ноември 30, 2007

Отначало

Преди час в Токуда за първи път едно момиченце е поело глътка
болезнен въздух. Оревало е болницата и е разплакало майка си. А майка му има красиви очи, дори, когато е разплакана. Виждала съм я. Виждала съм я разколебана и изплашена, виждала съм я щастлива и твърдоглава. Помня една нощ в Амстердам, когато изхвърча разстроена от един кофишоп. Сама! В Амстердам! През нощта! Беше тичала разплакана и леко напушена между хората към хотела ни. Беше се загубила и се беше уплашила. На другия ден на закуска се усмихваше. Помня я тази година на един лифт в Алпите. “Всичко се проваля, ще остана сама, Ани! Страх ме е!” Водехме дълги напоителни разговори по лифтовете, докато снежната пудра се сипеше от въжетата върху шапките ни. Слизахме от лифта, закопчавахме обувките си, поглеждахме се и тръгвахме надолу. Тя беше по-бързата и по-добрата от двете ни. Това малко, нежно и слабо момиченце със зеленикави очи има някаква неуловима решителност и упорство, които усещаш веднъж и после не спираш да търсиш в погледа й. Беше март. Слънцето огряваше снежните склонове на Сент Антон, а тя болезнено се опитваше да реши какво да прави с връзката си, със себе си. Беше си дала точно това време за размисъл. След няколко месеца ми каза, че е бременна. Беше се случило точно тогава. Без да го очаква. “Помниш ли, ти се чудеше какво да правиш, съдбата реши дилемата ти много бързо…”, й отговорих щастливо по телефона. Коремът й растеше , а тя ставаше все по-красива и усмихната. Красота и спокойствие, които, ако рисувах щях да сложа в погледа на всички бременни и майки по иконите. Преди два дена сложи ръката ми на корема си: “Виж, краче!” Погледнах в очите й и там нямаше и сянка от предишната тревога и колебание. Тези ритащи крачета в корема й бяха стопили всичко. А сега вече малката госпожица поглъща първите порции от промъкналата се в болницата софийска мъгла. И съвсем скоро ще се запознае с майка си.

Добре дошла, принцесо! Дано да ти хареса тук! Не е толкова страшно, само така изглежда. И вълците не са толкова лоши, просто са гладни и уплашени. И черното не е толкова черно, само ние така го виждаме понякога. Не всеки ден е толкова студено, мрачно и дъждовно. Има много слънчеви дни, има пролетни дървета, има цъфнали череши и вишни. Има красиви нощни улици и пътеки в планината. Има вселенска тишина и синьо-зелени морета. Има огньове и житни полета. Има влюбване, има топлина и съвсем мъничко болка след това. Животът е разходка. Тичай или крачи бавно и винаги се оглеждай. Тази забравена планета е ужасно красива.