ноември 05, 2007

Ловният сезон на 30-годишните

Какво се променя на 30? Ами... много неща се променят! И на мене ми се иска да кажа,че в главата си се чувствам на 20, ама ще излъжа. Възрастта била духовно измерение! Да, бе! Истината е че можеш да се чувстваш на 20 само, когато наистина си роден преди 20 години.
Когато тази година си поръчвах торта за 30-годишнината си, момичетата от сладкарницата ме попитаха какво искам да пише на нея. Отговорих с широка усмивка, че искам голям надпис “ТРАГЕДИЯ”. Не разбраха хумора, а и как ще го разберат – срещу мен седяха две момиченца и един сладък барман на средна възраст 20-21. Голяма част от приятелите ми вече бяха отдавна в клуба и с усмивка ми обясняваха, че няма страшно, било абсолютно безболезнено…Просто се събуждаш една сутрин и от тук нататък вече, като някой доктор те пита :“Години?”, отговаряш :“30!” А на очевидно по-младите екземпляри от противоположния пол просто не отговаряш нищо.

А всъщност има страшно, и въобще не е безболезнено.
Напоследък съм свидетел на уникални катаклизми в живота на приятелите си и започвам да се замислям дали 30-те нямат пръст в това. Един от близките ми хора успя за една година да се ожени за напълно непозната жена, след това да се влюби в друга и съответно после поиска да се разведе. На 30 изглежда решаваш, че ако сега не свършиш всички глупости, за които е мечтала някога мръсната ти душичка, никога по-късно няма да можеш. Пред очите ми се разпаднаха няколко “стабилни връзки”, заради “доброто, старо” срещане на “Човека”. Ако доскоро хората около мен предимно се събираха, то сега предимно се разделят. Често, за да се съберат с някой друг. Годината ли е такава, приятелите ми ли са такива, и аз не знам. Текучеството на емоционални бури около мен е толкова голямо, че имам усещането, че сме отново на 16. Никога досега не съм виждала толкова много стремеж за “истинско” щастие в очите на близките ми хора. Никога преди не сме говорили толкова за съдбата , за срещането, за Човека…И, признавам си, става все по-интересно.

Женените и омъжените около мен все по-често съжаляват за избора, който са направили и са убедени, че Той/Тя е там някъде и ги чака. Когато една моя приятелка наскоро забременя, плака като дете, че животът й никога няма да бъде същият. “Пие ми се, пуши ми се, флиртува ми се…”, изброяваше, изправена с тумбака си пред мен, а аз се смеех. За сметка на това, необвързаните трескаво обикалят заведенията в търсене на възможно най-неподходящата/ия и тайно завиждат на “семейните“ си приятели, у които ходят да вечерят като осиновени деца.

30-те водят и до леко оглупяване също така. Ето пример: Ако допреди 4-5 години не можех посмъртно да се вържа на приказките за “съдбата, която ни е срещнала”, за “няма нищо случайно”, за “духовните” връзки, то сега тези схеми ми действат! И се връзвам като ебати-тъпата-па(у)тка! Независимо че съм оперирана от романтика, се хващам, че фантазирам като в 6 срещу 7 клас на морето. Мъжете започват да стават комбинация от интелектуално и физическо предизвикателство! Интелектуално, представете си! Все едно ще си говорим за Достоевски! Наскоро в едно списание прочетох заглавието “ Not for fucking, just for talking!” – Това е! Безкрайно ломотене! Да отидеш и да се застреляш направо!

В крайна сметка, общото е че всички искаме промяна на всяка цена. Пълна промяна. Бягаме от работа, за да се качим през седмицата на Витоша с някой приятел. Тичаме нарочно под дъжда, за да се намокрим. Започваме да говорим истината в лицата на хората само, за да отскубнем някаква емоция. Оглеждаме се непрекъснато. Рисуваме си часовници с фулмастери на китките. Тормозим продавачите в Макдоналдс. Взимаме си все по-дълги отпуски и ги прекарваме все по-небрежно. Влюбваме се в почти непознати като тиийнеджъри и после го преживяваме като в 6-ти клас. Все по-често се влюбваме, да! Колкото и да не си го признаваме…Семейни, несемейни, обвързани и необвързани…И всеки път се питаме “Ами ако е Той/Тя? Ако това е промяната, която искам?”
Влюбваме се по-често, защото повече търсим. Панически се опитваме да надбягаме времето и във всяка минута се стараем да объркаме радарите на старостта, държейки се като деца.