декември 27, 2007

Коледата е вредна

Знаех си, че няма да издържа. Ще седна пред компютъра, ще си свърша работата и после ще седна да пиша без предварителна идея.

Не обичам “романтични филми”, леко ми се гади като станат прекалени. Но! Има някои филми като Нотинг Хил, в които сценаристите, които са писали диалозите, са си свършили работата и по Коледа удрят в десетката. Изключваме сладникавата рамка, нереалистичната предсказуема фабула…Но диалозите! Дали защото напоследък съм мека и чувствителна, дали от вечерния Бейлис и мекото канапе..., но имаше диалози, които ме хванаха за гърлото. Простички, обикновени, лигави и леко мелодраматични...Коледата е вредна. Имаше моменти по време на филма,точно тези със “случването”, които ме хващаха и стискаха диафрагмата ми. Сълзи по възглавницата на дивана. Хвана ме срам, че плача на тая лиготия, но не можах да се спра. А мъжкото присъствие до мен се смееше: ”Тези, ако не се праснат скоро, ще сменя канала.” Него Коледата не го лови изглежда. Дали заради Джулия Робъртс, която отново играеше Ана, като онази Ана в Closer…Диалози, идеални за флирт. И то флирт само с определени хора. Малко хора.

Спомних си разговорите в Closer…много по-добри, които ме държаха за гърлото по същия начин. Тогава се взирах напред в киното и се откривах в онази Ана, и се ядосвах на себе си, и ми ставаше любопитно, и смешно… Опитвах се да раздам около себе си ролите от филма и се усмихвах на детските си фантазии. Не плаках тогава, защото имах усещането, че май ми се случва…или, защото не беше по Коледа.

Снощи, обаче, плаках. Коледата е вредна. Докато филмът не свърши по възможно най-глупавия начин. Успокоих дишането си. Измиване на лицето пред огледалото: “Ано, съвсем откачи!” и усмивка. Заспах спокойна и немислеща за нещата. Нещата, неосъществените… Загубените флиртове и разходки, предстоящите и тези, на които се надявам.

Празниците ни размекват, цялата тази организирана лигня по магазините и по телевизията. И зелето със свинско дава отражения, сигурна съм. И цялото организирано до минути “бездействие”, и неорганизираното пиянство…Коледата е вредна. За чувствителните жени като мен, за възприятията, за тъжните, самотните, за разлюбените, за болните и изоставените…Вредна е за зъбите на децата, за джоба ми и за холестерола на възрастните…

Откъде започнах, къде стигнах…А исках да напиша какви хубави неща са минали през главата ми снощи, докато съм плакала на дивана…

декември 21, 2007

Празници за срещи и раздели

Това беше! От тук нататък само празници с малко досадно прекъсване - на 27-ми. Почивка, разни неща с вкусно кисело зеле и подаръци. Любимите ми хора и усмихнатите им очи. Тръпката, когато отварят моите подаръци. Изненадата им. Излизането по женски с Бибата в нощта на Бъдни вечер, което ще направим и тази година. Традицията. Ще се видим в един, подаръците и Хамбара. Събуждането на Коледа. Топлото легло и детската му усмивка. Честита Коледа! Ръкавици и меки шалове, блестящи опаковки, червено вино и малък Бейлис. Панделки. Празници с панделки.
И започва моята ваканция. Очаквана и неочаквана. Тази, от която имах нужда. По-дълга от обикновено. На който му се чете – архивите са живи, аз няма да чета, нито ще пиша…Ще поспра, за да си поема въздух и да изчакам душичката си…Нещо не си говорим напоследък, тя се задъхва и по малко изостава…Ваканция за срещи и раздели.


Целувки, вкусно уиски, уверени ръце в ръцете ви, блестящи погледи, жадни пръсти в косите ви и малко здравословна самота. Протяжни сутрини, меки следобеди и топли вечери ви желая!

Опознаването - Свинска история

За първи път ще празнуваме Нова година заедно. Банско. Приятелите му са ме поопознали, но там, в Банско ще са и негови “съученици”. Едни такива истукани, претенциозни… дошли си за празниците от целия свят…Елит, моля ти се…Виждаме се на празничната вечер. Малка механа. Огромни маси. Поръчали сме си прасе. Червеното вино се лее така, както това може да се случи само в механа. Черна плисирана пола до коленете и ботуши на висок ток. Тъпо и неподходящо, като имате предвид свинската обстановка. Идват на групички по двама, трима и той гордо ме запознава:”Това е моята приятелка.” Аз се усмихвам любезно и ги забравям в момента, в който виждам гърбовете им. Вино. Чаша, втора. На нашата маса е забавно. Вратата на тоалетната е стара, колкото къщата, дебело и тежко дърво. Продължавам с виното. Наблюдавам цяла вечер как няколко девойки от съседните маси ходят по 2 в тоалетната.

Това никога не съм го разбирала. Има мъничко секс в това да гледаш близката си приятелка как пишка. Има, признавам. Това е приятен и интимен момент между жените. Някакво тайнство…Но! Сигурна съм, че тези точно нямат такива усещания. Влизат да си говорят вътре като кокошки и само задържат тоалетната. Едни такива “облечени”…Има нещо в погледите им – гледат плахо, нещо като скучни сърни, ама без финото излъчване на сърните. Продължават да влизат по две и образуват малки опашки от по един – двама мъже.

