октомври 08, 2007

На кръстопътя за капачки

До ден днешен помня една серия на Уорнър с моя любимец Таз, на която съм се смяла като луда. Седи си Таз щастлив, пуска лиги и си мрънка от удоволствие, защото си е намерил капачка – една такава съвсем обикновена капачка. Но онази гад кучето му я взима, помните ли как винаги го прецакваха милия? Рукват едни лиги и сълзи: ”Таз иска капачка! Таз обича капачка! Таз иска капачка!” Вижда онова, че нещата лека, полека и си отиват към бой и го лъже, че видиш ли, точно тук, на това място се намира най-големият кръстопът за капачки и ако Таз застане и почака малко, непременно ще мине някоя друга даже по-лъскава капачка. Следва картинка, в която милото идиотско тазманийско дяволче трескаво се оглежда по средата на нищото, на бял фон, и екзалтирано си повтаря: “Таз чака капачка! Таз чака капачка! Таз чака капачка!” Не помня как се развиха нещата и дали Таз си дочака капачката, но до ден днешен отъждествявам някои ситуации в живота си с “Таз чака капачка!”





На кръстопътя за капачки. Всички все някога се оказваме в това положение. Въртим се неистово и чакаме да ни се случи нещо. Чакаме някоя лъскава, интересна капачка да падне от нищото без да си мърдаме пръста. Ритаме на посоки във въздуха, беснеем и леем сълзи, забравили, че нищо не се случва просто от само себе си. Не искаме да разберем, че капачките няма да минат просто така от тук. Защото лъскавите капачки си имат собствени маршрути и се крият гадовете. И за да ги имаш, трябва да ги преследваш, да ги търсиш, да ги подмамиш и да ги заловиш. Така се случват нещата – с малко хитрост, с капка воля, с възпитание на чувствата и инстинктите.

С хвърляне на лиги и с беснеене нищо не може да се получи. Особено, когато без да искаш си се оказал по средата на твоя си кръстопът. На кръстопътя за капачки!