октомври 09, 2007

За по-малко кръв в боя

Вчера през деня една по една паднаха батериите и на двата ми телефона. Всъщност първо умря личният ми телефон, успях да го пренасоча към служебния и така имах телефон още час. То не бяха организации, то не бяха майстори, дюшемета, слагане на радиатори, парапети…И всичко в един ден. Прекарах един час в колата на аварийни само, говорейки по телефона и накрая се изнервих. Как пък някой не се обади за нещо хубаво?! Замислих се какво е съотношението на хубавите и лошите новини, получени по телефона. Резултатът е 100 на 1 за “лошите”. Всеки път, когато, не дай, боже, забравя телефоните си, в мен настъпва такава блажена тишина и спокойствие… Толкова е хубаво!

Почти съм забравила как се правеха старите уговорки: “В еди колко си часа еди къде си и не закъснявай!” И няма чуване по 20 пъти преди това. Няма топла постоянна връзка, която вместо здрасти те пита “Къде си?”. “Любопитната” информация се разпространява само очи в очи. И като искаш да кажеш нещо важно на някого, си на 50 см. разстояние от него. И се виждате, усещате се, и очите му говорят, и ръцете му. Не получаваш телеграфни изречения в нищото, които могат да значат още 100 неща. Не прекарваш половин час в “разкодиране” на думи, изписани на латиница. Когато нямаш телефон, имаш избор. Защото си така прекрасно неинформиран. Защото колкото по-малко информация, толкова по-малко кръв в боя.

А аз говоря, много говоря, пълня гушата на Mtel, говоря по всяко време, с часове, особено вечер. И се дразня. Защото не спирам. Защото важните хора ги пропускам и стават на sms-си и номера. Защото се превръщат във въздушни връзки, които са толкова реални, колкото са реални и въздушните кинти.
Повече плът и кръв ни трябват!
Един познат наскоро беше написал едно хубаво нещо, за това как ни раняват телефоните. Напоследък имам същото усещане. И от днес започвам да ограничавам разговорите си. Обещавам!