Минава време и решавам да посетя и аз мястото. Тропвам с големия месингов кръг, ослушвам се - няма отговор. Опитвам се да бутна тежката врата, но не успявам. Подпирам съвсем леко с рамо, веднъж, два пъти – нищо. Усещам, че леко се мръдва под натиска ми, но не мога да я отворя. След това помня, като в електронна игра, как се отдалечих малко. Вдигнах обутия си в токове крак и с неподозирана сила изритах вратата. Трясък! Врата влезе в тоалетната. Две маси се изправиха. Отвътре като мишки надничаха разширените от ужас очи на две “съученички”, чиято седянка бях прекъснала. Аз тържествувах. Изчаках ги да се изнижат почти на бегом, триумфално влязох, подпрях вратата, защото едната панта се беше пооткачила и пишках доволна, спокойна и в пълна тишина.

Навън е станал лек проблем, успокоявали са ги, той се е извинявал от мое име…А ако им бях разбила главите?...

След малко излязох. Повече никой не се запозна с мен до края на вечерта. На нашата маса беше леко неловко в началото,
но след минути дойде полунощ и всички забравиха. Или поне аз забравих. Дойде прасето…Дунавското под дъжда на улицата…Свинска история.

декември 20, 2007

Онази

Знаеш, че понякога имам нужда от “онази” любов. Онази, от която лъжичката ми се качваше в гърлото. Караше ме да включвам компютъра си веднага щом стана. Изправяше ме на нокти всеки път. Стомахът ми се свиваше при присветването на дисплея на телефона ми. Липсва ми следобед и сутрин понякога. Липсва ми “онази” любов, която мразя често и често сънувам. За нея си мечтаех да ме гледа докато говоря, да не издържи и без да ме пита да ме целуне. За да не мога да се дърпам. Да ме остави без въздух неочаквано. Да се качи в колата ми, да се вози и да мълчи. На тъмно, по нощите. Да крачим по гадните софийски улици посред нощ, по малките улички на прибиране. И да треперим – “Ела у нас!”и да не отивам. Толкова е простичко да очакваш такива неща от “любовите”! Все простички желания имам…

И всеки път да й кажа “липсваш ми” и всеки път си гълтам езика. Имам нужда от “онази” любов, която се държи детински и ме вбесява. Онази, която грубиянски стъпква пухкавото ми настроение и ме кара да се изчервявам посред бял ден. От срам и от обида. Кара ме да пускам кратки гневни sms-и без отовор.

И не мога да си обясня какво стана…А мина толкова време! Не искам “да ме уважават”, “да предизвиквам топли чувства”, “да ме обичат”, “да съм приятел”, искам си “онази” любов. И като я няма, предпочитам да си скимтя тихичко и да ме оставят на мира. На мира, за да се примиря. Да се примиря, че имам нужда от “онази” любов.

декември 19, 2007

Опознаването - Пистолетът

Странни времена бяха преди години. Ходехме на училище със спрейове в джобовете си. Аз имах поредица различни, които купувах от един скейтер в един апартамент в Красна поляна. Никога не ми потрябваха с изключение на един път, когато чух стъпки зад себе си на улицата и без дори да се обърна започнах да пръскам назад и да бягам. Може би е пострадал невинен, случаен минувач. Страхлива съм, а на шубето очите са големи. Живеехме в свят, в който беше нормално да ти откраднат “пухенката”, да ти свалят “рокерията” на Попа или часовника. Да те измлатят с пръчка в парка и да ти вземат байка. Да те спрат на Данте и да ти вземат уокмена и бомбъра…Докмартинсите бяха готини за ритане, но и доста ценна разменна монета…Имах химикалка, заредена с газов патрон на ключовете, която веднъж гръмна вкъщи и щях да се осакатя. В странни времена израснах.

По-късно, когато станах на 20, баща ми ми подари пистолет. Газов. За самозащита. Първо го носеше той, а после го даде на мен. Беше малък и черен и тогава ми се струваше много красив. Имах респект към оръжията и все още имам. Знаех, че никога няма да го използвам, най-малкото защото реакциите ми са като на умрял кон. Носех го на дъното на чантите си. Ако не дай си боже ми се наложеше да го използвам трябваше да кажа: “Стойте сега, да си откопчея чантата, да намеря пистолета на дъното и… Ебаси, как се стреляше с това?” и най - много да изям и един хубав бой. Отдавна бях забравила, че го нося, а баща ми беше спокоен, че дъщеря му е въоръжена и всички бяха доволни.

5 години по-късно излизам на една от първите си срещи с Него. Не познавам приятелите му, те не ме познават, а и той все още. Нагласила съм се като за световно - фатално гримирана и тн. Ще го впечатлявам..., моля ти се. Чантата ми е огромна, красива, тип-торба, голяма колкото мен. Не съм я слагала от половин година. Излизаме вечерта, с негови приятели сме, 3 момчета, с които току що съм се запознала. Вечеряме и стигаме до една гадна дупка на Графа. Тогава беше “The place” и имаше танци, а в съседната стая стриптийз и секс на живо…Сега се замислям, че на странно място сме отишли. Изправяме се пред впечатляваща охрана със слушалки в ушите и прилепнали черни дрехи. Младежите минават през строга проверка за оръжие, моят човек също минава точно пред мен. Шеговито се обръща към охраната и ме сочи: “Хубаво я проверете, защото е въоръжена!” Всички се смеем на шегата. Момчето с мускулите професионално подлага ръката си под дъното на чантата ми:”Какво е това?” Всички гледат и ме чакат на стълбите. Аз онемявам, защото изведнъж си спомням. Отварям чантата си и вадя пистолета, чиято дръжка се разпада в ръцете ми. “А това ли …ами газов пистолет, забравила съм го…” Ако беше анимационен филм, ченетата на моя човек и на тримата му приятели сигурно щяха да са до земята и очите им да са изскочили от орбитите. Не можете да си представите удивлението им, а и на охраната…:
- Не може да влезете с това!
- Ама то дори не е заредено сигурно…Вижте…
- Не, не, недейте…
- Добре, не можете ли да го вземете докато съм вътре?
- Ама как ще ви взимаме оръжието, не, нямаме касетки!

