ноември 14, 2007

Денят след...

Искам да се кача на колата си сега, да се кача до Витоша, а ме е страх. За първи път. Страх ме е от виелицата и от снега, от тъмнината и от това, че ще съм сама. А имам нужда. Имам нужда да изпусна дъха си зад волана и да поплача. Вчера не мълчах, дори не спрях за секунда. Напълних деня си до дупка. Мислех да го завърша с момичетата, а изведнъж мисълта за опушеното, шумно Меди ме спря. Прибрах се сякаш не го бях изживяла този ден. Сякаш се е плъзнал по мен без да го усетя. И сега се връща с буца в гърлото ми. С раздразнителния ми тон. С пълната непоносимост към хората около мен. И самотата. Онази, която ме кара да се облека нервно и светкавично да грабна ключа от колата. Да сляза до нея, даже да се кача, да я запаля и да остана така. Да избухна в сълзи на паркинга и да усетя клопката, в която се намирам. Клопката на моите решения. Едно по едно, малки и големи, всички те водят до точно тези сълзи на паркинга.

Страх ме е да тръгна сама, а не мога да понеса мисълта за компанията на абсолютно никой. Има няколко имена в телефона ми, на които мога да се обадя по всяко време и които ще тръгнат с мен веднага. Ще се радват, че съм се обадила и ще пътуват без посока и без да задават въпроси. Но не е това... Този път искам да се махна не от себе си, а от другите. Рядко се случва. И е стряскашо като разбереш, че няма къде да отидеш, наистина няма.

Отпускам се назад в новото си карирано палто, слагам кожените ръкавици на бузите си и оставам така. Този живот е за да се изживее, да се изплаче, да се изшофира и да се употреби. Лека полека успокоявам дишането си и изключвам двигателя. Оставам втренчена в снежинките по предното стъкло. Става ми студено и решавам да се върна. Ще вляза под горещия душ и после ще му мисля. След душа ще взема поредното половинчато решение. Душ след душ, паркинг след паркинг...

Нещата трябва да се изживяват навреме, да се изстрадват и да се преболедуват. Нужно е да се науча да отделям време за това.

Денят след 9-ти