октомври 19, 2007

Say my name!

- Никога не казваш името ми!
- Казвам го, когато ме дразниш. Което е често, така че…!

Анна, Анно, Ана, Ано, Ани, Анке, Нани! Забелязали ли сте как всеки ви нарича по различен начин, в зависимост от отношението му към вас? Има хора, които обичат вибриращото на небцето им двойно “н” и нарочно ме наричат с цялото ми име. Тогава съм “ледената кралица”, дръпнатата, студената, гордата, фината и деликатна Анна. С “Анна” се закачат с мен, гъделичкат ме, с “Анна” често са започвали и флиртове, и любови.
Само няколко специални хора в живота ми ме наричат Ана или Ано и знаят, че се разтапям – така ме наричаше баща ми и всеки път, щом чуя “Ано!!!”, изтръпвам и се превръщам в дете.
Ани съм за познатите ми, за колегите ми.
Анке произнася мило моят гинеколог, който преди всичко е мой-близък приятел.
Един мой колега ме нарича Santa Anna.
“Нанииииии!!!!!!!!!!” , разперва ръце отдалече срещу мен синът на кръстницата ми. Нани е тази, която го слага в скута си в колата и му дава да управлява Зорт “съвсем сам”. Тази, в чиято чанта винаги има нещо интересно. Тази, която го целува непрекъснато, мачка го и го нарича “моят любим мъж”. От там и момичетата, които шеговито и галено ме наричат Нани и дори в телефоните им съм записана така.
Обичам да чувам името си в устата на близките си хора. Мисля, че идваше от “благодат” и “милост”.
Обичам да го чувам, произнесено силно и ясно на глас директно в очите ми. Фетиш някакъв.....