Мъжката ми компания немее. Охраната се смилява над умолителните ми очи:
- Добре, дайте ми го, само да не си го забравите после!
- Няма, много ви благодаря! ,чуруликам доволна и слизам надолу

В компанията цари гробно мълчание. Аз решавам да ги осветля:
- Съвсем съм го забравила, баща ми ми го подари за един рожден ден…
Мълчанието става все по-тегаво…
Хубаво се опознахме с приятелите му…, но той издържа на този ранен пиар на моята личност. По-нататък често ме питаше на майтап дали не съм въоръжена случайно…А пистолета…отново не знам къде е …

декември 18, 2007

Сапунка

Днес седнах да пиша, защото ми се пишеше…Декемврийското слънце, което блести в очите ми през прозореца на 11-тия етаж и вкусната домашна баничка пред клавиатурата ми ме тласнаха към тези редове. Писах, писах…и накрая, като го прочетох ми заприлича на нещо, което съм писала…Разрових се и ето. Не мога нито да се допълня, нито да се съкратя…Днес бих повторила тези думи една по една и го вярвам точно толкова, колкото го вярвах тогава. Днес определено съм в хубаво настроение, усмихвам се на хората, на непознати. Събудих се щастлива, закусвахме от същата тази баничка и гледахме с качени на масата крака някаква сапунка по телевизията. Пиех айран и слушах един адски драматичен диалог в болницата между бинтован секси латиноамерикански мачо и негова приятелка, облечена като за абитуриентски бал с апетитен силикон отпред. Започнах да довършвам всяка негова реплика с “имаш страшни цици” и се получаваше много забавно:
- Хулио, добре ли си?
- Есмералда, трябва да ти кажа нещо…”имаш страшни цици”
- Защо говориш така, Хулио?!
- Време е да започнем да живеем живота си , Есмералда, влюбен съм в Химена, но ….”ти имаш страшни цици”
- Защо ме подлъга, Хулио!? Защо постъпи така!?
- Не ме съди, Есмералда, знаеш, че…”ти имаш страшни цици”…
Превиваме се двамата от смях по пижами пред телевизора и хапваме баничка с айран. Това е животът - сутрен между леглото, дивана, закуската и пижамата. Така се живее 100 години!

декември 17, 2007

MythBusters

Има един любим мой виц, в края на който един лирически субект настървено повтаря: И обувки, и обувки…!!!”, докато прави свирка на друг лирически субект. Разказвам вица на една колежка, докато седим двете една срещу друга. Вдигнали сме краката си на бюрото ми и се смеем.
- Добре, това възможно ли е?, поглежда ме тя, замислена
- Кое…?
- Ами това със свирката и говоренето едновременно…
- Ами…не ми се е налагало…
И двете като по команда поглеждаме към малкото шише с минерална вода пред мен. Поглеждаме се съучастнически и тя грабва шишето. Аз вече се смея, а тя се опитва да каже” И обувки, и обувки!”, докато е налапала гърлото му. Естествено нищо не се получава и избухваме в смях.
- Дай аз да опитам, ама му сложи капачката, за да няма ехо…
Мия шишето отново и този път аз повтарям действието.
- Ама го дръж с две ръце…- я чувам да се смее
Навела съм се над бюрото си. Чува се само едно “Бууу”. Става ми гадно от пластмасата в устата ми, а и диаметърът на бутиката е далеч от реалния, колкото и да не им се иска на някои…Смеем се. Хубаво е че работя сама и няма свидетели на тези опити с научна цел.
- Ахааа, значи това са новите ти обувки от Париж, яснооо!, продължава разговора тя, поглеждайки обувките на бюрото ми
- Мдааа, няколко чифта…, засмивам се аз
- Ооооо! Мръсница! Хахахаха
Разговорът нататък загрубява. Иначе имам доста сериозен вид понякога по коридорите. Една такава забързана, 30-годишна…динамична и отговорна…почти се връзвам с враждебната фауна наоколо. Само в дрескода и в главата ми не успяха да ме вържат…

