ноември 30, 2007

Мойто момиче...

Мислех, че отдавна по гласа ми личи, че съм жена. Преди години, когато вече бях на 23- 24, ми се е случвало след като вдигна телефона вкъщи един любезен мъж да каже: “Момиченце, мама и татко вкъщи ли са?” Имам ясна дикция, но гласът ми е детски, тънък и леко разлигавен. Ако настина малко, понякога става леко секси, но съвсем леко. Та, мислех си, че все пак, като вече съм на 30, трябва да ми личи и по телефона. Мислех си до тази сутрин:
-
Добър ден, детска редакция ли сте?
-
Не, мойто момиче, тук е за възрастни!
“Извинете!” и затварям притеснено. Поглеждам си телефона – набрала съм без да искам нюсрума на БНТ

Отначало

Преди час в Токуда за първи път едно момиченце е поело глътка
болезнен въздух. Оревало е болницата и е разплакало майка си. А майка му има красиви очи, дори, когато е разплакана. Виждала съм я. Виждала съм я разколебана и изплашена, виждала съм я щастлива и твърдоглава. Помня една нощ в Амстердам, когато изхвърча разстроена от един кофишоп. Сама! В Амстердам! През нощта! Беше тичала разплакана и леко напушена между хората към хотела ни. Беше се загубила и се беше уплашила. На другия ден на закуска се усмихваше. Помня я тази година на един лифт в Алпите. “Всичко се проваля, ще остана сама, Ани! Страх ме е!” Водехме дълги напоителни разговори по лифтовете, докато снежната пудра се сипеше от въжетата върху шапките ни. Слизахме от лифта, закопчавахме обувките си, поглеждахме се и тръгвахме надолу. Тя беше по-бързата и по-добрата от двете ни. Това малко, нежно и слабо момиченце със зеленикави очи има някаква неуловима решителност и упорство, които усещаш веднъж и после не спираш да търсиш в погледа й. Беше март. Слънцето огряваше снежните склонове на Сент Антон, а тя болезнено се опитваше да реши какво да прави с връзката си, със себе си. Беше си дала точно това време за размисъл. След няколко месеца ми каза, че е бременна. Беше се случило точно тогава. Без да го очаква. “Помниш ли, ти се чудеше какво да правиш, съдбата реши дилемата ти много бързо…”, й отговорих щастливо по телефона. Коремът й растеше , а тя ставаше все по-красива и усмихната. Красота и спокойствие, които, ако рисувах щях да сложа в погледа на всички бременни и майки по иконите. Преди два дена сложи ръката ми на корема си: “Виж, краче!” Погледнах в очите й и там нямаше и сянка от предишната тревога и колебание. Тези ритащи крачета в корема й бяха стопили всичко. А сега вече малката госпожица поглъща първите порции от промъкналата се в болницата софийска мъгла. И съвсем скоро ще се запознае с майка си.

Добре дошла, принцесо! Дано да ти хареса тук! Не е толкова страшно, само така изглежда. И вълците не са толкова лоши, просто са гладни и уплашени. И черното не е толкова черно, само ние така го виждаме понякога. Не всеки ден е толкова студено, мрачно и дъждовно. Има много слънчеви дни, има пролетни дървета, има цъфнали череши и вишни. Има красиви нощни улици и пътеки в планината. Има вселенска тишина и синьо-зелени морета. Има огньове и житни полета. Има влюбване, има топлина и съвсем мъничко болка след това. Животът е разходка. Тичай или крачи бавно и винаги се оглеждай. Тази забравена планета е ужасно красива.

ноември 29, 2007

Концертът

Хубава вечер с момичетата. Докато Бибата ме чакаше, трепереща за едно уиски с ледче, аз се появих с два кроасана с шоколад и прясно мляко.
- И какво, няма да пием преди концерта, така ли?!, върти се из стаята и рови в хладилника
- Не, ще ядем кроасани с прясно мляко…
- Ха, има джин, може да си го сипя с прясното мляко…
- Може, да, пробвай, сигурно ще си първата…
Отказва се и се примирява с кроасаните и прясното мляко. Имаме среща с Лили и Бебето в 8:10, “за да сме навреме”. Концерт на Акага. Аз съм леко скептично настроена, но ритуално ще водим Бебето на първия му концерт. Виждаме се с леко закъснение.
- Ееее, бебе!, засилвам се към него
Виждам, че пламва. Пораснал е и вече не мога да го мачкам и целувам като преди. Не, че не дава, но не му е комфортно. Вече е “голям”. Усмихва ми се, а на мен ми става мъчно, че толкова е пораснал. Няма хора наоколо.
- Абе, Лили, ти сигурна ли си, че не е започнал концерта…
- Как ще е започнал, казаха ми 8:30…
Въртим се по ескалаторите, от залата се чува музика. Тя поглежда билетите.
- Момичета, той бил от 7:30….
Избухваме в смях и влизаме в първата отворена врата. Минал е час от началото на концерта. Бързо се настаняваме и очите на Бебето светват. Отпускам се на меката седалка и се усмихвам.
”Как да обичам, ако в твойте очи, виждам как, виждам, любовта ще боли…”
Вече съм доволна, че сме дошли.
“Аз нямам вече истини. Имам само сили самотата си да стопя…” Отпускам се и се замислям за хората в миналото ми. Домъчнява ми и ми се приисква да пускам мили sms-и. Пред очите ми се зареждат картини.
- На Дичо трябва да му спрат наркотиците!, чувам Бибата в ухото си
- Да, на Орлин също, даже при него май е по-спешно…
Смеем се. Бебето, вече Той, е прав и размахва ръце, танцува на седалката. И аз се изправям. Танцуваме и живата музика ме прави лека. Пляскаме, болят ме ръцете. Отново идва някакво меланхолично парче и виждам сълзи в очите на Бибата. Усмихвам й се в тъмнината. Тя ми отвръща. Стапям се от някаква балада и пак ми се приисква да пускам sms-и на един човек, но се спирам.
“Една девойка ме попита къде е улица Ракита…”
Танцувам и побутвам с дупе Бибата. А тя се смее:
- Станали са ти по-големи…
- Мислиш ли…
Поглеждам към сутиена си и се засмиваме. Продължавам да танцувам. Всички се забавляват. Но свършва.
- Ние се прибираме, той трябва да спи…
- Ами…ние да изпием по нещо…
- Уиски, уиски!, скача нетърпеливо Бибата.
Паркираме пред М. – чаша червено вино за мен, а тя най-накрая отпива от уискито с едно ледче, за което мрънка цяла вечер. Усмихва ми се доволно, пали цигара и потъваме в небрежен разговор за живота, мъжете, съдбата и вселената…
В колата ми на връщане звучи Сезария Евора – моята зимна вълшебница. Свързвам я с Хамбара през зимата, с чаша Бушмилс, със свещи и приглушени разговори. С ценните хора в живота ми. Шофирам към вкъщи спокойна и усмихната. Няма коли, 12 през нощта е. София е чиста и притихнала. Беше хубав концерт.

ноември 28, 2007

Вечерта...

Отивам с момичетата на концерт на Акага...Какво ли не прави човек за приятелите си...Поне после ще изпием по нещо...Компенсация някаква...На концерт на Акага - не е истина!

Какви деца отглеждаме...

Какво слънце! Ярко и остро. Като бръснач. И моето пухено, ескимоско яке. Точно навреме. Излизаш и леденият въздух влиза директно в дробовете ти. Най-накрая ми е зимно. Може да не вали сняг, това ми е достатъчно. Само за кучетата ми е жал. Давам само на тях. Всеки ден им приготвям храна, а той им я носи всяка сутрин. Сковали са им по една дървена къща, вързани са и кой знае как ги хранят. Сърцето ми се къса. Ужасна съм. Не се притеснявам за бездомните хора, за онези боси и голи циганета, а за кучетата. Безсърдечна съм. Наскоро покрай случка с мои приятели открих, че съм станала ужасно дебелокожа. Не се впечатлявам от ситуации, в които нормалните хора ще се почувстват най-малкото неловко, защото това е “нередно”, “неморално”, “лицемерно”…Нямам такива притеснения. Свидетел съм на разни човешки тайни и колкото по-пикантни, толкова повече им се радвам. Никаква съвест. Заставам с високо вдигната брадичка и лъжа безсрамно, докато те гледам в очите. Станала съм яростна, по-силна и малко по-твърда от преди. И най-важното безсрамна. Безсрамна. Това е думата. Не толкова мръсница. Мръсница никога не съм била. Или по-точно не винаги…Но безсрамна – да! Има ужасно много любов в сърцето ми, има кръв, има нежност, има хъс…и много безсрамие. Не умея да ги раздавам, ако някой ги иска, му се налага да си ги взима насила. Защото съм и егоист. Отчайващ егоист – на емоции, на думи, на жестове. Ще те погаля много рядко, почти няма да те гушкам. Ще съм пестелива на похвали…,но ще съм щедра на загатвания, на измъквания. Хлъзгава жена съм. Имаш ли здрави ръце? Ловки? Умеещи ръце…надарен ли си? Ловец ли си? Търпелив ли си? Защото аз съм търпелива. И съм ловец. От тези с капаните, от тези, дето чакат на пусия, от тези, които се спотайват по тревите. Хитра съм понякога. А вечер на възглавницата преди да заспя се превръщам в онова малко момиченце, което слагаше столове пред дънерите на дърветата и им говореше с часове. Баба ми и дядо ми тогава с основание се притесняваха за внучката си. Внучката им, която обожават, внучката им – хитрата, егоистът, безсрамната…Малкото, странно момиченце на опашки, което отгледаха с любов. Какви деца отглеждаме...

Накъде е София?

Непрогледна тъмнина и мъгла. Караме на сляпо. Няма маркировка. Всъщност каква маркировка на пътя между Филиповци и Иваняне!?! Той има среща по средата на нищото с една брокерка, а аз съм просто куфар. Виждаме аварийните на нейната кола. Той излиза и се оглежда в нищото. Срещата е безсмислена. Нищо не се вижда. Кучи студ е. Аз нямам никакво намерение да излизам от колата. Пуснала съм си нагряването на седалките и съм се сгушила в мекото си пухено яке. Това със седалките е най-доброто изобретение в областта на авто индустрията според мен. Велико. Ако ми е топло на гърба и дупето, всичко е наред и всички са доволни. Гледам през прозореца в тъмницата и си представям каква е гледката от хълма. Все пак това е Банкя. След кратка консултация на фарове той влиза с една скица в колата: “Няма смисъл, прибираме се.” Тръгваме обратно към София, с 20 и на аварийни. Завиваме на сляпо по един мост и се озоваваме ….май отново във Филиповци. Тъмно, обикновено село. Няма улични светлини, само тук-там се виждат мъгливи светли прозорчета. В един момент съвсем губим посоката и намаляваме до двама мъже пред едни гараж.
- Извинете, накъде е София?
- Хехехе, пич, това е София!, прави показателен жест към мизерията около себе си
- Ммм, към Люлин, тогава…
- Аааа, карате само направо…

Мдааа, и това вече е София. Факт.

