперуди. Стотици, в мен.
Усещам как от няколко дена поглеждам и пристъпвам стреснато към “просото”. Застрашително много ми се минава през просото. Неустоим гъдел, усещане за нещо, което ще бъде. Визия за едни ръце. Само мисълта за това, което може да се случи, спира дъха ми.

Какво пък – ще събуя обувките си, ще пристъпя напред и ще изчакам пеперудите... Винаги мога да се върна, ако много ме заболи...Все пак фамилията ми идва от “коприна” – пра-пра-дядо ми е продавал коприна - знам как стават тези неща, генетично обременена съм с това знание.
Трябваше да мина през тези дни, за да събудя себе си..Има една хубава пословица, мисля, че беше арабска - "Най-тъмен е часът точно преди изгрева на слънцето."

В какво се превръщат мечтите ни?

Днес едни коментари под "Обувките - магии за щастие" ме наведоха на една мисъл:
“В какво се превръщат мечтите ни?”

Преди много, много години, когато бях малка, си фантазирах за “бъдещото ми гадже”, бях му измислила име, разигравах си цели ситуации в главата как идва от една точно определена страна и как аз му се дразня точно на този факт – че е живял там. В интерес на истината тази фантазия продължи доста дълго, докато …Не щеш ли станах на 24 и го срещнах случайно, с абсолютно същото име, преди няколко години завърнал се от точно тази същата омразна за мене далечна страна. За което му се дразня и до ден днешен. И ако това не е вербална магия, не знам…

Наскоро с Бибата се ровехме в един стар голям тефтер, който едно време играеше ролята на този блог, и открихме един текст. Бях написала “мечтаната си картичка от екзотично място”. Съдържаше простички изречения, които хората пишат по картичките - кратка информация за това как се чувствам с човека до себе си, какво правя всеки ден и какво е времето “там”. Прочетох го на глас, а Бибата се облещи и каза - “Еми ето го, ти сега живееш точно така!!!” Замислих се и да! – Ако сега ми се наложеше да напиша картичка от някоя от почивките си, текстът би изглеждал почти по същия начин…
Та така – всичко е в главите ни и ни се случва това, което си пожелаем. Важното е след това, когато някоя сутрин то вземе, че се материализира в живота ни, да имаме очи да го видим.

Преди години, когато ходех с Бибата на йога, всеки път се вторачвах в един надпис на стената:

“Внимавай в мислите си,
защото се превръщат в дела.
Внимавай в делата си,
защото се превръщат в навици.
Внимавай в навиците си,
защото се превръщат в характер.
Внимавай в характера си,
защото се превръща в съдба.”

В това се превръщат мечтите ни – в съдба!

Обувките - магии за щастие

За да си създаваме усещане за щастие, е важно да умеем да се награждаваме. Така, както награждават децата при добро поведение в детската градина или при зъболекаря. Винаги, когато изтърпявах някоя пломба на 3-тия етаж на Втора градска, майка ми или баща ми ме водеха на сладкарница или на ресторант – хубав ресторант. След всеки сблъсък с “големия лош живот”, който по някакъв начин ми е причинил болка, нашите ме водеха някъде или ми купуваха нещо. Звучи невинно, но се е загнездило в мен като силна поведенченска логика. Родителите ми ме научиха да обичам живота и да го разпилявам, сякаш е безкраен.

Сега, когато вече съм “голяма”, се хващам, че след всеки преглед или сблъсък въобще с болница, отивам да хапна някъде нещо вкусно и разточително, купувам си нещо – абсолютно задължително. Тези дни се разпорих от глезотии, сдобих се скоростно с чифт черни, уникално красиви Paciotti - обувките, около които обикалях от известно време, и сега им се радвам като малко дете. Странно е как се опитвам да противодействам на естествения ми страх от болници, от прегледи, от лекари...И всяка вечер празнувам това, че съм добре и че съм отървала болката. Болката – само от това се ужасявам, не толкова от последствията, колкото от болката преди това. Вече седмица се ласкаем, вдигаме чаши и празнуваме живота, такъв какъвто си го имаме...нашият си.
Опитвам се да правя магии за щастие. Както, когато учех, си имах един ритуал – винаги черпех преди изпит. Максимата беше : Полят изпит – взет изпит! И винаги ми се получаваше.
Колко малко му е нужно на човек. Един смислен мъж, една вкусна вечеря с бутилка хубаво вино и…едни обувки. Да не забравяме, че съм жена, все пак.

октомври 01, 2007

Forever not yours

Как мислиш, дали все още съм онази, която познаваше?
Онази, която се страхуваше от игли и ножове, сега подава ръката си без да трепне, защото знае , че така трябва.
Онази, която никога пред никого не плачеше, сега се разплаква неудържимо от страх зад волана, слага тъмните си очила, за да не я гледат тъпанарите от съседните коли и увеличава просташки музиката до край, за да не чува мислите си.
Онази, която преди говореше с всички за всичко, сега провежда безкрайни разговори само с няколко човека, говори с часове по телефона, докато шофира, докато пазарува, докато крачи сама по улицата, сега тя е жената с телефона...
Онази, която дружеше с младите и силните, сега ти става верен приятел и съюзник веднага щом те усети слаб, сега тя е жената, за която болките и слабостта са непреодолим магнит.
Онази, която беше превърнала егоизма си в знаме, сега ще купи болното цвете в магазина, най-грозното канарче, най-хилавото коте, скъсания вестник, ще прибере от улицата загубено измръзнало куче... и ще е щастлива по хлапашки...
Онази, която някога караше неуверените момчета да докарват колите си точно пред входа, за да не се намокри Тя, сега си намира поводи да тича в проливните дъждове и да крещи, да влиза бързо на сухо и пак да крещи от радост, че е мокра, че е жива...
Онази, която помниш, вече знае колко малко струват парите.
Онази сега иска само да пише и да се вижда само с няколко човека...и почти го изпълнява...
Помниш ли онази брюнетка, която веднъж в един дъжд, мокра до кости ти каза, че те обича? Сега тя е блондинка – често на токове, почти винаги гримирана и винаги с маникюр, знаеш ли?
Как мислиш, дали ме познаваш все още?
Вече я няма онази, защото никога не е била. ..