ноември 19, 2007

Моята Витоша

Преди години този сняг, който вали сега, предизвикваше вълни от емоции в мен. Докато гледах как трупа, зениците ми се разширяваха от удоволствие. Всеки ден следяхме обстановката на Витоша. И се качвахме първи. Ставах в 5:30 и тръгвах с два сандвича. Често без уговорка. Горе винаги срещах някого. Не бях добър скиор и още не съм. Просто се опивах от усещането за свобода, от вятъра в лицето ми и от победоносната усмивка, с която спирах ските и поглеждах надолу, към София. Към черната пелена. Чистех главата си, забравях всичко и се връщах с тен на лицето и блясък в очите. През седмицата, тайно се измъквах, облечена като за ски, със ски на рамо и отивах на училище. Оставях ските при пазача и започвах да врънкам да ме пуснат от часовете. Учител след учител. При успех, просто грабвах ските и се качвах на Витоша. Прибирах се половин час, преди нашите да се приберат и ни лук яла, ни лук мирисала. Как не ме хванаха не знам. Говоря в минало време, защото вече не карам на Витоша. Рядко на Банско. Не ставам в 5, а като се наспя. Не смятам "пъти съм си избила картата", а обядвам разточително в 12 на пистата и приключвам към 3. Годишно отделям само седмица някъде в Алпите и това ми е достатъчно. Самолет, хотел, спа, обработени писти – пенсионерска работа. Вярно – нищо не може да се сравни със спиращите дъха гледки на Алпите. Седя с часове и попивам. Безкрайност и сурова красота, които вкарват мисли за вселената и живота в малката ми глава. Пред лицето на тези гигантски зъбери ставаш религиозен, осъзнаваш колко си смешен с малките си желанийца по време на незначителния ти живот. И снегът, пудрата, която влиза в носа ти, когато се хвърлиш по гръб в мекото и напълниш очилата си със сняг. Да правиш “звезда” с разперени ръце и крака в девствения сняг на 3 000 метра надморска височина и да се взираш в огнената топка над теб, която те ослепява. Да има къде да хапнеш уникаланата им лучена супа на височини, на които просто “няма начин да има живот”. Сладкото напиване с диджестиви и бира по пистите и веселото, рисковано прибиране надолу.

И въпреки всичко, Витоша си е Витоша. Тази планина има силна емоционална стойност за мен. Първи любови, втори любови, разходки с коли в тъмнината, пушене и смях, приключения по лифтове, следобедно въргаляне във високите треви през лятото. Горното Лале и гледката, която тогава ми се струваше омагьосваща. Лавината – ходехме да караме там, за да се страхуваме. Лифта, 30-ти стълб и шоколада в кабинките. Поничките на Хладилника... Мога да изброявам още един час и пак няма да е достатъчно. Миналата година, когаго се върнахме от Франция, един приятел отказа оферта за Банско с думите: “Ти луд ли си, ако искаш да отидем да покараме в Южния парк!” Надуто звучи, но е вярно. За Банско и аз бих го казала, но за Витоша - не! Витоша е друго.