ноември 27, 2007

Шмайзер

Защо протягаме ръката си към огъня, щом знаем, че ще се опарим? Вчера това си мислех. “Безсмислените” връзки, тези, за които от самото начало знаеш, че са за малко, че нищо няма да излезе от тях и че единственото нещо, което ще получиш накрая е болка. Мазохисти! Всички сме мазохисти. Знаеш, че за нищо не става, но се хващаш като удавник за сламка за всяка дума, за всеки жест. “А той сега какво искаше да каже...” “Той, ако нямаше интерес, нямаше да направи това, онова..” А през цялото време знаем истината някъде дълбоко в себе си. Всичко е свършило, така както сме знаели , че ще стане. И онзи леко по-различен поглед, който сме доловили миналия път не е бил просто настроение. Бил е досада, умора, “край”...Бил е всичко, от което сме се страхували в началото. Защо бъркаме в огъня? Заради удоволствието да ближем рани, да превързваме колене, да се напиваме един месец и да псуваме “огъня”. Да установяваме за стотен път, че “нормален мъж няма”, да изпушваме десетки кутии цигари и да продължаваме напред. Както миналия и по-миналия път...”Помниш ли го онзи тъпак...” “А, ако се обади...” Няма да се обади и нищо няма да се промени. Да, може да се праснете още един – два пъти...Ти това ли искаш? Ако това е идеята, има къде-къде по-безопасни варианти. Такива без много усложнения…Всъщност няма. Безопасни варианти няма...Просто ще изчакаш да дойде следващия.

Не беше чак толкова добър, нали? Помисли си! Фойерверките в главата ти от влюбената ти фантазия ли бяха или от неговия, реален, движещ се както трябва....няма да кажа. Не беше чак толкова добре, нали? Нищо особено...Колко пъти свърши с него? Замисли се! “Добрите” и “полезни” мъже са тези, с които свършваме. Винаги, всеки път, когато искаме и дори, когато не искаме. Тези, с които можем да се събуждаме десетки сутрини подред и това да не ни притеснява. Тези, с които правим сутрешен секс. Хубав и ободряващ, онзи от който се усмихваш под душа. “Нашите” мъже са тези, които нахалстват и влизат с нас в банята, защото искат “да ни изкъпят”. Тези, които ни ядат не винаги сполучливите яденета. Търпят ни солените таратори и прегорените филийки. “Правилните” мъже са наглите ни мъже, които понякога са дори злодеи, дори ревниви, ама им прощаваш.Защото и те имат доста да ти прощават.

“Другите” са огъня, в който бъркаме от време на време. Тези, с които нямаме идея дали сме свършили, защото всичко е прекалено и хубаво, и странно, и задъхано, и неестествено, и обречено… Защото всичко трябва да свърши след 2 удара на часовника. Защото трябва да е тихо и незабележимо. Те са тези, в които се влюбваме веднъж в годината. Защото сме влюбчиви, не за друго. Влюбчиви в тези, които ни карат да се чувстваме като в 6-ти Бе. Тези, които са ни нужни да си докажем, че не сме забравили играта. Че все още можем да играем на “Стражари и апаши”, на “Не се сърди човече”, и накрая на “Шмайзер”. Помните ли я тази игра? Винаги имаше избутани, паднали, разплакани…не беше за слаби момиченца. И все още не е. А “еднократните” мъже я играят. И то добре. “Пазят бомбата” като очите си и е почти невъзможно да навлезеш в тяхното поле, да ги избуташ и да викнеш: Шмайзер!!! Невъзможно е, просто няма как. Те са по-силни физически. Затова - леко и кротко! Остави се за малко да не свършваш всеки път, да ти замотаят главата веднъж в годината, но само не им влизай в “Шмайзера”. Коридорите са тесни, не се пробвай да се дърпаш с тях…не опитвай да им вземеш бомбата…Рискуваш да си сцепиш главата. А това се вижда и с невъоръжено око. Дръпни се от площадката, поеми дъх и изчакай да дойде “другият”…другата година. Знам, че пак ще се пробваш. Току виж пък успееш. Но тогава ще те питам. Тогава ще те питам…

ноември 26, 2007

Като на кутре

Ръцете й отдавна не са детски. Слаби са и кокалести. Има специфичен жест, с който пали цигарата си. Сега пръстите й лекичко треперят. Винаги съм се изненадвала как се появяват сълзите по бузите й. Винаги са големи, съвършени капки и директно се търкулват надолу. Винаги ги бърше с опакото на ръката си, а синьото около зениците й става тъмно. Говорим на два фотьойла една срещу друга. Аз съм вдигнала краката си на подлакътника и захапвам една зелена ябълка – от любимите ми. Тя пуши. Завиждам й за цигарата в този момент. Но знам, че не бива и се удържам. Има разговори, за които трябва точно цигара в красивите ти ръце и чаша уиски. Майната им на противниците на тютюнопушенето. Могат да си заврат здравословния живот....

След малко ще запали пак. С красиви движения. Отива й да пуши. Навън съвсем се смрачава. Мълчим за малко, аз гледам червеното по ноктите си. Казвам нещо и отново виждам как една блестяща капка се търкулва по бузата й. Жените са толкова красиви, когато са разплакани...
- Сладко е, когато си тъжна!, оставям ябълката
- Да, страшно е сладко, на мен не ми е...
- Нищо, на мен ми е..., взимам си парченце шоколад – Вземи си това е от онзи пълнеж на бонбоните...Червения Линд...
- Мда, много вкусен...
Усмихва ми се и се вглежда в ръцете си. Мълчим.
- Виж какво стана навън...
- Ужас, колко е тъмно...
- Ще ти мине, като на кутре!, усмихвам се – Нали знаеш?
- Ще ми мине, много ясно...
Няма нужда да си говорим, защото вече знаем всичко. Понякога, когато е тъжна, си мисля, че ще видя светлина около нея. Но не я виждам. Може би котките виждат тази светлина около нас. Движат се грациозно между хората и понякога се разминават с ореоли. Като на светофарите и на насрещните фарове в мъгла.
Насрещни фарове. Виждаме ги и вървим към тях като пеперуди към светлината. После се свиваме на две и излъчваме светлина в болката си. Пушим и чакаме да ни мине. Като на кутретата.

На ескалатора

- Знам какво е майка ти да си има бебе. Всичко му се купува, глези го…
- Да, и никой не ти обръща внимание
- И баба ти, и дядо ти…Ти затова сега се вози на ескалатора с мене. И като ни викат няма да идваме! Да разбере, че си й сърдита…
- Добре…

Слизам от ескалатора, а зад мен скачат две 5-6-годишни момиченца в розови пуловери. Качват се веднага на другия, за нагоре и продължават сериозния си разговор….

ноември 25, 2007

Събота за момичета

Час работа и започва моята събота за момичета. Уютен обяд в Мезе. Пилешката им супа и гръцката им мусака, която и този път не ядох. В шеги и закачки. И моите 4 часа всеки месец. Удоволствието да се отпуснеш на големия стол в салона с топла маска на косата. Момичетата вдигат и свалят стола, накланят го. Топлите ръце на маникюристката и нежните пръсти на момичето, което масажира главата ми. Премрежено взиране в монитора пред мен, докато чакам маската – малките мечета в Аляска се учат да ловят риба, а после разбират, че катериците не си заслужават тичането, лъвчетата научават, че маймуните са за големите и че костенурките не стават за ядене...Затварям очи с разперени ръце, за да изсъхне бързо червеният лак на ръцете ми. Блаженство. Топлината на сешоара и резултата в огледалото. Доволната ми усмивка. 4 часа. Изяждане на 2-те дежурни, греховни, калорични, вредни, ужасни понички с течен шоколад. Веднъж в месеца. И пудрата захар по пръстите ми, по устните ми, по шала ми. Самотна разходка в студа. Бавна. По Джеймс Баучер под дърветата. Тишината на съботата. Хората около мен също са съботни с кучетата си. Колата ми от автомивката. “Благодаря, задръжте рестото, приятна вечер!” Мирише на препарат и стелките са мокри. Вече е тъмно. Закъснявам за кино. “Не си купувай пуканки, моля те!” Не ми обръща внимание. Усмихвам се и потъваме в топлия салон. “Нощна стража” - театър, сценичен прах, салонна светлина, бавна, напоителна история, мързелива, художествена еротика. Прозявам се и се смъквам надолу в седалката. Тълпата на излизане. “Гладна съм! Кюфтета! Онези!” 10 вечерта е. Егур Егур и уникалните им пържени кюфтета. Домашните им пържени картофи. “Извинете, а дали случайно имате лютеница...” Съжалявам, госпожице...” Шоколад в леглото, Линч и заспивам. Момичешка събота. С елементи на мъж. А беше мъгливо. И тъжно. Да не повярваш.

ноември 23, 2007

Ритъм

Днес съм абсолютно неадекватна. Всъщност от няколко дена. Нали не пуша…а заради това и кафе не пия, та съвсем. Кръвното ми сигурно е под нулата. Спах до късно, писах тук полу-заспала някакви глупости. Защото ме домързя да отговарям на всички…Взех си колата най-после, но как стигнах до работата си нямам идея. На автопилот. От вчера звънят хора, на които не вдигам…мисля си за утре – събота, после за неделя…Ще се наспя, само на един фризьор ще отида, за да ми оправят цвета, а през останалото време ще спя…Може би не е зле да изпия някое кафе…Имам работа по 10 страници текст, свален от филм…ще ми изтекат очите…Сега ще си поръчам KFC и ще седна да изпия едно кафе. Ще се стегна и ще свърша нещо смислено. Крайно време е…да вляза в ритъм. Хората, с проблемно сърце често “излизат от ритъм”. И аз така – само дето за сега сърцето ми е здраво…Имам физически здраво сърце. А невидимата част? Тази, която не се улавя с уреди? Не я хващат кардиограми…

Разговори по телефона

- Добре, де, направи си тест!, говоря по телефона и влизам в едно такси – Към Попа, ако обичате!
- Няма да ме хване толкова рано…
- Пусни си едно бетаЧХГ…
- Да, утре ще отида, ако не ми дойде. А днес ще изчакам да се обади гъзаря…
Връзката започва да прекъсва.
- …палка
- Какво, каква палка?
- Неговата, може да ме отпуши с голямата си палка! Хахахаха
- Хахахаха, с голямата си палка…Идиотка!...
Политам напред. Таксиметровия шофьор се опитва да катастрофира.