декември 15, 2007

Съботата - работен ден

Толкова мрънках за зима. Зима, зима, зима…Еми, на ти сега! Нали искаше зима?! Колата ми като произведение на Явашев и пак съм без ръкавици. Чистене на пухкавия сняг с ръкави. Къде са ми ръкавиците, по дяволите?! Рядко намирам такива, които да не са ми къси на пръстите и отгоре на това ги губя непрекъснато…И как можах това снощи с момичетата до 100 часа. Поне да бях пила, че да знам сега защо ми е криво. Държа ледения волан с два пръста и завивам внимателно по паважа на Колелото. Зяпам хората на Синьото – всички не са от тук и са за малко. Съботата си е събота и дори да е работен ден, пак имаш усещането за нещо несериозно и лежерно. Отивам на работа час по-късно от нормалното и съм спокойна. Айляк! Тази дума я научих от един приятел. Сещам се пак за разговорите снощи с момичетата и ми става смешно. В продължение на час най-често употребяваната дума беше “кур”. Не се бяхме виждали от доста време (седмица) и наваксахме с изговаряне на всякакви неща. Зимата ли, уютното червено вино ли или набързо купеното китайско завъртяха темата към “мъжките достойнства”. Търсеха се бутилки от малка минерална вода за онагледяване, ролетки, показваха се лакти и китки, чуваха се възгласи на одобрение, весел смях и шумно освиркване. Ако имаше брояч за “неприлични думички”, щеше до е гръмнал още в началото на разговора. Хапнахме, пийнахме, мерихме дрехи, които трябваше да си разпределим, мотаене по бельо, “виж какво си купих”, “уникално”, “това няма да ми стане сега, лятото, като поотслабна…” Типично. Нито дума за политика, литература, театър, здравословно хранене, готвене, работа…Нито дума! Това им харесвам на момичетата!

Разделихме се през нощта в утихналата ми, топла кола. Всяка с хартиена торба с нови дрехи, с вкус на вино по небцето си и мисъл за топлото си легло. Оставих ги по домовете им. Шумни целувки, все едно повече няма да се видим никога. А ще се чуем още днес към обяд…

Подкарвам сама към вкъщи. Намирам Депеш на сенника и избирам обиколен маршрут към вкъщи. …Pain and misery always hit the spot, knowing you can't lose what you haven't got…Отпускам се назад. Има нещо в тази зима. Тази я хванах как идва. Обикновено зимата я заварвам някоя сутрин. Поглеждам през прозорците и се усмихвам. Стомаха ми се свива като на дете пред опакован подарък. Всичко е бяло, по покривите, дърветата и улиците…има пресни кучешки стъпки по тревата…Зимата винаги идва тайно и през нощта. Този път не. Тази я излових. Онзи ден на светофара на университета. Докато блеех по един малоумен плакат с командоси, нещо падна на предното ми стъкло и изчезна. Като прашинка в окото ми. Второ, трето…заваля ефирен бял прах. Хората се позабързаха. Намалих музиката в колата. Прахът се превърна в малки перца, които нападаха стъклата ми. Тишина. Облещих се нагоре и не можах да сдържа детското си възхищение. Стотици, хиляди, милиони бели перца. Съвсем спрях музиката. Пълна тишина и снега. Стреснаха ме продължителни и нервни клаксони. Бях пропуснала да тръгна навреме за зеленото. Пред мен колите отдавна се бяха изнизали. Видях циничните жестове на сватбаря зад мен и му се усмихнах. Сигурно съм го вбесила още повече. Усмихната глупаво, като теле, преместих колата напред и зачаках отново. Не можах да прибера детската си физиономия и продължих да зяпам небето.

Малкото чудо на университета. Хванах следващото зелено и доволна продължих направо.

декември 14, 2007

Моят избор - Блондинка

Всички сме чували как можеш да накараш очите на една блондинка да светнат. - Като й светнеш с фенерче в ухото. Е, аз снощи си светнах с един фенер и ми светна, че от известно време се заглеждам по жени с гарваново черни коси. Не толкова по жените, колкото по косите им. Обмислям да сменя русото с моя естествен цвят, който е гарваново черен. Въпреки, че си харесвам русото. Това беше моят съзнателен избор – Блондинка. В момента, в който се боядисах, забелязах някои доста интересни промени в хората около мен. Стана ми по-лесно да отнемам предимството на мъжете по малките и големи кръстовища – с усмивка, само една. Струваше ми се, че хората някак ми се усмихват повече. Изработих си едно невинно премигване специално за бюрократични проблеми и оправяне в непознати ситуации. И страшно ми върви – и пред жени и пред мъже. Не си въобразявам, сигурна съм. Хората някак приемат изначално, че не могат да очакват нищо чак толкова сериозно от теб, а на мен това ми дойде много добре. Ако има нещо, което да ме изнервя, то това са хорските очаквания спрямо мен – спрямо моята личност, моето поведение, интелект или външност. С това русо се чувствам добре. Никой не очаква от мен да съм много умна, да блестя с някакви велики изказвания…И аз съм доволна. А, когато нещо се случи и “с тоз акъл на 3 патки като заблеста”, се забавлявам на физиономиите:” Я, т`ва русото говори!”

Това лято на Славейков, докато се мотаех по сергиите и се чудeх какво да си купя, погледът ми се спря на една сериозна книга, някаква психология, вече не помня. Обърнах я и се зачетох. “В тази няма много картинки!”, мъжки, подигравателен глас и одобрителен съпровождащ смях. Вдигнах очи. Зад сергията пиеха бира 3-ма продавачи на книги и открито се забавляваха. “Ооо, колко жалко!”, засмях се и я хвърлих обратно. Обърнах се с вдигната брадичка и отидох на съседната сергия, където една мила жена ми продаде 4 книги пред очите на пишман-търговците. Пиеха бира и гледаха. Нищо не изкоментираха повече. Това са малките рискове да изглеждаш вятърничава, но ще ги преглътна пред малките битови предимства на “блондинките”. По - лесно се запомнят, правят повече впечатление и винаги имат шеговито обяснение за някоя глупост, която са казали или направили. И животът някак е по-лесен.

