октомври 15, 2007

“Изчакайте обаждането на другия абонат”

Какво се случва с тези връзки, които умишлено си оставил на hold? Тези, които си замразил малко преди точката на кипене, точно когато един ритник в стомаха ти е изкарал въздуха и ти е подсказал, че може да стане “лошо”. Може да стане неконтролируемо. А това ти не можеш да си го позволиш: ”Живея добре и не искам да променям нищо! Дишай дълбоко, само дишай!” Влизаш в режим “Гордост”, пишеш голям плакат “Аз съм си екстра!”, вдигаш го високо и скандираш с него по улиците.
Засичате се някъде с Човека и се гледате като котки. Започват хирургически премерените думи, обмислените жестове, 100 пъти редактираните sms-и и в двете посоки. Крачка напред от едната страна автоматично води до горделива крачка назад от другата. После обратно. Едно дълго танго от разстояние. Танго с погледи, танго с по едно дискретно “Наздраве!”.
Лишени от диалог, замразените отношения се променят както виното – с времето стават все по-меки и вкусни, но и все по-опасни. Разхождат се из вътрешностите ти и поразяват тук - там по нещо – я сърце, я черен дроб.
И всеки път ти иде да крещиш, да се затичаш и да скочиш. Защото поне веднъж в живота си искаш да се нараниш нарочно. Този път не искаш да бъдеш обичан , а да обичаш. Искаш да те заболи, а след това да се свиеш тихичко и да си скимтиш сам. Искаш плът и кръв, ожулени колене и лакти.
Защото, повярвай ми, не ти трябва клавиатура, за да се порежеш, да засегнеш артерия и да рукне кръв - истинска, до алено...