Странни неща си говорят жените понякога...

Вълците в мен

Точно преди година в Старбъгс в Кьолн. Заминаваме за Амстердам. Не съм разбрала какъв му е проблемът на едното момче зад бара, с това, че си слагам мляко от каните и съответно правя физиономия.

- Този вместо да ми се усмихва , да ми каже направо какъв е проблемът!

- Отвратителна си! Ужасна!

Моята приятелка от детство. Отвратена е от отношението ми към немците, към порядките им, към начина им на живот...Мрънкам и им се подигравам от една седмица. На "зле разбраната им точност”, на “тесногръдието им” , на “късогледството” им на всичко. Не спирам. И там, докато пиехме кафето си и гледахме спиращата дъха катедрала, тя не издържа.

- Отвратителна си! Ужасна! Как може да имаш толкова много предразсъдъци!?! Не може да се държиш така! Просто не може!

- Добре, нужно ли и да обичам всички?

- Обичай когото искаш, но престани да тровиш хората!

- Нямам нищо против немците!

- Имаш! Против немците, против влаковете им, против селяните, против ...и аз не знам вече! Тесногръда си! И престани!

- Добре, съжалявам! Повече няма да казвам нищо!

- И това, че няма да си купиш Фолксваген...

- Ами не ги харесвам, и за това ли трябва да се чувствам виновна?

- Ти нищо не разбираш от коли!

- Да, но не искам да карам кола, която не харесвам. Не ми е комфортно купето. Предпочитам френските коли.

- Нищо не разбираш! Абсолютно нищо!

- Мими, ти също не разбираш....Дори нямаш книжка!

- Няма значение, аз разбирам повече от теб!

Тук вече усещам, че разговорът става абсурден...Мими, започва да ме убеждава, че разбира колкото монтьор...Ей такива. Аз се смея. Отдавна сме изпили кафето си. Тя се поуспокоява. Аз се усмихвам. Наскоро се сетихме за този разговор. И аз и тя го помним. И се забавляваме много. Аз я бъзикам: “ Ще се видиш ли днес с твоята тесногръда приятелка?” и се смеем.

Да, аз имам предразсъдъци. Знам го. Не съм идеална. Имам грозни предразсъдъци. С остри зъби. Понякога ги изпускам от клетката и хапят. Дори аз и отнасям по някой зъб. Но с повечето съм се справила с годините. Кастрирани и обезпаразитени, сега лежат на припек и дебелеят. Често не се харесвам. Баща ми имаше хубава тактика срещу “принцесата вкъщи” - едно лято ме накара да продавам бира на Женския пазар. На тротоара до едни голям фризер. Основната ми клиентела беше от цигани. Млади и стари, опърпани, измамници, хамали, строителни работници... Сядаха до мен на тротоара и пиеха по бира. Знаеха ми името, аз знаех тяхното ...и така. Беше ми забавно. Била съм на 15. Говорехме си, но не помня за какво. Чудя се какви ли са били темите...Баща ми ме наблюдаваше доволен от ателието си и казваше: ”Трябва да можем да общуваме с всякакви хора!” Виж на това се научих. Но някои предразсъдъци и резерви баща ми не успя да стопи у мен. Направи ме толерантна, но не и без резерви. Достатъчно толерантна и реална, за да се отвратя от идеята за “чиста София”, но не достатъчно, за да изпусна нервите си, когато някой наруши грубо комфорта ми. Рядко съм груба, никога агресивна. Днес мога да видя песен в хората около мен, а утре да съм гневна, защото някой е прекрачил “моята граница” и гневно да кажа силни думи, които в момента със сигурност мисля. Не е късогледство. Късогледството е липса на проекция. Поне това не съм, но други неща...Има вълци в мен все още. И все не успявам да ги опитомя.

Мисля си понякога, че трябва да работя върху себе си, но не виждам смисъл. За мен идеята за живеенето не е свързана с усъвършенстване. Животът ми не е път. По-скоро е разходка...И всеки се разхожда както може...Така ми се връзват нещата.

Това е. Приятелите ми, близките ми, човекът, които ме обича, май са свикнали. Дори твърдят, че ме харесват такава. Знаеш ли... “Като филмите на ужасите – не знаеш дали ти харесват, но не можеш да спреш да ги гледаш...”

A propos - Не търсете смисъл...Май пиша, защото не мога да не пиша. Спамът в главата ми...

ноември 22, 2007

За селянията и нейните проявления

Тези дни по коридора се мяркат някакви неидентифицирани обекти от всички краища на страната. Обучения предполагам…
Чакам асансьора дълго. Тиннн! - светва стрелката за надолу. Качвам се при трима видимо объркани “гости на сградата”. Натискам “партер” и копчето за затваряне на вратата. Асансьорът е затваря безшумно и потегля. Виждам, че си хвърлят многозначителни погледи. 2 жени са и един мъж. В асансьора мирише на силен парфюм.
- Добре че се качихте, че от 10 минути се возим по етажите!, с притеснена усмивка ми казва едната жена.
Усмихвам се любезно и се заглеждам в обувките си. Зад гърба ми започва приглушен спор:
- Видя ли, че не е от тези копчета със стрелките!
- Е, аз откъде да знам…
- Натискаш си цифрите, а не стрелките…
- Е хубаво де, аз си мислех, че означават нагоре – надолу…
- Глупости…
Идва партера, аз слизам развеселена.

Развеселена докато тази сутрин не влязох в чистата ни и поддържана служебна тоалетна. По принцип тя винаги мирише добре, винаги има хартия, течен сапун, салфетки за ръце… До днес. Отворих вратата и дръпнах крачка назад. По чинията имаше следи от кални стъпки… Тия жени клечат ли отгоре, как се катерят с дебелите си селски задници, не знам! Ама искам някоя някой ден порцелана да й се счупи директно в гъза! Да я видя след това кога пак ще се качва върху тоалетната. И кошчето! Кошчето беше пълно с използвана тоалетна хартия! За това миришеше.

Нали всички спорят що за животно е “селянията” и какво разбират хора като мен, когато използват тази дума? Нямам никакво намерение да се оправдавам. Разбирам това! Да се качваш с обувки върху тоалетната чиния. Да хвърляш използваната тоалетна хартия в кошчето до тоалетната! Защото кой знае къде си живял и много, много й нямаш вяра на канализацията. Да си изхвърлиш празната кутия от цигари през прозореца на колата. Последно ослепихме един такъв селяк с дълги, настигнахме го, и с дълъг клаксон му правихме жестове, които съм сигурна , че не е разбрал. Да ритнеш гълъб на Славейков. Да си очертаеш с блажна боя мястото за паркиране пред блока и да заплашваш всички, осмелили се да паркират там. Да си оставяш чифт стари обувки пред вратата. Да се къпеш в неделя, а през седмицата вечер да си миеш краката на мивката. Да готвиш без абсорбатор и всички да разберат, че пържиш кюфтета, като си отвориш широко външната врата към коридора. Да си оставяш боклука пред вратата. Да си оставяш и старите уреди на междуетажието. Да си направиш маса и пейки от боклуци пред входа, да хвърляте карти и да пиете ракия от магазина вечер. Всички съседи да разберат, когато се развеждаш по крясъците и по разбитите врати. Да разказваш на всички драмите от личния си живот, като живо се интересуваш и обсъждаш и техния. ….Мога да изброявам много! Преди 3 години седях на една маса срещу група груби интернационални селяни. Наложи ми се да наблюдавам как единия сърба шумно супата си от позлатения сервиз на маса с покривка до земята. Сервитьорите бяха с черни ръкавели, но червенобузата французойка на съседната маса си забоде салфетката за хранене в деколтето. Докато на 50 см. от нашата маса една ангелска жена изпълняваше красива ария, селяка до мен беше забил нос в основното и подхвърляше шеговити забележки за полата на певицата на другия селяк до него. За селянията няма граници. Тя е състояние на духа, раждаш се с нея в гените си, а останалото правят родителите ти. Може да си роден на пъпа на Париж, и в последната къща на някое, забравено от цивилизацията село и да не се различавате по нищо двамата.

Не ме интересува кой от къде е! Честно! Искам да не ми стъпват по тоалетната чиния. Да не ми ползват въобще тоалетната! Да не им слушам пернишките трагедии! Нека си участват в Биг Брадър, да си взимат квартири под нас, да се бутат по рейсовете….Не ми дреме! Всеки има право да живее както иска. Само да не ми стъпват по тоалетната чиния!

Аз съм шибаната екология!

7 сутринта е. Закъснявам. Спала съм точно 3 часа. Мъглата влиза в дробовете ми и затруднява дишането ми. Пореден ден без кола. Облечена съм като за разходка в планината, толкова ми е студено. Чувствам се тромава като мечка. С блуза, жилетка, палто…Ужас!Къде ми е колата?!? Днес вече, ако отново не е готова, ще отида да си я взема. Не ме интересува недобоядисана, недосглобена…За една броня беше, по дяволите! Приближавам се към едно такси и в мъглата виждам как шофьорът пали цигара вътре. Fuck! Представям си как мирише колата, но наоколо не виждам друго и се качвам.
- Добро утро, Сливница и Раковска..
- Ммм, …….айте….
- Моля?
- Влизайте, казах!
Влизам, не гаси цигарата.
- Бихте ли минали по Козлодуй...
- Аааа, не стига, че ви е кратък курсът, ами и по дупките да минавам. Ще си мина по Сливница….
Потегля.
- Ако имате някакъв проблем с курса, кажете, за да сляза.
- Ама аз ви казах, че няма да мина по Козлодуй!, поглежда ме невярващо
- Господине, аз ви правя услуга като се качвам при вас, не вие на мен! И няма да ви слушам мрънкането.
- Ама какъв ви е проблемът?
- Спрете, ако обичате!
Забива спирачки нервно:
- Дължите ми 80 стотинки!
- Заповядайте! И задръжте рестото! Дано да ви стигнат за днес! Цял живот ще сте бедни и гладни!

Слизам от колата с вдигнат нос и с периферното си зрение усещам леката паника в погледа му. Никой не обича да му предричат глад и бедност. Тъпите цървули!
Ето затова ще ходя с колата си до последно. Предпочитам задръстването в уюта на меките ми седалки и парфюма ми, отколкото 5 светофара в компанията на някой скъсан люлински тарикат, който си е пуснал чалга и ме измерва с поглед в огледалото. Няма да използвам градския транспорт, защото не искам в мене да се търкат разни луди, да ми мирише на пот и да търпя торбите на някоя селянка върху краката си. И не ме ебе нито нарастващия трафик, нито липсата на паркоместа, нито тъпата екология. Защото екологията в душата и главата ми са ми по-важни. Аз съм шибаната екология!