Като цяло усетих на гърба си отдавна известната истина, че мъжете си падат по руси жени. Наскоро присъствах на разговор на 3-ма приятели за идеала им за жена и общото беше – тип рускиня. Когато това лято питах Бебето какви са красивите момичета, той каза “Руси!”. Оставяме настрана, че две от най-близките му жени - майка му и аз, са руси. Предполагам, че ако накараш някое момченце в детската градина да нарисува момиченце, също ще го нарисува русо. Русо и с рокличка. По-нататък вече , в пуберските му фантазии и задължително с токове. Отдавна съм открила топлата вода – Няма мъж, на който да не му става от токове и дълга коса. По възможност – руса. И “ставането” определено води до по-лесна комуникация. Трябва ти само малко акъл под русото и си готова. Не случайно народът цинично казва: “Русо гладно няма!” и “Метла да е, русо да е!” Всички народни цинизми са откровено верни, колкото и да ми се иска да си върна цвета. Има и нещо друго в моето русо – баба ми казва, че ми осветява лицето, а дядо ми, като ме видя за първи път, възкликна: “Анчеее, колко си хубава!” Е как да не повярваш на хората, които са те отгледали?! И наистина смятам, че светлата коса, озарява някои черти.

Все още не съм решила. Имам време до 21-ви. Ще сложа нещата на бакалския тефтер – за и против, и ще реша в момента, в който влизам в салона. Винаги така става.

декември 13, 2007

Живите мъртви

Пресичам Раковски разсеяно и с ръце в джобовете влизам в любимата ми хлебарница наоколо. Винаги има нещо току що изпечено. Банички, сладкиши и едни гевречета…Пълно е с хора, има опашка…Разсейвам се по витрината с лакомствата и … чувам глас :
“Ако може да я стоплите…Благодаря!” Нещо започва да бучи в главата ми…Х!!! Не, не е възможно! Той умря! “Да, може пликче, благодаря!”, отново гласът. По дяволите, неговият глас! Бившето ми гадже от края на гимназията. Тогава, когато откривахме малките удоволствия заедно. Беше страшен пич. Приличаше на Еди Ведър и беше много приятна компания. Надничам отстрани! Същата фигура, в гръб е. Не, не мога да сбъркам онова тяло, което караше жените да се обръщат по улиците, не мога да объркам онова впечатляващо, силно и красиво момче…Абсурд! Ушите ми започнаха да бучат от адреналина. Какво чакаш? Обърни се…! Чака тъпата баница да му я стоплят…Започвам да надничам вече много сериозно.

Той е! Жив е! Жив е! Глупости, Ано! Нали “еди кой си” ти каза преди колко години беше…помниш ли…И за “еди кой си”, и за “еди кой си”…Помниш ли…? Не може да си се объркала! Х. е мъртъв и точка по въпроса, в момента се припознаваш! Бузите ми станаха алени. “Заповядайте!” “ Благодаря и приятен ден!” Обръща се…
Shiiiiiiit!!!!!!! Той е!!! Рязко се вторачих в тулумбичките под мен. Той ме подмина в блажено неведение за това, че всъщност “трябва да е мъртъв!!!” и затвори след себе си, а аз под учудените погледи на опашката, изтичах до витрината и го проследих с поглед. Той е! По дяволите, той е!

Чувствах се като пълен идиот. Започнах да си връщам лентата назад. Кога го видях за последно? В онова кино, друсан и отслабнал, приятелката му повърна на първия ред. Плахото ми: “Как си, душице? Много си отслабнал!” И отнесената му усмивка. И после С., който ми каза, сигурна съм в това, че са го намерили, свръхдоза, сигурна съм. Говорехме колко хора от приятелите ни са си отишли от хероин, започвахме да изброяваме, стигнахме до към 7-8 и той каза: “А ти нали знаеш за Х?!?” Сигурна съм! Това беше преди 7-8 години. Оттогава съм съобщила “скръбната вест” на кой ли не. Чувствах се всеки път ужасно като го произнасях. Ужас, поне на 10-тина души съм казала, че Х е умрял. И никой не беше чул “новината” преди това. И как да е чул, като Х. си е жив и здрав! Ходи по улиците, едър и красив. И си купува баници, и му ги топлят, и му ги завиват за вкъщи и нехае, че аз разпространявам, че е мъртъв. Кой знае какво са ми казали, кой знае и аз какво съм разбрала!?! Важното е че на цяла София казах, че е умрял. Даже с един стар познат се напихме “в негова памет” при една случайна среща в един бар. И по земята поливахме, на мен даже очите ми се насълзиха.., защото бях пийнала, пък и нали съм чувствителна…

Представям си как някой от нашите “опечалени” общи приятели го среща, онемява и пелтечи: “Ама ти не си ли ….?!?!?! `Щото Ани ми каза, че си…” А той учуден:”...Ами, не…Жив съм…”

Ужас! Куха, руса лейка!

декември 12, 2007

Земля в илюминаторе...

