ноември 21, 2007

Н.В. Гордостта

Виждаш някого, който някога, преди време е гледал директно в душата ти. Бил е част от ежедневието ти, от нощите ти, от мечтите ти или просто е бил “един перспективен неосъществен проект”, който си е позволил да не отговори на плановете ти. В главата ти се зареждат спомени, къде лоши, къде добри, но ядката на болката не ти е минала. Все още си ядосан и естествено ставаш груб. Вместо широка усмивка и топла прегръдка, човекът получава злобен коментар, нещо, от което знаеш, че ще го заболи. “Т`ва вече ми мина през кура!”, произнасяш победоносно. Отдалечавате се, огорчени от случайната среща, а в твоята душа гърми 9-тата на Бетовен. Ра-ра-ра-ра-ра-ра-ра-ра…Ушите ти бучат от адреналина. Браво! Герой! Мъжкар! За коя се помисли тая!?! И наистина - за коя се помисли? Как е възможно да не е разбрала аз какво имах предвид тогава? Как е възможно нищо да не е разбрала? Нищо, важното е че беше груб! Груб и твърд като скала. Това е важно за мъжете. Няма да се лигавим! Ще я еба в тъпата, надута путка!
Ще я ебеш, ама друг път! Защото тя не е Ванга! Няма как да знае! Няма как да знае, че изречението: “Т`ва вече ми мина през кура!” значи: “Съжалявам, но няма да си го призная!”. Просто няма как да знае! Сега тя ще се дръпне, обидена. Ще й се прииска да ти каже, че си циклофреник и че нищо не разбира, но ще замълчи от гордост. Ти ще си кажеш “Айде, марш, ебати драмата!” Тя ще се види вечерта с някоя приятелка, гневно ще изкоментира: “Ебати глупака!” и ще изтрие телефона ти. Ето ти разминаване. Развален телефон. Векове комуникация, за да се окаже, че все още не умеем да се разбираме. Спираме да говорим езика на любовта, в момента, в който заговори онази кучка – гордостта.
………………….
- Ти защо въобще защо й каза за мен, по дяволите?!?
- За да съм честен….
- Това е глупаво, така или иначе, в момента, в който се е появила, нещата приключиха…
- Хм, приключиха ли…
Тя продължава разговора, без да е обърнала внимание на репликата му, без да знае какво всъщност е казала току що. След това нещата се променят коренно. Той спира да се обажда, тя се чуди какво му става: ”Страхливец! Да ги еба в мишките! В миша дупка се навря!”…Какво може да направи едно неволно изречение с болезнено горделивите хора…Развален телефон!


Гордостта е ценно нещо. Нужна е, за да не се мразим през нощта. Нужна ни е, за да се уважаваме и да се смятаме за важни и пораснали. Благодарение на нея съм се измъквала от възможно най-унизителните ситуации с вдигната глава. Както веднъж се изрази един приятел “Всички в лайна, Анна в бяло!” Имам една каменна, всепрощаваща усмивка, която използвам в такива моменти. Неволно изправям гърба си и вдигам брадичката си. Един близък човек, който беше уловил този специфичен момент в поведението ми, дори успешно ме имитираше. Гордостта ме прави студена и дразнещо високомерна. Мисля, че спадаше към “смъртните грехове”…

Гордостта ми е вредна. Пази ме, но и ме слага зад стъклена стена, която често се оказва преграда пред някое приключение. Колко ли приятни преживявания ми е “спестила” гордостта. Колко струва да изровиш от някъде “изтрития” телефон и да кажеш: “Здравей, обаждам се да те чуя…Как си?”; “Виж, държах се като идиот…Това- с кура, не е вярно…”; “Ти каза … и аз си помислих…” Изглежда са трудни тези неща. Поне за хора като мен. Мога с месеци да изяждам възглавницата всяка нощ, но няма да издам и звук. Ще изчакам да ми мине като на кутре.

Най-страшно е когато се съберат двама от този вид. Тогава мисията става невъзможна. Езикът на любовта, на случването стават безсилни. Започва едно мерене – на пишки, на нерви, на …каквото се сетиш и резултатът е нула на нула. Винаги! Защото, когато на единия му е истинска пишката, а на другия - въображаема…Абе... по-добре се откажете!