ноември 21, 2007

Н.В. Гордостта

Виждаш някого, който някога, преди време е гледал директно в душата ти. Бил е част от ежедневието ти, от нощите ти, от мечтите ти или просто е бил “един перспективен неосъществен проект”, който си е позволил да не отговори на плановете ти. В главата ти се зареждат спомени, къде лоши, къде добри, но ядката на болката не ти е минала. Все още си ядосан и естествено ставаш груб. Вместо широка усмивка и топла прегръдка, човекът получава злобен коментар, нещо, от което знаеш, че ще го заболи. “Т`ва вече ми мина през кура!”, произнасяш победоносно. Отдалечавате се, огорчени от случайната среща, а в твоята душа гърми 9-тата на Бетовен. Ра-ра-ра-ра-ра-ра-ра-ра…Ушите ти бучат от адреналина. Браво! Герой! Мъжкар! За коя се помисли тая!?! И наистина - за коя се помисли? Как е възможно да не е разбрала аз какво имах предвид тогава? Как е възможно нищо да не е разбрала? Нищо, важното е че беше груб! Груб и твърд като скала. Това е важно за мъжете. Няма да се лигавим! Ще я еба в тъпата, надута путка!
Ще я ебеш, ама друг път! Защото тя не е Ванга! Няма как да знае! Няма как да знае, че изречението: “Т`ва вече ми мина през кура!” значи: “Съжалявам, но няма да си го призная!”. Просто няма как да знае! Сега тя ще се дръпне, обидена. Ще й се прииска да ти каже, че си циклофреник и че нищо не разбира, но ще замълчи от гордост. Ти ще си кажеш “Айде, марш, ебати драмата!” Тя ще се види вечерта с някоя приятелка, гневно ще изкоментира: “Ебати глупака!” и ще изтрие телефона ти. Ето ти разминаване. Развален телефон. Векове комуникация, за да се окаже, че все още не умеем да се разбираме. Спираме да говорим езика на любовта, в момента, в който заговори онази кучка – гордостта.
………………….
- Ти защо въобще защо й каза за мен, по дяволите?!?
- За да съм честен….
- Това е глупаво, така или иначе, в момента, в който се е появила, нещата приключиха…
- Хм, приключиха ли…
Тя продължава разговора, без да е обърнала внимание на репликата му, без да знае какво всъщност е казала току що. След това нещата се променят коренно. Той спира да се обажда, тя се чуди какво му става: ”Страхливец! Да ги еба в мишките! В миша дупка се навря!”…Какво може да направи едно неволно изречение с болезнено горделивите хора…Развален телефон!


Гордостта е ценно нещо. Нужна е, за да не се мразим през нощта. Нужна ни е, за да се уважаваме и да се смятаме за важни и пораснали. Благодарение на нея съм се измъквала от възможно най-унизителните ситуации с вдигната глава. Както веднъж се изрази един приятел “Всички в лайна, Анна в бяло!” Имам една каменна, всепрощаваща усмивка, която използвам в такива моменти. Неволно изправям гърба си и вдигам брадичката си. Един близък човек, който беше уловил този специфичен момент в поведението ми, дори успешно ме имитираше. Гордостта ме прави студена и дразнещо високомерна. Мисля, че спадаше към “смъртните грехове”…

Гордостта ми е вредна. Пази ме, но и ме слага зад стъклена стена, която често се оказва преграда пред някое приключение. Колко ли приятни преживявания ми е “спестила” гордостта. Колко струва да изровиш от някъде “изтрития” телефон и да кажеш: “Здравей, обаждам се да те чуя…Как си?”; “Виж, държах се като идиот…Това- с кура, не е вярно…”; “Ти каза … и аз си помислих…” Изглежда са трудни тези неща. Поне за хора като мен. Мога с месеци да изяждам възглавницата всяка нощ, но няма да издам и звук. Ще изчакам да ми мине като на кутре.

Най-страшно е когато се съберат двама от този вид. Тогава мисията става невъзможна. Езикът на любовта, на случването стават безсилни. Започва едно мерене – на пишки, на нерви, на …каквото се сетиш и резултатът е нула на нула. Винаги! Защото, когато на единия му е истинска пишката, а на другия - въображаема…Абе... по-добре се откажете!

ноември 20, 2007

Призраци в гардероба

Точно когато си се вкопал в уютния си затвор и самодоволно си заровил главата си пухената си възглавница, винаги се появява нещо, което ”закачливо” ти бърка в стомаха във възможно най-неподходящия момент. Унесен, отваряш някое чекмедже и БУМ!, от него като на пружина изкача някой забравен призрак. Отупва се от праха, усмихва се с клоунския си нос и надува оглушителна пищялка в лицето ти. “Ти какво си помисли? Че така лесно ще се отървеш ли?!? Хахаха! Не става, моето момиче!” Не знаех, че в гардероба ми все още има призраци. Мислех, че успешно съм ги омотала в летните си дрехи. Завързала съм ги съм силиконовите си чорапи и съм запушила устите им с някои, неподходящи за зимата, фриволни прашки. Да, ама не! Призраците са учудващо устойчиви. Удържат на пребоядисване на косата, на положителни хормонални промени, дори на настроенията ми. И няма как да реагираш. Освен да се усмихнеш глупаво и да изпсуваш наум. Защото добрите момичета не псуват клоуните и не дърпат брадите на Дядо Коледовците. Усмихваш се стреснато и в главата ти се надига отдавна познатата ти паника. Онова чувство, което си си казала, че си надраснала отдавна. Онова, което плаши пеперудите, вдига гларусите по плажовете и плаши птиците по дърветата. Затваряш очи и стискаш клепачите си с надеждата, че ще се размине. Отваряш – пак е там! Гад, мръсна! Махай се! Разкарай тръпчинките си! Разкарай бутилката! Вече не пия! И не пуша! И нямам телефон! И компютър нямам! И адрес!

ноември 19, 2007

Моята Витоша

Преди години този сняг, който вали сега, предизвикваше вълни от емоции в мен. Докато гледах как трупа, зениците ми се разширяваха от удоволствие. Всеки ден следяхме обстановката на Витоша. И се качвахме първи. Ставах в 5:30 и тръгвах с два сандвича. Често без уговорка. Горе винаги срещах някого. Не бях добър скиор и още не съм. Просто се опивах от усещането за свобода, от вятъра в лицето ми и от победоносната усмивка, с която спирах ските и поглеждах надолу, към София. Към черната пелена. Чистех главата си, забравях всичко и се връщах с тен на лицето и блясък в очите. През седмицата, тайно се измъквах, облечена като за ски, със ски на рамо и отивах на училище. Оставях ските при пазача и започвах да врънкам да ме пуснат от часовете. Учител след учител. При успех, просто грабвах ските и се качвах на Витоша. Прибирах се половин час, преди нашите да се приберат и ни лук яла, ни лук мирисала. Как не ме хванаха не знам. Говоря в минало време, защото вече не карам на Витоша. Рядко на Банско. Не ставам в 5, а като се наспя. Не смятам "пъти съм си избила картата", а обядвам разточително в 12 на пистата и приключвам към 3. Годишно отделям само седмица някъде в Алпите и това ми е достатъчно. Самолет, хотел, спа, обработени писти – пенсионерска работа. Вярно – нищо не може да се сравни със спиращите дъха гледки на Алпите. Седя с часове и попивам. Безкрайност и сурова красота, които вкарват мисли за вселената и живота в малката ми глава. Пред лицето на тези гигантски зъбери ставаш религиозен, осъзнаваш колко си смешен с малките си желанийца по време на незначителния ти живот. И снегът, пудрата, която влиза в носа ти, когато се хвърлиш по гръб в мекото и напълниш очилата си със сняг. Да правиш “звезда” с разперени ръце и крака в девствения сняг на 3 000 метра надморска височина и да се взираш в огнената топка над теб, която те ослепява. Да има къде да хапнеш уникаланата им лучена супа на височини, на които просто “няма начин да има живот”. Сладкото напиване с диджестиви и бира по пистите и веселото, рисковано прибиране надолу.

И въпреки всичко, Витоша си е Витоша. Тази планина има силна емоционална стойност за мен. Първи любови, втори любови, разходки с коли в тъмнината, пушене и смях, приключения по лифтове, следобедно въргаляне във високите треви през лятото. Горното Лале и гледката, която тогава ми се струваше омагьосваща. Лавината – ходехме да караме там, за да се страхуваме. Лифта, 30-ти стълб и шоколада в кабинките. Поничките на Хладилника... Мога да изброявам още един час и пак няма да е достатъчно. Миналата година, когаго се върнахме от Франция, един приятел отказа оферта за Банско с думите: “Ти луд ли си, ако искаш да отидем да покараме в Южния парк!” Надуто звучи, но е вярно. За Банско и аз бих го казала, но за Витоша - не! Витоша е друго.

ноември 18, 2007

"Романтише"

Прекрасно време! Ниско, уютно небе. Непроницаемо и непредвидимо. Мирише на подранила зима и на закъсняла есен. Всеки момент ще завали – дъжд или сняг. Дано! И да задуха! Това е моето любимо “романтично време”.


Благодарение на предимно мъжкото ми обкръжение откакто се помня, представата ми за романтика е изкривена до неузнаваемост. Свети Валентин и Коледа ме хвърлят в паника. Няма по-фалшиво и неловко нещо на тоя свят от това да “излезеш да празнуваш Свети Валентин” и зорлем да си създаваш “коледно настроение” . Всъщност няма нищо лошо в празнуването. Като сме безделници да не сме без празници. Но има лошо да го празнуваш, защото трябва. Пружинираш възбудено като Дядо Коледа на стимуланти и бъркаш в гърлото на извратените хора като мен. Наскоро един познат ми каза на Свети Валентин, че възнамерява да сготви нещо на приятелката си, “после някое романтично филмче и гушкане, ти как мислиш...” Казах, че звучи добре, но трябваше да му кажа, че току що са ми се обърнали червата и аз ще изляза да празнувам Трифон Зарезан. След този разговор нещо щракна в главата ми и отношението ми към този човек леко се промени. Разбрах, че не сме "от една порода". От сладкото ми се повръща. От умишлените, сладникави филми и от нарочните вечери със свещи също. Застава ми една буца на гърлото и започва да ме дави. Чувствам се неловко, защото ми е фалшиво. Просто съм изкривена.

