октомври 29, 2007

RE: Да спиш с врага си

След “Да спиш с врага си” получих много коментари, не само в блога, но и по телефона, и на живо. Че и на хартия излезе, даже, че и там пак се появиха “доброжелатели”. Изненадващо за мен, тази тема се оказа болна за много хора. Имаше остри реакции – “ти си осакатена”, “болна”, “това са клишета”, “това, което си написала, е отвратително” и други подобни. Имало било и нормални хора. Да, има най-вероятно, зависи какво разбираш под “нормални”. Аз лично за нормални приемам многополюсните хора, а не вегетиращите. Обичам тези, които могат днес да се влачат по корем, а утре да те псуват и мразят от дъното на душата си. Обичам тези – мъже и жени, чиито сърца са нападани десетки пъти. Нападани и разрушавани из основи. Те са ми интересни.

Когато няколко пъти са бомбардирали света ти с вражеска, опитна авиация, рано или късно се научаваш да воюваш. Спираш да градиш наново и слагаш табелка пред опустошеното си сърце: “Предлагам живот сред руини, любов без ток и вода, любов на оцеляване! Тел. за връзка: 0888…” Лошо, но факт. Идва си естествено, с годините. Погледнато от една страна, това е осакатяване, от друга – усъвършенстване, от трета, обаче, е красиво. Природата лека полека те прави устойчив на вирусите. За да си седнеш на задника, да престанеш да “гониш Михаля” и да създадеш семейство, може би. Да си достатъчно наплашен, за да отгледаш децата си в двойка, която да им осигури нужната защита и стабилност. Да срещнеш най-накрая Човека, който не те хвърля в паника и съмнения. Доколкото е възможно това.

Скромните ми наблюдения върху “неразрушените” хора, ме убеждават в едно: Вегетирането им не само е скучно, но и опасно. То е бомба със закъснител и обикновено се случва на страхливците, на стерилните хора. Мисля, че е по-добре “да ти разгонят фамилията” поне веднъж преди да създадеш деца. Да се наплачеш, да се налудуваш, да скочиш от високо няколко пъти и поне веднъж яко да си сцепиш главата на асфалта. Да се изправиш с кръв, бликаща от веждата ти, да те лепнат в Пирогов, да отнесеш един бащински бой вкъщи, а после при следващата игра, бая да се замислиш преди да се втурнеш напред. Защото в другия вариант цял живот сънуваш как скачаш с парашут, как ти шият сцепената глава или как отиваш в Чуждестранния легион. И никога не се знае кога ще решиш да го осъществиш, зарязвайки хората, които обичаш, в името на някоя неосъществена самоубийствена мисия.

Но все пак сме различни и всеки си има праг на издръжливост. Някои пълнят гащите още на сирените, други се отказват веднага след първата бомбардировка, а останалите чакат да не им остане нито една здрава кост по тялото, преди да се откажат. Преди да дойде моментът, в който да извикат “Баста, ебем ви панаиро!” Преди да си вземат шапката и да дезертират от фронта.

“ Я вземи си шапката, чантата, банските и кажи на майка ти…” Тези моменти са приятни по начина, по който ни подлъгват всеки път, че се отказваме завинаги. Че приключваме…Че най-накрая сме си взели поука и държим нещата с собствените си ръце. Тогава трием телефони, кю-та, имейли, адреси,женим се, раждаме деца и се надяваме, че времето ще заличи останалото. Тогава единственото, което ни остава, е да се молим да не се превърнем в самодоволни търтеи. Да не попаднем в плен на уютния си диван и да не забравим за съдбата. Защото тя никога не ни забравя и винаги първо наказва самодоволните. В това вярвам безрезервно.
“Надежда всяка тука оставете!” И отговори няма.