Отварям очи в топлата тъмнина. 2:48, изписано с аквамаринено синьо.Третата ни нощ в стария ни, вече нов, апартамент. На моменти ме лъхва на лепило от прясно направената спалня. Обръщам се към огромните витрини и капандурите. От възглавницата ми се вижда половин София. Светлинки, които мигат като коледна елха. Големите светещи реклами в центъра, надписът на Японския и нощната мъгла. Малката Мечка в стъклото на едната капандура. Земля в илюминаторе… Нищо не научих по астрономия, как ме е яд. Над главата ми има сума ти съзвездия и не знам името на нито едно. Само Малката и Голямата Мечка разпознавам…Пу! А в момента съм на първи ред под небето. Колко пъти съм мечтала да спя под звездите. Ето! Цели съзвездия над главата ми, а аз в меките си завивки. Може въобще да не сложим щори…Ще свикнем някак със сутрешната светлина в очите ни…Затварям очи и си спомням случки, в които съм се блещила срещу нощното небе…Онази нощ в Мелник, когато ми се струваше, че, ако протегна ръка, ще пипна някоя звезда. Похлупакът на небето и ние на неподдържаната трева на селския стадион в една пролетна нощ…

4:20. Малката Мечка я няма в капандурата. За сметка на това, ниско във витрините, може би там, където трябва да е Банкя, има голяма ярка звезда. Земята се е извъртяла, заедно с нашето легло. Появили са се облаци. Небето се върти над мен като в детски калейдоскоп. Като малка лягах по гръб в тревата и с часове наблюдавах как се движат облаците, как поглъщат сивкавия диск на слънцето и после го изплюват като нов. Вдигах ръце пред лицето си и ги измервах с пръсти. Сега, 25 години по-късно, направих същото. Вдигнах палеца и показалеца си към звездата и се опитах да я измеря. Усмихнах се на глупостта си. Заспивай! Ставаш след час и половина! Обърнах се към него, сложих маската си, за да не се разсейвам повече и съм потънала в розовата коприна върху клепачите ми.

6:30! 40 минути закъснение. Звезди няма. Има мараня, мъгла…Същите градски светлини, размазани от смога…Тишината на новите мебели, на все още неподредените ми книги и на вече подредения гардероб…Влизам в банята на пръсти… Гася лампата и се къпя на тъмно, загледана в светлинките навън през големя прозорец. Земля в илюминаторе… Градът все още спи…Предстои денят ми, който съм запълнила с какво ли не…Обличане, гримиране…малко работа и писане. Купуване предимно. На вещи. Ударената кола на майка ми… Шофиране, присветване и натискане на клаксона. Подреждане на вещи. Битовизми…

А небето се върти над леглото ни….

декември 10, 2007

Closer

Времето не умее да измерва човешките взаимоотношения. Любовта не можеш да я броиш в часове, в минути, в месеци. Нито любовта, нито разделите, нито липсите. Баща ми го няма само от 4 години, а имам усещането, че ми липсва цял живот вече. Има хора, които познавам от скоро, а имам усещането, че винаги сме били близки. Има дълги връзки в живота ми, които в главата ми са продължавали минути. Прекарвала съм по няколко часа в някоя стая 5 на 5, с едно легло и един стенен часовник. Вглеждала съм се в едни зеленикави очи и времето е спирало завинаги. Повдигало е рамене безпомощно и е излизало от стаята. И тези часове са били едни от най-пълните в живота ми. По-ценни и от години безгрижно щастие. Няма време в човешките отношения. Когато си влюбен, изпадаш във вакуум, който престава да отчита сезоните и денонощията. Живееш в пълна тишина, не се разболяваш и целият ти организъм е зает само с едно – потъване. В малката стъкленица на отношенията ви, е винаги едно и също време на денонощието, една и съща температура, една и съща влажност. Само там времето е безсилно.

Рибарникът в Михайлово и безгрижен обед в лятната мараня. Щука на тиган и зелена салата с кисело мляко - 3 секунди. А в София през това време е имало буря – 3 часа. Болезнено свитият й стомах и повръщането при случайната им среща - 10 секунди. Сандалите ми с убийствено високи токове – с тях се тича трудно в дъжда по софийските улици– 15 минути. Свалям сандалите си чисто мокра в заведението, миглите ми оставят черни, театрални следи по бузите ми, смея се - секунда. “Тръгвам си!” Обръщам се. 2 стъпала, 2 вдишвания – цяла вечност. “Къде тръгна?!” Ръка на кръста ми, другата на врата ми – времето спира отново. “Наздраве” в очите му – цяла вечност. Малко въздух в тоалетната, бързо оправяне на червилото и косата – секунди. Ръцете ни – часове. Вакуум от погледи и жестове. Взиране в деколтето й, в панталона му, в кожата на ръцете й, в начина, по който той държи чашата си. Бялото на усмивките на свещи – цялото време на света.

Отблизо в тишината на близостта, отблизо в очите му, в дишането му. Отблизо в ръцете, които държат твоите на коленете му. Отблизо във вакуума на връзките.

После, рано или късно, херметическото пространство се чупи, нахлува външният свят и уютната ти микросфера се разгражда в околната среда. Става шумно - невъзможно за концентрация и протяжни усмивки. Следобедните “дрямки” бързо изчезват. Откраднатото се стопява. Времето тече, така, както трябва. 60 секунди = минута. 60 минути = час. Докато други се влюбват и се сънуват, докато треперят над телефоните си, повръщат от случайните си срещи и си слагат повече парфюм...

декември 09, 2007

Празници

Изряза ноктите си до кръв. Показа се розово месце и пръстите й заприличаха на бебешки. Отдавна беше тъмно и в стаичката влизаше само светлината на външния свят, скрит зад оградата. Манастирът беше в центъра на града. Извади огледалце от прашния сандък и се вгледа в очите си. Не беше забелязала тези малки бръчици, които бяха забулили лицето й. Кога ли е станало? Очите й се усмихваха без грим, с малки проскубани мигли. Посегна към сапуна, намокри го в чашата с вода и натърка веждите си. Сапунът започна да й люти и в очите й избухнаха болка и сълзи. Извади бръснача и с премерени, хирургически движения обръсна първо едната, а после другата си вежда. Съсредоточено се огледа в огледалото и излезе от стаичката с налудничева усмивка.

