ноември 08, 2007

В света на възрастните

8 ноември преди точно 4 години беше последният ми детски, безгрижен ден. Прекарах вечерта с майка ми, бяхме се върнали от болницата и пазарувахме ей така - абсолютно ненужни неща. Последната събота, прекарана като дете, последното заспиване във все още детската ми стая. В неделя, на 9-ти, завинаги влязох в отбора на възрастните. Звънна телефонът, докато закусвахме. От пощенската служба. Делови женски глас: “Вкъщи ли сте, трябва да ви донесем телеграма за смъртта на…” Нататък не помня много. Помня как затворих телефона, погледнах майка ми, а тя прошепна на себе си:
- Не!!!Не, е вярно!
- Вярно е, мамо…
Преследвах я из къщата, за да я прегърна, да хвана в ръцете си лицето й и да й повтарям, че я обичам, че сме двете, че ме има, че никога няма да я изоставя. Тя се топеше в ръцете ми, изплъзваше се, свиваше се на топка на леглото и стенеше, успокояваше дишането си за момент. После пак се изправяше, пак я гонех, сядахме на земята една срещу друга и се гледахме в очите. Сдържах стоновете и риданията в гърлото си и започнах да изпитвам остра болка там, където може би са гласните ми струни. Не плачех, а сълзите пълнеха очите ми, независимо от волята ми. Уплашено наблюдавах майка ми, хващах ръцете й и й повтарях едни и същи мантри. Изричах всички думи, които хората си казват в мигове на откровения. Галех косите й като дете. Тя се изплъзваше, а аз отново я настигах. Не помня колко часа прекарахме така. После трябваше да кажем на някого. Къщата се напълни с хора, обградиха майка ми и всички забравиха за мен.

Взех развалената стойка на инструментите му и я оправих сама, седнала на земята в пълна тишина. После подредих на нея саксофона и старата флейта и ги сложих на местата им. Вече беше тъмно. Легнах на земята в стаята си, свих се на топка и се заслушах в разговорите, които долитаха през стените. Затворих очи в тъмнината и в главата ми се заредиха картини. Баща ми, по детски щастлив и облечен в старата милиционерска униформа, която току що беше купил от един клошар. Баща ми през нощта с молив в ръка над вечните си рисунки, чашата вино на масата и препълнения пепелник. Баща ми със смешна слънчева шапка на любимото му място под черешата в Банкя. “Спестените пари са спестени удоволствия!” – гласът му, който вече започнах да забравям. Иронията и гордостта, които наследих от него. Погледът, дразнещото високомерие, насмешката и тоталната липса на респект към живота, които ми предаде, заедно с кръвта си. Говорехме си рядко, но винаги смислени неща. Мразеше празните приказки, мразеше рамките, чиновниците. Спеше до късно и винаги нямаше шеф. Хранеше ни само с таланта си и успя да ми покаже какви гени нося в кръвта си, коя съм и колко струвам. Направи го без да ме учи, без да ме наставлява, направи го като беше себе си.

Следващите дни ми се сливат в едно. Помня Седмочисленици, червените карамфили на майка ми, тамянът, срещу когото бях изпила една шепа транквиланти. После денят, в който ни предадоха урната. Беше студено и мъгливо. Бяхме само двете и двама гробари. Мърлявите, свикнали с хорската мъка, мъже се умълчаха неловко:
- Роднини други няма ли дойдат…?
- Няма!, взе урната майка ми
Тръгнахме към мястото. Гробарите се движеха с мотокара си зад нас и плахо мълчаха от респект към самотната процесия. Две крехки, тъжни жени, като сестри, ръцете им във фини кожени ръкавици. Носят една урна и стъпват деликатно по калните алеи. По гробището имаше само гарги и бездомни кучета. Беше делничен ден.
- Бог да го прости! - погледнаха ни и се отдалечиха.

Запалихме цигара, помълчахме още, изтрих сълзите си с ръкавицата:
- Мамо, студено е, хайде да тръгваме…
- Изчакай да догори цигарата му…

Утре е моят първи ден в света на възрастните. Моят ден за мълчание.