ноември 27, 2007

Шмайзер

Защо протягаме ръката си към огъня, щом знаем, че ще се опарим? Вчера това си мислех. “Безсмислените” връзки, тези, за които от самото начало знаеш, че са за малко, че нищо няма да излезе от тях и че единственото нещо, което ще получиш накрая е болка. Мазохисти! Всички сме мазохисти. Знаеш, че за нищо не става, но се хващаш като удавник за сламка за всяка дума, за всеки жест. “А той сега какво искаше да каже...” “Той, ако нямаше интерес, нямаше да направи това, онова..” А през цялото време знаем истината някъде дълбоко в себе си. Всичко е свършило, така както сме знаели , че ще стане. И онзи леко по-различен поглед, който сме доловили миналия път не е бил просто настроение. Бил е досада, умора, “край”...Бил е всичко, от което сме се страхували в началото. Защо бъркаме в огъня? Заради удоволствието да ближем рани, да превързваме колене, да се напиваме един месец и да псуваме “огъня”. Да установяваме за стотен път, че “нормален мъж няма”, да изпушваме десетки кутии цигари и да продължаваме напред. Както миналия и по-миналия път...”Помниш ли го онзи тъпак...” “А, ако се обади...” Няма да се обади и нищо няма да се промени. Да, може да се праснете още един – два пъти...Ти това ли искаш? Ако това е идеята, има къде-къде по-безопасни варианти. Такива без много усложнения…Всъщност няма. Безопасни варианти няма...Просто ще изчакаш да дойде следващия.

Не беше чак толкова добър, нали? Помисли си! Фойерверките в главата ти от влюбената ти фантазия ли бяха или от неговия, реален, движещ се както трябва....няма да кажа. Не беше чак толкова добре, нали? Нищо особено...Колко пъти свърши с него? Замисли се! “Добрите” и “полезни” мъже са тези, с които свършваме. Винаги, всеки път, когато искаме и дори, когато не искаме. Тези, с които можем да се събуждаме десетки сутрини подред и това да не ни притеснява. Тези, с които правим сутрешен секс. Хубав и ободряващ, онзи от който се усмихваш под душа. “Нашите” мъже са тези, които нахалстват и влизат с нас в банята, защото искат “да ни изкъпят”. Тези, които ни ядат не винаги сполучливите яденета. Търпят ни солените таратори и прегорените филийки. “Правилните” мъже са наглите ни мъже, които понякога са дори злодеи, дори ревниви, ама им прощаваш.Защото и те имат доста да ти прощават.

“Другите” са огъня, в който бъркаме от време на време. Тези, с които нямаме идея дали сме свършили, защото всичко е прекалено и хубаво, и странно, и задъхано, и неестествено, и обречено… Защото всичко трябва да свърши след 2 удара на часовника. Защото трябва да е тихо и незабележимо. Те са тези, в които се влюбваме веднъж в годината. Защото сме влюбчиви, не за друго. Влюбчиви в тези, които ни карат да се чувстваме като в 6-ти Бе. Тези, които са ни нужни да си докажем, че не сме забравили играта. Че все още можем да играем на “Стражари и апаши”, на “Не се сърди човече”, и накрая на “Шмайзер”. Помните ли я тази игра? Винаги имаше избутани, паднали, разплакани…не беше за слаби момиченца. И все още не е. А “еднократните” мъже я играят. И то добре. “Пазят бомбата” като очите си и е почти невъзможно да навлезеш в тяхното поле, да ги избуташ и да викнеш: Шмайзер!!! Невъзможно е, просто няма как. Те са по-силни физически. Затова - леко и кротко! Остави се за малко да не свършваш всеки път, да ти замотаят главата веднъж в годината, но само не им влизай в “Шмайзера”. Коридорите са тесни, не се пробвай да се дърпаш с тях…не опитвай да им вземеш бомбата…Рискуваш да си сцепиш главата. А това се вижда и с невъоръжено око. Дръпни се от площадката, поеми дъх и изчакай да дойде “другият”…другата година. Знам, че пак ще се пробваш. Току виж пък успееш. Но тогава ще те питам. Тогава ще те питам…