ноември 16, 2007

Курва с крила

Цял живот се уча да съм милостива и да прощавам. Години тренировки и самохипноза. Накрая станах профи. Сега пък се дразня, че прощавам лесно и бързо. Като някакъв плазмодий. Още не си сгрешил и аз вече съм ти простила. Майка Тереза! Простила съм ти и ти се усмихвам като на непослушно дете, което бие с юмруци майка си в корема. Когато аз направя нещо, обаче, не си го прощавам с дни. Мисля и се въртя в леглото. Когато завиждам или съм злобна, се самообвинявам и цензурирам…Има хора, които заслужават да не им простиш, да ги тръкнеш от телефона си, от кюто, от главата си…от всякъде! И пак им говоря, усмихвам се и им позволявам да са свински. Прасетата му с прасета! Ама нали ще ставам свръхчовек...Обзела ме е една вселенска любов, не е истина! Християнска любов като тази днес към клошаря, с когото се разминахме в един квартал, на който не знам името. Влачеше срещу мен едни кашони и разлайваше кучетата. С почерняло лице и балтон, вързан през кръста с канап. Наблюдавах го отдалече и се опитвах да изчисля как точно ще се разминем на тесния тротоар. Улицата беше във вода до коленете. Как се казва този шибан квартал, по дяволите!?! И какви са тия хора дето живеят тук?!? Навсякъде има плакати на оня, дебелия от Атака и улиците не се виждат от кал. Оставих колата си на сервиз и се опитвах, вървейки по улицата, която ми се стори “по-главна”, да се добера до такси.

Тътри се клошарят срещу мен и колкото повече се приближава, започвам да долавям, че си говори нещо. Ядосан е – сигурно на улицата, на шибаните кучета, дето го лаят, на живота, на майка му – кучката, дето го е родила и на вселената. “Само да не е ядосан и на мен…”, си помислям за секунди и се стягам. Прибирам до тялото си големия чадър, за да не уплаша кучетата и се приготвям за сблъсъка. Вече съм преценила, че не мога да нагазя във водата – ще си съсипя ботушите. Гледа ме. Аз него - не. Заставам на един крак на бордюра, за да се разминем, залитам леко и без да искам стъпвам върху кашоните му. Обръща се: “Ти каква си, ма?!?! Жълта метла, гадове мръсни, копелета гадни…” и си дърпа картона.” Ще ме настъпва, мене ще настъпва…” Започва да ме псува. Аз се извинявам и се отдалечавам бързо, чувам как гъргори зад гърба ми, плюе и псува. Изведнъж се закашля. Обърнах се. Беше се навел и кашляше лошо и дълбоко. Беше възрастен човек. Видя ме, че го гледам и се разкрещя: ”Не ме гледай, бе, курво!” Тръгнах си бързо нататък, стискайки чадъра си. Една кола опръска ботушите ми и очите ми се насълзиха.

Застанах на някакво кръстовище и отчаяно се заоглеждах. Бях готова да махна на която и да е кола. Накрая мина някакво такси и аз се хвърлих вътре почти разплакана. Извадих пудрата си и се огледах в капачето й. Попих две-три влажни петънца под очите си с четката и ми стана мъчно за човека. Беше възрастен, сигурно е болен и му е било студено. А аз му настъпвам кашоните…”Курво” - Защо ме нарече “курво”? Може би в бездомната му глава курвите изглеждат като мен. Руси, с карирани палта, с ботуши, с чадъри и с напрегнат поглед. Само крилата ми не е видял. Курва с крила.