октомври 29, 2007

12 години

Целия уикенд пътувахме с дакел на задната седалка. Моят стар ненормален дакел. Преди 12 години, когато го донесох вкъщи, беше колкото дланта ми и главата му висеше от пръстите ми. Докато гледаше как “мишката” се клатушка нестабилно в коридора и се чуди дали да се изпишка отново или пак да падне, майка ми с пренебрежение отбеляза: “Това ше умре всеки момент!”. Е не умря! Този уикенд същото това нещо, вече 12-годишно, храбро пазеше колата от нашественици – тирове, дървета или случайни минувачи. Прекара голяма част от дългия път на коленете ми, усилено наблюдаваща пътя и заплашително ръмжаща срещу всички, имащи нещастието да се разминат с нас в отсрещното платно. Тя – женски е дакелът и се казва Тара. През останалото време вършееше из багажника и вадеше дрехите от сака ми, за да си направи гнездо. Поради наличието на огромен брой нашественици, както можете да се досетите, непрекъснато й се налагаше да се хвърля храбро във всички посоки, залепвайки носа си на стъклата. Сега са омазани в лиги до едно, по кожата на предната седалка има кучешки издайнически лапи и новата ми прекрасна “романтична“ жилетка е цялата в косми. Изглежда тя е ставала най-много за гнездо...
Спа в леглото ни идиотчето, бях отвикнала да усещам как една мокра муцуна се залепва на бедрото ми, намества се безкомпромисно между краката ми и издиша като локомотив. Благодарение на уникалното си нахалство, Тара първата вечер изяде поне 3 пържоли, а към края вече се ширеше из къщата, в която бяхме на гости, все едно това си е нейно и “какво ми се мотаете сега всички тука”.
Като беше малка, влизаше при съседите и ги гонеше и лаеше в собствения им апартамент, а те се затваряха в кухнята, докато тя вилнееше в коридора им. Качваше се в колите на непознати и заставаше в очаквателна поза: “Айде де, тръгвай, какво се блещиш!”. Изяде 43 хапчета за сърце на баща ми, един блистер от моите противозачатъчни и оцеля. Докторът тогава каза : “Е, поне сме сигурни, че скоро няма да забременее и от сърце няма да умре.” Изяде безбройни чифтове нови и стари обувки, за които ронех безкрайни сълзи, седнала на земята в коридора. Изяде едно - две якета и тълковния ми речник. Опита няколко червила и безбройни кутийки с гримове. Вадеше банкноти от джобовете на баща ми и ги ядеше.
С котарака ми – Панайотов, играеха партийно и крадяха провизии от кухненския плот, веднъж отмъкнаха цяло замразено пиле. Тя тарашеше чантите на гостите ни и с дългата си муцуна, вадеше каквото си хареса, а после - “делчо” с котката. Фирма Гепард!
Сега е побеляла, от 4 години живее при майка ми и когато я виждам, забелязвам, как възрастта се настанява постепенно в очите й. Станали са черни и кравешки безбрежни. Кучетата остаряват с очите си, като хората. 12 години – не мога да повярвам!