Ако някой иска да ме отблъсне, нека се държи като по “наръчник за кавалери от 40-те”, нека си закачи някое “жизнерадостно коледно звънче“ на шапката и резултатът му е в кърпа вързан. Всъщност най-много ме отблъсква романтиката, която показно се разграничава от секса. Розовите балони, сладникавите комедии и червените плюшени сърца, умилителните мечета и овчици с надписи “I love you” не ми се връзват никак с понятието ми за “плът”. Въпрос на предпочитания...Романтиката в главата ми предизвиква вълче желание да захапеш врата на някого, от там да влезеш в душата му. Да се разходиш в главата и в стомаха му. Да си поделяте мълчанието, през което прескачат искри. Да усещаш непрекъснато движенията му и да чуваш дишането му, когато е близо до теб.

Да се качите в някоя среднощна кола и да пътувате на А-HA цяла нощ. Да отбиете на някое закътано място, за да “се поцелувате” и по изгрев слънце да се приберете да поспите. A-HA - Hunting high and low – напоследък това ме топи в колата ми вечер. В моята “романтика” има малко драматизъм, доста черно, малко безнадежност. Невъзможност. В “романтиката” ми има и съдба. Стака Бо - Sustenance we vie mmm ... и A-HA – Crying in the rain. Глад – ключова дума във възприятията ми. Глад за проникване, за навлизане, за завладяване на чужди територии. Глад за тяло и дух, глад за красиви предмишници и моите ръце. “Романтично” посещение в Бинго, в 12 без 15, защото съм сънувала въшки. Пълна излагация и смях до припадък. Импровизиран почасов хотел на Славянска – от лигавщина и защото случайно от там минаваме, не от друго. “Искаме стая с телевизор!” Учудената физиономия на рецепцията. Истеричен смях в асансьора. Гнусната, влажна стая и прави под душа – единственото “безопасно място”. Така я разбирам аз романтиката”.

Гледката от балкона - светлините на Александър Невски и гората. Светлините на трамвая, които лазят между дърветата. Мъглата в основата на Витоша. И мрачното, умълчано време. Моето любимо.

ноември 16, 2007

Курва с крила

Цял живот се уча да съм милостива и да прощавам. Години тренировки и самохипноза. Накрая станах профи. Сега пък се дразня, че прощавам лесно и бързо. Като някакъв плазмодий. Още не си сгрешил и аз вече съм ти простила. Майка Тереза! Простила съм ти и ти се усмихвам като на непослушно дете, което бие с юмруци майка си в корема. Когато аз направя нещо, обаче, не си го прощавам с дни. Мисля и се въртя в леглото. Когато завиждам или съм злобна, се самообвинявам и цензурирам…Има хора, които заслужават да не им простиш, да ги тръкнеш от телефона си, от кюто, от главата си…от всякъде! И пак им говоря, усмихвам се и им позволявам да са свински. Прасетата му с прасета! Ама нали ще ставам свръхчовек...Обзела ме е една вселенска любов, не е истина! Християнска любов като тази днес към клошаря, с когото се разминахме в един квартал, на който не знам името. Влачеше срещу мен едни кашони и разлайваше кучетата. С почерняло лице и балтон, вързан през кръста с канап. Наблюдавах го отдалече и се опитвах да изчисля как точно ще се разминем на тесния тротоар. Улицата беше във вода до коленете. Как се казва този шибан квартал, по дяволите!?! И какви са тия хора дето живеят тук?!? Навсякъде има плакати на оня, дебелия от Атака и улиците не се виждат от кал. Оставих колата си на сервиз и се опитвах, вървейки по улицата, която ми се стори “по-главна”, да се добера до такси.

Тътри се клошарят срещу мен и колкото повече се приближава, започвам да долавям, че си говори нещо. Ядосан е – сигурно на улицата, на шибаните кучета, дето го лаят, на живота, на майка му – кучката, дето го е родила и на вселената. “Само да не е ядосан и на мен…”, си помислям за секунди и се стягам. Прибирам до тялото си големия чадър, за да не уплаша кучетата и се приготвям за сблъсъка. Вече съм преценила, че не мога да нагазя във водата – ще си съсипя ботушите. Гледа ме. Аз него - не. Заставам на един крак на бордюра, за да се разминем, залитам леко и без да искам стъпвам върху кашоните му. Обръща се: “Ти каква си, ма?!?! Жълта метла, гадове мръсни, копелета гадни…” и си дърпа картона.” Ще ме настъпва, мене ще настъпва…” Започва да ме псува. Аз се извинявам и се отдалечавам бързо, чувам как гъргори зад гърба ми, плюе и псува. Изведнъж се закашля. Обърнах се. Беше се навел и кашляше лошо и дълбоко. Беше възрастен човек. Видя ме, че го гледам и се разкрещя: ”Не ме гледай, бе, курво!” Тръгнах си бързо нататък, стискайки чадъра си. Една кола опръска ботушите ми и очите ми се насълзиха.

Застанах на някакво кръстовище и отчаяно се заоглеждах. Бях готова да махна на която и да е кола. Накрая мина някакво такси и аз се хвърлих вътре почти разплакана. Извадих пудрата си и се огледах в капачето й. Попих две-три влажни петънца под очите си с четката и ми стана мъчно за човека. Беше възрастен, сигурно е болен и му е било студено. А аз му настъпвам кашоните…”Курво” - Защо ме нарече “курво”? Може би в бездомната му глава курвите изглеждат като мен. Руси, с карирани палта, с ботуши, с чадъри и с напрегнат поглед. Само крилата ми не е видял. Курва с крила.

Панаири, панаири...

Спомняте ли си кога за последно сте седели на някоя от дългите сватбени маси, украсени с цветя по средата, яли сте си миниатюрната салата и сте си мислели: “На мене никога няма да ми случи това! Никога няма да се облека като сметанова торта. Абсолютно никога!” или “ Никога няма да се правя на палячо!” Мислете си, но не се знае, кога ще “ви изпие чавка мозъка” и ще се окажете в ролята на “булка” или “младоженец”. В първия вариант ще се въртите безпомощно, увита в 100 метра плат, и ще се чувствате като онези хора, облечени в гигантски зеленчуци, които плашат децата по атракционите. Всички ще ви зяпат, а някое дете ще дръпне майка си за ръкава в църквата : “Мамо, а на тази бялата какичка, къде и е главата?” Ще си наемете и диджей, знам ви аз! Който срещу 100 лева на час ще ви предскаже по разпръснатите върху мръсен бял чаршаф карамфили колко деца ще имате. Само го оставете! Такива неща ще види в бъдещето, че свят ще ви се извие. “Свекървата” ще ви набута парче питка, натопено в мед, в устата и диджея - този велик гуру на сватбите, ще каже някоя тъпотия, дето всички я очакват, но ще се смеят.

“А сега, мили гости, първият танц на младото семейство!” Песен, избрана зорлем от фонотеката на диджея – няма мърдане, трябва да е сладникаво, сълзливо и да става за блус. Докато вие се въртите двамата на дансинга, вашите гости си хапват “ордьоврите” и на половината вече им е все тая – и за булката, и за младоженеца, и за целия панаир. Гостите ви са основно два вида – едните са дошли да се нарежат и да се натанцуват, а другите да забършат някого/някоя. Младите, неомъжени жени се възбуждат по сватбите. Стават по-разговорливи, по-отворени за контакти. Каква по-добра предпоставка за авантюра! Ергените - приятели на младоженеца, цяла вечер се държат като Дядо Коледа на стимуланти. Накрая се наливат безобразно, поръчват на диджея Пантера и се мятат по празния дансинг заедно с младоженеца, в знак на протест срещу “сериозността на събитието”. А “булката” гледа умилително: “Моят непораснал мъж, как ги слуша още тия! Ще види той една Пантера като се роди детето!” Да, забравих - булката често е бременна. Съответно не може да се напие на сватбата си, а е задължена да танцува жизнерадостно с всички баби и лели на хора, рокове и Шакира.

Хубавото на големите сватби е че научавате за съществуването на знайни и незнайни роднини. Срещате братовчеди, за които не сте и подозирали, но “няма как, маме, те са ни канили…” А какви интересни подаръци може да получи човек на сватбата си! Какви прекрасни вазички и кухненски роботи! Все важни за бъдещия ви съвместен живот. След празненството младото семейство има ресурс да се замеря с чаши и чинии 2 живота, да ги чупи в стената при скандали и пак ще останат. Ножове не се подаряват на млади хора, да се разберем!

Сега ще кажете: "Има и съвременни сватби!" Има, даже често - ама са същият панаир. На някои от тях булката може да е в розов минижуп и да се вози в лимузина по улиците на София в задръстването, извадила главата си от покрива. Действието може да се развие и в някой скъп хотел и да се лее шампанско като из ведро, но това е просто другото, по-скъпото измерение на кича.
Не ви ли е било неловко да гледате как "младото семейство поздравява гостите”, как се “храни” с торта или как младоженецът сваля жартиера на булката? На мен винаги ми е било глупаво и неловко. Гледам и ме е срам. И ми иде да потъна в земята заради тях. Заради италианската рокля под наем или тая, евтината от Асеновград. Зради поканите, звънчетата, отегчените сервитьори и свинските гости. За тъпата музика и селския диджей и въобще зради цялата загуба на време. Заради това, че са дали десетки хиляди левове за тоя цирк. Десетки хиляди левове, с които могат да заминат някъде. Да се излежават на някой хубав плаж, да мързелуват и да правят секс като луди. Да се върнат със загар и разлики от слънчеви очила. Да кацнат на летището и за започнат от добра основа. Най-здравата – тази, от която, освен снимки, остават и спиращи дъха спомени, и размяна на души, и следобедни ласки.

Може би ми е наследствено това отношение към панаирите. Майка ми и баща ми се оженили на Витошка в чарлстон и сабо,с двама свидетели и част от родителите. 3 дена всичките им приятели са пили у тях. Във ваната е било пълно с алкохол , а веселбата е била денонощна. Съседите са викали "милиция" през 2 часа. Абе, класика... Били са млади и са се обичали.
И аз като малка си мечтаех да бъда булка, принцеса, баронеса или “друга там ..еса”, но ми мина. Някъде към 18 годишна.

ноември 14, 2007

Денят след...