Седеше боса, на колене пред олтара и се молеше сама в тишината. Нощта срещу Коледа. Ръцете й се бяха слели в малка , нервна топка. Църквата все още пазеше топлината на тълпата. Срещу забулената жена се блещеха лицата на светците – големи, безпощадни, злобни очи, стъклени и препарирани. Тези, които сънуваше всяка нощ. Вълчица с малко дете на гръдта си, гърчещи се под копията дракони, мухлясали, дребни монети. Иконата пред нея беше помътняла от целувките на грешниците. Целувки с червило, целувки от мазните им, мъжки устни. Миришеше на тамян и лицемерие, на восък и догарящи фитили. Студът на плочника проникваше през кожата й и лазеше ледено по гръбнака й.

Изправи се бавно, подпирайки се на едната си ръка, и погледна кръвта, която се стичаше по петата й. Усети топлата струйка първо по бедрото си, по ямката на коляното си и накрая по стъпалото. Грешна, убийствена, мътна кръв. Подигравката на Господ, изпитание за душата й, за слабините й. Онази нощ беше, когато топлината между краката й я ужаси. Ръката й на грешното място, вярата й, съсредоточена в една единствена пулсираща точка. Някъде долу, под ластика на овехтялото й бельо. Дъхът, който дълго не можа да успокои. Лицето й, притиснато до болка в твърдата като камък възглавница.

Някой влезе в храма и струя прашна, слаба светлина се разля върху плочника, обагрен с малките алени капчици. Тя сложи кърпата на главата си, обърса с коляно петното, наведе глава и бавно се изправи. Боса, замръзнала и безпомощна.


декември 07, 2007

В стомаха ми

Имам любов в стомаха си. Не подозирах. Роди се от случайно глътната малка костилка. Настани се удобно, пусна коренчета и бавно започна да расте. Малко, бодливо дърво. Не знаех, че е там. Но сега, когато започва да ме изпълва, го усещам. Вечер чувам шумоленето на листата в ушите си. Сутрин ме будят птици. Ще цъфне, ще върже и ще има плодове. Малки, сочни и сладки. Промъкнала се е в мен, без да я забележа. Използвала е намалението, докато се уверявам, че “няма никога вече”. Дегизирала се е като костилка на вкусна маслина, на череша или на грозде. В самодоволното си настроение не съм усетила как е пораснала, как ме завладява.
Чудо. Имам чудо в стомаха си. Чудо, което отблъсква мислите ми за край, за кръстопът, за игра. Оставя в мъглата след себе си всички предишни и следващи. Любов във вид на дърво, малък нашественик в тялото ми, спам в мислите ми. Подчинява света ми, София, музиката ми, улиците. Прави времето в часовника ми по-бавно, студа – по-поносим и слънцето - по-ярко.
Любов. Имам малко любов в стомаха си.

декември 05, 2007

Гущери

Странно нещо са жените. Днес ще плачат за теб, ще направят чудеса. Ще са готови да бъдат героични майки на сополивите ти деца. Ще бъдат мечтаните мръсници в леглото ти, облечени в неудобни кожени дрехи или с глупава лекарска престилка и без бельо. Могат да са майка ти, леля ти и баба ти едновременно. За малко, но може. Може да те обичат безкористно и безкомпромисно. Могат да работят повече от теб, да изкарват повече пари, да те издържат. Ако искат. Но! Утре…Утре може всичките й приятели да започнат да те наричат с кодовото име “нищожеството”. Още утре може да разкаже какъв нещастник си и всъщност “колко ти е малък”, как “обичаш до кокалчетата отзад”, колко си стиснат и колко са просташки навиците на семейството ти. Как си “принца от Люлин” и всъщност си един велик неудачник. И ще те забрави! Като куче! Не, не като куче! Тя кучетата няма да ги забрави. Но тебе ще те забрави. Като излекувани гъбички, като изваден зъб, като болезнено обезкосмяване на триъгълника…Ще е пчелата майка, а после ще те изсмуче като богомолка по време на развода. И вече ще мисли за друг. Ще трепери за гласа му. Ще се сънува в бели рокли. Ще си измисля целувки по плажовете и подплашени гларуси. Ще се вглежда в очите му и стомахът й ще се свива от ръцете му по тила й. Ще е момиченце, ще е мръсница. Ще го прави космонавт и роб. Ще му прави палачинки рано сутринта в неделя и ще му ги носи в леглото. Ще започва с увертюра под завивката му. И това е твоята, онази, същата жена! Ще плаче от обида, ако той нарани чувствата й. Ще плаче от възторг пред диаманта в ръцете му. И ще е чиста като светица, като весталка в храм. Сълзите й ще са лечебни като елексира на младостта. Някой беше казал, че Господ брои сълзите на жените. Мисля, че е по-добре да брои сълзите на мъжете! Гущери с нови опашки…

