октомври 21, 2007

Къща на хълма

Прилижаваме Банкя. По новия път покрай гарата. Возя се и се разсейвам по старите, изоставени къщи. В главата ми нахлуват спомени. Малка съм, с дядо ми слизаме на гарата и тръгваме към вилата ни. Там той и баба ми прекарваха летата си. Много години след това същото правеха майка ми и баща ми. В градината баба ми беше посадила божури навсякъде, а по средата на пътеката имаше свод, по който пълзяха рози - като райската врата и като олтар. Миришеше на окосена трева, двете череши раждаха като полудели, а цялото място беше опасано от 2 реда лозници – късната страст на дядо ми. Заставаше с един молив в ръка и дълго подчертаваше важни неща в ръководствата по лозарство. До него на масата винаги седяха неизменните дебели немски речници и изписани нотни листа. Дядо ми беше живял интересно и притежаваше онзи характерен студен, смразяващ поглед, който аз пък наследих от сина му – моят баща. Баба ми правеше кекс и кафе и седеше на верандата.
Въздухът в Банкя упоява - спиш като бебе и се събуждаш щастлив. Без да знаеш защо. Наситеният кислород те прави унесен и глупаво усмихнат. Дядо ми ме разхождаше по ливадите отсреща на хълма и ми говореше с часове. На улицата имаше и други деца, шляпахме боси в реката, която течеше почти под оградата ни. Помня как едно от тях започна да мачка мравките, които пълзяха по един дънер и аз се разплаках. Неудържимо. За мравките и заради жестокостта. Изтичах и се хвърлих в ръцете на баба ми, а тя раздаде мъдро правосъдие в защита на мравешката колония. Беше хубаво.
Сега къщата е опустяла, утихнала по средата на преустройството, което предприе баща ми, за да я направи по-удобна. Градината е тъжна, едната череша спря да ражда, крушата също. Може би чакат да се върне баща ми.
Отпускам се назад в меката седалка:
- Това е любимото ми място, знаеш ли? Искам един ден да гледам децата си тук, да пиша и да си разхождам кучето...
В колата е топло, а навън е кристалният въздух на детството ми. Студено е и вятърът реже като бръснач. Уж се облякох. По листата на дърветата вече има жълти петна, но все още е зелено. Къщата ми е на хълм и напред са само полета. Вятърът е хълмист и бездомен, обикаля и свири по медните й улуци. А някъде долу е София.