Искам да се кача на колата си сега, да се кача до Витоша, а ме е страх. За първи път. Страх ме е от виелицата и от снега, от тъмнината и от това, че ще съм сама. А имам нужда. Имам нужда да изпусна дъха си зад волана и да поплача. Вчера не мълчах, дори не спрях за секунда. Напълних деня си до дупка. Мислех да го завърша с момичетата, а изведнъж мисълта за опушеното, шумно Меди ме спря. Прибрах се сякаш не го бях изживяла този ден. Сякаш се е плъзнал по мен без да го усетя. И сега се връща с буца в гърлото ми. С раздразнителния ми тон. С пълната непоносимост към хората около мен. И самотата. Онази, която ме кара да се облека нервно и светкавично да грабна ключа от колата. Да сляза до нея, даже да се кача, да я запаля и да остана така. Да избухна в сълзи на паркинга и да усетя клопката, в която се намирам. Клопката на моите решения. Едно по едно, малки и големи, всички те водят до точно тези сълзи на паркинга.

Страх ме е да тръгна сама, а не мога да понеса мисълта за компанията на абсолютно никой. Има няколко имена в телефона ми, на които мога да се обадя по всяко време и които ще тръгнат с мен веднага. Ще се радват, че съм се обадила и ще пътуват без посока и без да задават въпроси. Но не е това... Този път искам да се махна не от себе си, а от другите. Рядко се случва. И е стряскашо като разбереш, че няма къде да отидеш, наистина няма.

Отпускам се назад в новото си карирано палто, слагам кожените ръкавици на бузите си и оставам така. Този живот е за да се изживее, да се изплаче, да се изшофира и да се употреби. Лека полека успокоявам дишането си и изключвам двигателя. Оставам втренчена в снежинките по предното стъкло. Става ми студено и решавам да се върна. Ще вляза под горещия душ и после ще му мисля. След душа ще взема поредното половинчато решение. Душ след душ, паркинг след паркинг...

Нещата трябва да се изживяват навреме, да се изстрадват и да се преболедуват. Нужно е да се науча да отделям време за това.

Денят след 9-ти

ноември 13, 2007

Автомивката

Въртя се пред автомивката с ключ в ръка и се опитвам да привлеча вниманието на някой от суетящите се около колите хора. Всички са супер заети, навсякъде хвърчи вода, а аз деликатно прескачам локвичките, за да не намокря красивите си обувки. Обяд е и слънцето свети в очите ми – Как можах да си забравя очилата!?! Станала съм преди час, душ, небрежни спортни дрехи, разхвърлян кок, който трудно побира косата ми и съм излязла, за да намеря автомивка в квартала. По тапицерията ми има следи от последното пътуване – шоколад и лапите на дакела – ужас! Отгоре на това, от вчера цялата кола незнайно защо ми мирише на марихуана – направо ще ми избоде носа като вляза. Автомивката беше спешна. По дяволите, никой не ми обръща внимание, а ми е студено!
- Класическа блондинка!, чувам до себе си
- Моля?!?
До мен е застанал симпатичен млад мъж с приятна усмивка и ме гледа в очите:
- Класическа блондинка и ключ с мече!
За момент се колебая как да реагирам и се засмивам глупаво:
- А, това ли?, поглеждам ключа на колата си - Да – мече е, хахаха!
- Да, направо сте класика!, продължава той усмихнато
- Ъхъъ!, смея се неловко... - Опитвам се да намеря някой, който да ми обърне внимание...
- Еми, ето!
Измервам го с поглед – клиент е. Вече се дразня.
- Хахаха, благодаря, но имах друго предвид...
Отдалечавам се, за да намеря някого и оставям “хитреца” зад гърба си. Започва да ме хваща яд, че не реагирах по-нормално. Например: “Ами и вие сте класически наглец с бяла Астра ...” или краткото : "Хитрец! Хахаха" Или нещо такова. Никога не реагирам навреме както ми се иска. А и не умея да съм груба. Човекът не беше. Просто се шегуваше, а аз се издразних. Станах на 30, а никога няма да се науча!

ноември 12, 2007

Да й се обадя ли ? – Кратък ТЕСТ

Ако понякога се замисляш: “Дали да й се обадя? Какво ли прави в момента? Как ли е облечена сега? Дали е напълняла и дали се е разхубавила?” и имаш съмнения за обаждането...Ето малък тест. Отговаряй с “Да!” и си пиши по 100 точки, ако някоя от ситуациите ти се стори позната.

1.В тълпата онзи ден си срещнал погледа й - онзи, който дълги години е говорел директно на сърцето ти и на някои други твои органи, но си извърнал очите си настрани и успешно си изиграл “много угрижен за съдбата на паважа млад мъж”, в очакване тя да те подмине.

2.Накрая, когато вече си бил сигурен, че не искаш да продължите, си й говорел почти на Вие, за да се измъкнеш сух от водата. Казал си й, че не те й е достатъчно близка, за да сподели страховете си с теб, а в същото време, преди това ти е била достатъчно близка, за да я чукаш.

3.Преди година си й казал, че не можеш да живееш без нея, че си намерил това, което си търсел цял живот, а сега си седиш на дивана, чешеш се и си мислиш: “Дали си е сменила телефона...?”

4.Хванало те е шубе да играеш играта, която сам си започнал...и си спрял по средата без никаква причина. Един хубав ден просто си спрял да й вдигаш – на нея и на непознати номера. Това преди година.

5.Отново смяташ да се материализираш в стил “Джена, прехвърли ме!” в живота й, знаейки, че се опитва да те преглътне... Скучно ти е и си си спомнил някои “интересни интимни преживявания” с нея...

6. Мислиш се за Краля Слънце и си я взел на абордаж като поредното завоевание, знаейки много добре, че този кораб не ти трябва и не го искаш – нито да го ебеш, нито да се влюбваш в него.

7. Драпал си с месеци за нея, а накрая си се излигавил на финалната права. Тя е стигнала до извода, че е било по-добре да “се праснете още в началото и после кой от къде е”, и й е станало криво и досадно, че се объркала от фалшивия ти ентусиазъм.

8. Заварила те е на рожденния си ден в страстните прегръдки на сладка руса сервитьорка. Рожденничката, обаче, не се е стреснала - почерпила е цялото заведение по случая и си е тръгнала с високо вдигната глава, а ти си седял в ъгъла като насран един час.

9. За последно си й казал “Ще се чуем” преди 2 месецa и сега обмисляш подходяща небрежна тема за повод да набереш телефона й. В главата ти се въртят: “Абе, ти нали беше наясно с компютрите...”, “Оня ден минавах покрай любимото ти заведение и се сетих за теб...”.

10. По време на последния ви разговор си й казал, че ще разредиш обажданията, защото много яка сметка си направил напоследък от “тази телефонна любов” и няма скоро да се видите, защото ти се е наложило да си смениш акумулатора и “този финансов шок” ще те държи дълго време...

Ако си събрал от 0 до 100 точки – Браво, моето момче! Предполагам, че е кофти винаги да те зарязват. Но в тебе ми е надеждата. “Вие” ще спасите света и ще направите феминистките силни. Накрая ще служите само за обслужващ персонал и донори, докато не дойде моментът, в който “гадовете” се научат да се размножават сами. Има и други варианти – на 14 години си и си девствен или не си човек.

Ако си събрал 100 и повече точки – Не й се обаждай! За какво!?! И без това си ти е толкова добре сам на диванчето. По-добре ще си изкараш, а и след 12 си имаш порно, какво по-хубаво от това?!? Слушат ли ти се студени откази по телефона? А “възпитани” откази, които са още по-гадни? А сополиви истерии в стил “Ти за к`ъв се помисли, бе?!? Бам – телефона!” Вероятността да откачиш секс е нищожна. Затова – кротко! Дистанционно, чипс и след 12 си знаеш! И един бонус от мен: Ако си събрал 100 точки, това автоматично те прави и Свиня! От тези класическите, дето ги ядем по Коледа и дето никой не иска да слуша как ги колят, щото му е жал.

Ако имаш нужда от подробна информация, ето малко архиви:
http://annainyourbox.blogspot.com/2007/08/blog-post_2759.html
http://annainyourbox.blogspot.com/2007/07/blog-post_19.html

Както винаги

Наведи поглед пред мен и ме изчакай да отмина. Знаеш, че усещам присъствието ти. Няма как да сбъркам очите ти. Онези, които гледат в дъното на душата ми. Няма как да пропусна гласът ти. Онзи, който говори директно в сърцето ми. Всеки път събувам обувките си пред теб. Влизам боса и навела поглед. Като в джамия. И мълча като пред Христос и пред Алах взети заедно. Немея като пред единственото оцеляло божество на тази изоставена планета. И ти го знаеш. И мълчиш пред мен. И се усмихваш, и ме разсмиваш от нищо. И се вдигат пеперуди. Наведи настойчивите си очи. Поне веднъж. Остави ме за малко да не бъда твоя. Десетки хора танцуват и се прегръщат. Остави ме да чуя ритъма, поне за миг да съм непозната. Наведи очите си! Направи го от респект към разкъсаните ми мисли. Ще се облека, бавно ще допия чашата си и ще си тръгна. За да не изчезнат пеперудите.

Щетата

Опитвам се да разчета протокола, описващ моята поредна “мистериозна” щета, получена “на паркинг” и намерена от мен “рано сутринта на 1 ноември”:
-Виж, това според теб, какво означава?
-Дай! Кое?, забиваме поглед в листа и двамата
-Дали значи, че ще ми сменят бронята или само ще я боядисат...как мислиш?
Губи интерес, изчезва към банята и го чувам как се смее пред огледалото:
- Оооо, ама не се е притеснявай, ако отидеш и се направиш на 6 без 10, както само ти си можеш, може и колата да ти сменят направо тоя път...
Умълчава се за момент и казва на себе си:
- Няма да се учудя....

ноември 08, 2007

В света на възрастните

8 ноември преди точно 4 години беше последният ми детски, безгрижен ден. Прекарах вечерта с майка ми, бяхме се върнали от болницата и пазарувахме ей така - абсолютно ненужни неща. Последната събота, прекарана като дете, последното заспиване във все още детската ми стая. В неделя, на 9-ти, завинаги влязох в отбора на възрастните. Звънна телефонът, докато закусвахме. От пощенската служба. Делови женски глас: “Вкъщи ли сте, трябва да ви донесем телеграма за смъртта на…” Нататък не помня много. Помня как затворих телефона, погледнах майка ми, а тя прошепна на себе си:
- Не!!!Не, е вярно!
- Вярно е, мамо…
Преследвах я из къщата, за да я прегърна, да хвана в ръцете си лицето й и да й повтарям, че я обичам, че сме двете, че ме има, че никога няма да я изоставя. Тя се топеше в ръцете ми, изплъзваше се, свиваше се на топка на леглото и стенеше, успокояваше дишането си за момент. После пак се изправяше, пак я гонех, сядахме на земята една срещу друга и се гледахме в очите. Сдържах стоновете и риданията в гърлото си и започнах да изпитвам остра болка там, където може би са гласните ми струни. Не плачех, а сълзите пълнеха очите ми, независимо от волята ми. Уплашено наблюдавах майка ми, хващах ръцете й и й повтарях едни и същи мантри. Изричах всички думи, които хората си казват в мигове на откровения. Галех косите й като дете. Тя се изплъзваше, а аз отново я настигах. Не помня колко часа прекарахме така. После трябваше да кажем на някого. Къщата се напълни с хора, обградиха майка ми и всички забравиха за мен.

Взех развалената стойка на инструментите му и я оправих сама, седнала на земята в пълна тишина. После подредих на нея саксофона и старата флейта и ги сложих на местата им. Вече беше тъмно. Легнах на земята в стаята си, свих се на топка и се заслушах в разговорите, които долитаха през стените. Затворих очи в тъмнината и в главата ми се заредиха картини. Баща ми, по детски щастлив и облечен в старата милиционерска униформа, която току що беше купил от един клошар. Баща ми през нощта с молив в ръка над вечните си рисунки, чашата вино на масата и препълнения пепелник. Баща ми със смешна слънчева шапка на любимото му място под черешата в Банкя. “Спестените пари са спестени удоволствия!” – гласът му, който вече започнах да забравям. Иронията и гордостта, които наследих от него. Погледът, дразнещото високомерие, насмешката и тоталната липса на респект към живота, които ми предаде, заедно с кръвта си. Говорехме си рядко, но винаги смислени неща. Мразеше празните приказки, мразеше рамките, чиновниците. Спеше до късно и винаги нямаше шеф. Хранеше ни само с таланта си и успя да ми покаже какви гени нося в кръвта си, коя съм и колко струвам. Направи го без да ме учи, без да ме наставлява, направи го като беше себе си.

Следващите дни ми се сливат в едно. Помня Седмочисленици, червените карамфили на майка ми, тамянът, срещу когото бях изпила една шепа транквиланти. После денят, в който ни предадоха урната. Беше студено и мъгливо. Бяхме само двете и двама гробари. Мърлявите, свикнали с хорската мъка, мъже се умълчаха неловко:
- Роднини други няма ли дойдат…?
- Няма!, взе урната майка ми
Тръгнахме към мястото. Гробарите се движеха с мотокара си зад нас и плахо мълчаха от респект към самотната процесия. Две крехки, тъжни жени, като сестри, ръцете им във фини кожени ръкавици. Носят една урна и стъпват деликатно по калните алеи. По гробището имаше само гарги и бездомни кучета. Беше делничен ден.
- Бог да го прости! - погледнаха ни и се отдалечиха.

Запалихме цигара, помълчахме още, изтрих сълзите си с ръкавицата:
- Мамо, студено е, хайде да тръгваме…
- Изчакай да догори цигарата му…

Утре е моят първи ден в света на възрастните. Моят ден за мълчание.

Питката

Преди много години на питката на Бебето. Домът на приятелката ми е пълен с жени от всякакви възрасти. В хола са се събрали баби, лели…Ние седим в кухнята и си говорим глупости. Изведнъж щастливата майка нахлува при нас с две абсолютно еднакви ненадписани видеокасети в двете си ръце:
- Момичета, ебаси майката! На едната е филма от сватбата, а на другата има порно! Бабите са се събрали пред телевизора и искат да им пусна филма от сватбата! Сега как да разбера кое е!?!
- Е спокойно де, ако е порното, нали започват първо надписи…
- Какви надписи, бе!?! Това е записвано от телевизията, директно почва ЪЪЪЪ
Избухваме в смях.
- Не се смейте, хич не е смешно! Ебаси майката!
В крайна сметка отидохме в хола и направихме параван пред подредилите се на дивана лели. За късмет се оказа касетата със сватбата.

ноември 06, 2007

Блясъкът на чистия ум

Напоследък хванах около себе си една закономерност - как хората произнасят словосъчетанието “умна жена”. Произнася се като гордост и съответно като лека рядкост. Не само от мъже, но и от жени. Чувала съм: “Аз съм умна жена, не го забравяй!” Е как да го забравиш, като непрекъснато ти го повтарят?! Тази е умна, онази е умна… Мъже не съм чувала да казват: “Аз съм умен мъж!” Сякаш то е ясно, от само себе си се разбира. За жените е по-нормално да са красиви, отколкото умни. А и какво значи умна? Трябва ли непременно да мога наум да сметна корен квадратен от 258, не, че мога по какъвто и да било друг начин, ама това е друга тема…Наскоро разбрах, че съм забравила как се дели на ръка. Сещате ли се – онази дяволия с подреждането в колонки надолу, нищо не помня. Има калкулатори за тази работа. Забравям имена и дати, веднага след като са спрели да ми трябват. Можете да си направите извода колко блестяща бях по история – с интересни тези, но без капка конкретика в тях.

Мога с часове да ви говоря по някоя сериозна тема на принципа на “консистенцията на субстанцията”, без да ви кажа нищо конкретно. И съм сигурна, че ще намерите някакъв смисъл в думите ми. Даже може наум да си кажете : “Ха, това пък как ти хрумна, брилянтно!” Всичко е заблуда – просто имам дар слово и никакви конкретни знания. Всичко се загуби някъде между гимназията ми, университета и стотиците книги, които изчетох. Не мога да говоря в цифри и имена. Винаги съм се възхищавала на хората, които важно, важно ми цитират нещо. Някое проучване с точните проценти или си спомнят името на “онзи сценарист” на филм, който сме гледали преди 2 години. А на мен от този филм ми е останало само усещането и най-много заглавието, нищо друго. Паметта ми често се оказва визитна картичка за пред някои хора. Усмихвам се глупаво и замазвам: “Както и да е…” А около мен се усмихват разбиращо. “Руса съм, все пак…Хихихи!” , изстрелвам със заразителна усмивка и глупостта ми е простена веднагически.

- Прощавайте за тъпия въпрос, но тук на “ползващ” отново ли моето име?, невинно питам мъжа зад гишето
Той, независимо, че от 5 минути пуфти и плюе по някакъв “малоумен” клиент, който му е задал далеч по-смислен въпрос, ме поглежда и с меден тон ми казва:
- Дайте, аз ще ви го попълня…
Е как да не е хубаво да си не-чак-толкова-умна жена.
- Ами така я намерих, това нещо, - вдигам с два пръста отпорения задкалник на колата си – висеше, и аз помолих един колега да го махне…
- Да, да, не го пипайте, ще се изцапате! Не се притеснявайте, ще опишем, че е счупен!
- Благодаря ви, много сте мил!
Поглеждам отново сърдития човек в очите и край! Документите ми са попълнени, придвижени и хоп – готова съм.

Голяма работа, като не мога да изрецитирам битките от Втората световна война. Досега не ми е зависело нищо от това. За сега ми върши работа да съм що годе адекватна, много усмихната, възпитана, любезна, проницателна, малко хитра и само в кратки моменти смела. Това не се учи в никое училище. Всъщност жизнено важните умения не се изучават никъде.

Това е! Не съм умна жена! И въобще смятам, че “умно жена” не е много за хвалба. Наскоро, един приятел се учуди на русото в косите ми и аз гордо отговорих: “За да няма изненади!” Смяхме се много, мъжете се умиляват от глуповатите жени. Факт! При вида на някое “безпомощно”, усмихнато женско същество, във всяко мъжко сърце се ражда силен, голям закрилник. Ражда се великият оправяч на коли, спирач на кранове, отваряч на консерви, шампионът по спортно ориентиране, попълвачът на сложни формуляри и други. Какво повече може да ти трябва в този пращящ от тестостерон свят? Със сигурност не - да знаеш Цикъла на Крепс* на изуст!


* това е единстевното нещо, което помня от часовете по биология, да не си помислите…


Задушница

Напоследък все по-често има тишина в мен. Тишина като по Задушница. Може би липсата на есен в София ми действа така. Не ми е нито есенно, нито зимно тази година. Дърветата по улиците са шарени, без да са есенни. Времето е студено , без да е точно зимно…С ботуши до коленете съм, но по жилетка само…Едно половинчато такова. А в Бели Искър си беше есен. И поляните пред къщата, и селяните с колелата си, и конете им, всичко беше есенно. Всичко беше както трябва да е. През капаците на прозорците ни събуждаше студено ноемврийско слънце и ни подмами да закусваме на масата отвън. Измръзнаха ми ръцете, но ми беше хубаво. Задушница. Време за “подаване”. Нямаше на кого. Само съседското куче намаза няколко нелегални хранителни “бомби” през оградата. Селяните никога не хранят кучетата си. Само то заслужаваше за бъде сито на Задушница. Беше близо до мъртвите – толкова беше слабо.
Миришеше на пушек и огън, непрекъснато на пожар. Излизах на слънчевата веранда и разширявах ноздри, за да вдишам малко от бедствието. “Дали гори някъде?” Исках да видим малката селска църква, която винаги е затворена. Там са се венчали Яворов и Лора. “Няма поп тука, обикаля 3 села!”, веднъж ни уведоми една старица на калния път пред оградата. Бях решила да вляза поне за малко преди да ми стане гадно от тамяна, колкото да запаля свещичка. Спряхме пред църквата. Работи! Влизаме в предверието, един сюрреалистичен старец с дълга брада и кокалести пръсти брои монети и ги записва на бакалска хартия. Събира числата под черта, като в 3-ти клас. Бях забравила как става. Продава ни свещи, насочвам се към тежката врата на църквата:
- Момиче, затворено е!, чувам зад себе си
- Е, защо ни продадохте свещи!?!, пристъпвам назад учудено
- Ами за гробището…
Мдаа, гробището беше отвън, беше пълно със жени, които се суетяха около гробовете. Взехме си безславно свещите в джобовете и тръгнахме към Самоков. Женският манастир беше фрашкан с “поклонници”. Хората влизаха в 250-годишното островче, за да си купят минути спокойствие. Свещи от 10,20 и 50 стотинки. Букетче от чемшир и есенни градински цветя срещу лев. Продаваше го миниатюрна глуха жена отвън. Дали Господ й е помогнал преди? А дали ще й помогне някога?
Задушница, за да сме близо до мъртвите…Да сме близо, докато топлим замръзналите си шепи в църквата. За мъртвите свещите долу, за живите – горе.

ноември 05, 2007

Ловният сезон на 30-годишните

Какво се променя на 30? Ами... много неща се променят! И на мене ми се иска да кажа,че в главата си се чувствам на 20, ама ще излъжа. Възрастта била духовно измерение! Да, бе! Истината е че можеш да се чувстваш на 20 само, когато наистина си роден преди 20 години.
Когато тази година си поръчвах торта за 30-годишнината си, момичетата от сладкарницата ме попитаха какво искам да пише на нея. Отговорих с широка усмивка, че искам голям надпис “ТРАГЕДИЯ”. Не разбраха хумора, а и как ще го разберат – срещу мен седяха две момиченца и един сладък барман на средна възраст 20-21. Голяма част от приятелите ми вече бяха отдавна в клуба и с усмивка ми обясняваха, че няма страшно, било абсолютно безболезнено…Просто се събуждаш една сутрин и от тук нататък вече, като някой доктор те пита :“Години?”, отговаряш :“30!” А на очевидно по-младите екземпляри от противоположния пол просто не отговаряш нищо.

А всъщност има страшно, и въобще не е безболезнено.
Напоследък съм свидетел на уникални катаклизми в живота на приятелите си и започвам да се замислям дали 30-те нямат пръст в това. Един от близките ми хора успя за една година да се ожени за напълно непозната жена, след това да се влюби в друга и съответно после поиска да се разведе. На 30 изглежда решаваш, че ако сега не свършиш всички глупости, за които е мечтала някога мръсната ти душичка, никога по-късно няма да можеш. Пред очите ми се разпаднаха няколко “стабилни връзки”, заради “доброто, старо” срещане на “Човека”. Ако доскоро хората около мен предимно се събираха, то сега предимно се разделят. Често, за да се съберат с някой друг. Годината ли е такава, приятелите ми ли са такива, и аз не знам. Текучеството на емоционални бури около мен е толкова голямо, че имам усещането, че сме отново на 16. Никога досега не съм виждала толкова много стремеж за “истинско” щастие в очите на близките ми хора. Никога преди не сме говорили толкова за съдбата , за срещането, за Човека…И, признавам си, става все по-интересно.

Женените и омъжените около мен все по-често съжаляват за избора, който са направили и са убедени, че Той/Тя е там някъде и ги чака. Когато една моя приятелка наскоро забременя, плака като дете, че животът й никога няма да бъде същият. “Пие ми се, пуши ми се, флиртува ми се…”, изброяваше, изправена с тумбака си пред мен, а аз се смеех. За сметка на това, необвързаните трескаво обикалят заведенията в търсене на възможно най-неподходящата/ия и тайно завиждат на “семейните“ си приятели, у които ходят да вечерят като осиновени деца.

30-те водят и до леко оглупяване също така. Ето пример: Ако допреди 4-5 години не можех посмъртно да се вържа на приказките за “съдбата, която ни е срещнала”, за “няма нищо случайно”, за “духовните” връзки, то сега тези схеми ми действат! И се връзвам като ебати-тъпата-па(у)тка! Независимо че съм оперирана от романтика, се хващам, че фантазирам като в 6 срещу 7 клас на морето. Мъжете започват да стават комбинация от интелектуално и физическо предизвикателство! Интелектуално, представете си! Все едно ще си говорим за Достоевски! Наскоро в едно списание прочетох заглавието “ Not for fucking, just for talking!” – Това е! Безкрайно ломотене! Да отидеш и да се застреляш направо!

В крайна сметка, общото е че всички искаме промяна на всяка цена. Пълна промяна. Бягаме от работа, за да се качим през седмицата на Витоша с някой приятел. Тичаме нарочно под дъжда, за да се намокрим. Започваме да говорим истината в лицата на хората само, за да отскубнем някаква емоция. Оглеждаме се непрекъснато. Рисуваме си часовници с фулмастери на китките. Тормозим продавачите в Макдоналдс. Взимаме си все по-дълги отпуски и ги прекарваме все по-небрежно. Влюбваме се в почти непознати като тиийнеджъри и после го преживяваме като в 6-ти клас. Все по-често се влюбваме, да! Колкото и да не си го признаваме…Семейни, несемейни, обвързани и необвързани…И всеки път се питаме “Ами ако е Той/Тя? Ако това е промяната, която искам?”
Влюбваме се по-често, защото повече търсим. Панически се опитваме да надбягаме времето и във всяка минута се стараем да объркаме радарите на старостта, държейки се като деца.

ноември 02, 2007

Пръстенът

Снощи. Традиционната женска вечер. Този път в малко по-различен формат. В домашна обстановка, вкусни пълнени чушки, зелена салата и хубаво червено вино.

- Момичета, измислила съм ви по един подарък!, започвам въодушевено
- Какъв?
- Ще ви подаря по един пръстен…
- Идеално, а ти трябва да ми дадеш да понося някой Сваровски от твоите и без това не ги носиш…
- Абе, не такъв…!
- Какъв?
Бибата вече се смее някъде в коридора
- На Дюрекс…Страшни са и ги продават в супермаркетите…
- Вибриращ! - се чува от коридора
- Ааа!
- Страшно е забавно…
- Добре, добре…
Смеем се заговорнически, а аз надълго и широко обяснявам преимуществата на малката вибрираща машинка.
……………
Малко по-късно. Някъде към края на бутилката. Пали цигара и отпива от чашата си:
- Като ще взема накрая да курволясам…!
Смях
- Това звучи като вампирясам…
- Еми… то си е общо взето същото…
Смях

Къде ще ходиш на море?

Заминаваме на море. Аз съм качила босите си крака на таблото и се радвам на пресния си червен педикюр. Излизаме от София. На един светофар до колата се лепва малко цигане:
- Бате, здрасти, дай някой лев!
- Ей, здрасти, какво правиш? Къде е брат ти?
(!!! Познават се!!!)
- Еми… няма го. Къде отиваш, бате?
- На море отиваме, ето…
Изсипва в малката шепичка стотинките от пепелника и продължава шеговито:
- А ти няма ли да ходиш на море?
- Мерси, бате - пресмята стотинките в ръката си наум - Дааа, и аз ще ходя на море…
Навеждам се любопитно напред:
- Така ли?! И къде ще ходиш на море?
- Ами… на Банки!, заявява щастливо цигането
- Мммм, браво…!, гледам объркано…
Той ме поглежда невярващо, вдига стъклото и потегляме:
- Хахахаха, Къде щяло да ходи на море?!?! Къде щяло да ходи на море?!? Тъпи, тъпиии!…Хахахахаха

Philips 1900W

Демонстрирам пред Бибата сешоара(защо се пише толкова идиотски тази дума…), който току що съм й подарила. Радваме му се като малки деца. А той наистина изглежда страховито – с огромна човка и много и различни копчета…
- Виж сега, включваш на последната степен и….
- Ехааааа!!!
- Това може да ти издуха всички мисли от главата
- Ехааааа!!! Идеално!
Смях
- А като включиш на “Турбо”….това вече и мозъка може да ти издуха…
- Ахааа, значи не било от това, че се изруси - от издухванията било!
Смях
- Да бе, как не съм се сетила до сега, аз заради това оглупях напоследък!
Смях
- Значи идеално ще ми дойде този сешоар…
Смях

ноември 01, 2007

Накъде е границата?!?

11 вечерта на кръстовището на Фритьоф Нансен и Евлоги Георгиев. След дълго неделно бездействие с Линда сме решили да се качим до Симеоново. До нас на светофара е спряла кола с провинциална регистрация, в която, по мои наблюдения, има много повече пътници от допустимото. Свалят единия прозорец и отвътре почти до кръста се показва жена с карта в ръцете.
- Накъде е границата?
- ??? Моля?!?, намалявам музиката аз
- Границата! Накъде е границата?
Споглеждаме се объркано и Линда се намесва умно:
- Ама…коя граница? Сръбската ли? Калотина ли ви трябва?
- Мммм, - объркване, следва бърза консултация в съседната кола – Не, гръцката!
(WTF!?!) Напълно безпомощна съм. Отново се намесва Линда:
- От тук сте направо, трябва да стигнете до Околовръстното…
Светва зелено, колата фантом отпрашва към Околовръстното, а ние се споглеждаме и избухваме в смях.
- Тия нормални ли са ,бе !? Какво означава накъде е границата, да не сме в Петрич, че да й посоча с пръст!?!
- Да бе, все едно сме в някой граничен град…
- Със същия успех можеха да ме пипат “Накъде е Лондон!?!”
- Е`а ти идиотите!
Смеем се дълго по пътя: “Накъде е границата? Накъде е Лондон? Накъде е Париж?” и се опитваме да отгатнем посоките.

Salut la belle

Онзи ден, след дълго търсене намерих една книга в библиотеката си. “Поетика на мита” на Милетински – беше част от цяла поредица книги, върху които държах изпита си по Културна антропология. Бях решила да ги препрочета. Гузна съвест може би или носталгия. Отворих книгата по-късно в колата си и отвътре изпадна картичка на U2, обърнах я :”Salut la belle!”. Нещо ме ритна в стомаха. Картичката беше с почерка на мой близък приятел, който напусна света ни преди 10 години. Заспа под пелената на тонове ледени буци и сняг. На улея в Банско. Усмихнах се унесено и наум му отговорих шеговито: “Здрасти, душо! Страшна красавица, няма що!”

Помня телефонното обаждане, помня погребението, помня как се прегръщахме само 19 годишни зад черните си очила. Помня как силните ръце на един приятел ме изнесоха от църквата, как седяхме в Чиърс и всеки от нас имаше усещането, че Той ей сега ще се появи от към тях и ухилен, ще се извини, че пак е закъснял. Не дойде. По Патриарха вървяха безбройни хора, но никога на беше Той. Мина ужасно много време от тогава. Често се припознавам в него по улицата. Когато минавам под прозореца на стаята му, се спирам по средата на тротоара и винаги поглеждам нагоре. На всяко задръстване на Попа поглеждам от колата си съм балкона му и си спомням колко пъти сме свиркали отдолу, докато се появи. В детската ми стая има снимка и всяка година на 2 януари без да искам си припомням всичко, сякаш да не се загуби спомена. На определени песни тихомълком отливам малко алкохол на земята и се усмихвам на себе си.

Планината си го прибра. А бяхме само хлапета. Притискахме се един до друг като уплашени животни в църквата. Не се поглеждахме дори. Никой от нас не повярва. Никога. Животът в безгрижните ни усмивки ни лъжеше, че ще е безкраен, и никой от нас не вярваше на тази действителност. Ковчег, карамфили, поп, шепот, десетки мълчаливи свещи и хлипането на майката.

“Salut la belle!” Винаги това ми пишеше, когато пътуваше… Сега, като гледам картичката, усещам как очите ми лютят, но няма да се разплача. Ще се усмихна и грижливо, ще я прибера между страниците на книгата, която си обещах да прочета отново.