декември 04, 2007

За малко милост

Преди две години зимата беше тежка, люта и непреодолима. Струваше ми се, че никога няма да свърши. В края на януари температурите вечер бяха – 20. В една такава вечер случайно минавахме по един изоставен път в един от индустриалните райони на София. Покрай нас се подреждаха складове и изоставени фабрики. За малко глутница кучета подгони колата ни, а после се отказа. За секунда видях нещо бяло между кучетата. Вгледах се в тъмнината. Далматинец!
- Спри! Там имаше далматинец!
- Глупости! На тебе всички кучета са ти изгубени!
- Спри, ти казвам! Това беше далматинец!
Върнахме назад и намерихме кучетата пред един заводски портал и там, точно до едната врата, почти на едно краче, трепереше Тя. Слаба, изнемощяла, красива далматинка. Трепереше и вдигаше ту едното, ту другото си краче. Термометърът на колата показваше, че навън е -19 градуса. Отворих врата:
- Миличко, какво правиш тук?!?
Кучето ме погледна, изправи се бавно и без да се колебае влезе в колата. Сви се на крайче в краката ми и продължи да трепери. Излезе пазачът:
- Т`ва ли!?! Еба ли го на кой е? Колегата го намерил в Стара Загора. Преди 3 месеца. Оттогава е тука. Фърляме му по некоя филия. Тука с уличните ходи. Преди месец роди, ама те измреха от студа. Мършо, излизай от там!
- Оставете я!
Погледнах в краката си. Женска беше. Гледаше ме и трепереше. Беше изпохапана цялата, мръсна и слаба като вейка. Очите ми се насълзиха! Той погледна в очите ми и отсече:
- Взимаме я!
- Наистина ли?!?, разплаках се неудържимо- Това е най-хубавото нещо, което някога си правил за мен!
Затворихме вратата на колата и я закарахме вкъщи. Продължаваше да трепери. Трудно я вкарах под топлия душ, изкъпах я, постлах й на един фотьойл и тя като по команда легна и заспа. Минаха дни. Първите дни не можеше да се храни и повръщаше. Стомахът й беше свит от продължителния глад. После постепенно започна да се успокоява. Оказа се, че има навици и е възпитана като немски войник. Това куче беше способно да седи спокойно на 50 см. от апетитна пържола, оставена на ниската холна маса. Гледа и не мърда. Звук не издава. “Тук!” значеше “тук”. “Не!” значеше “не”. Сядаше и не мърдаше. Като се радваше, показваше всичките си зъби и се усмихваше. Кръстихме я Рони. Имаше леки трудности по улиците, докато се отучи да скача в кофите. Представете си, водя я на каишка по улицата, охранена, наперена и както си ходим, тя се засилва и скача директно в контейнера с боклук. Беше оцеляла на улицата 3 месеца и се беше научила на всичко от уличните кучета. Пазеше се от колите. Беше изключително смела и се хвърляше в бой без дори да се замисли. Това беше най-възпитаното и хитро куче, което съм виждала. Животът на улицата го беше направил войник. Никога не съм виждала животно, което да се нуждае и да търси повече внимание и любов от Рони. Седеше чинно до нас и слагаше главата си в ръцете ни или на колената ни. Изумително животно!

Дойде лятото и започнахме да й търсим постоянен дом. Пътуваме непрекъснато, със седмици, по цял ден ни нямаше и гледането й вкъщи беше невъзможно. Разпитвахме дълго, искахме да я вземат познати, за да я виждаме. И те се появиха. Майка и дъщеря. Приеха Рони в дома си и до ден днешен са неразделни. Рони живее като царица и отдавна е спечелила сърцата им. Веднъж спряхме с колата в градинката, където я разхождат, за да я зърнем за малко, но не я видяхме. После се усетихме какво правим и се засмяхме. Рони ни липсва до ден днешен.

Преди 2 седмици моя приятелка намери в студа един стар, изнемощял сетер. Изгубен…или изхвърлен. Какъв човек трябва да си, за да гледаш едно животно цял живот и когато остарее да го изхвърлиш? Л. не могла да го прибере и го дали в нещо като платен приют. От тогава плащат по 10 лева на ден, за едно ужасяващо място. Ходи всеки ден и й се къса сърцето. Аз не смея да отида, защото после няма да си го простя. Възрастният, мил сетер е настанен в клетка в един студен гараж. Плаче непрекъснато. Днес е последният ден, в който може да остане там. А на него не му остава много да живее. Побелял е и много тъжен. Мисля, че няма по-тъжна гледка от изоставено куче. Те не могат да си обяснят самотата, липсата, болката, студа. И всяка минута им е край. Всяко погалване, обаче е любов и завъртяна опашка. Сигурно е бил нечие сладко кученце. Бил е забавление на някое дете, гледал е с любов стопаните си. Докато не е остарял. Докато не е престанал да бъде толкова забавен. Побъркахме се да се молим наляво – надясно. За да му намерим дом и любов. Храната е осигурена. Но се оказва, че да намериш дом и любов е най- трудното нещо на този свят.

декември 03, 2007

Травматология

Радиото! She's Like the Wind, примесено с леко пращене…Протягам се и го изключвам бързо. 5:45! Маската ми за сън се е смъкнала на врата ми…Отварям предпазливо очите си. Навън е тъмно и враждебно. Въздухът е студен, а в моята пухена завивка е толкова уютно. Той спи дълбоко, блазе му, ще стане, когато си иска... Още 5 минути! Слагам маската на очите си и се обръщам на другата страна. Не мога да заспя, но не мога и да стана. А ако кажа, че съм болна? Неее, не става. Още малко. Не, ще закъснея. Пъхвам топлите си стъпала в меките чехли и влизам в банята. Черно – белия фигурален под и меките светлини пред огледалото ме потапят в моя частен рай. Правя си висок импровизиран кок. Вглеждам се в огледалото отблизо. Да не забравя после крема за лице. Гореща вода. Бавно се нагласям под душа, така че водата да бие в тила ми. Бялата вана и вишневите нокти на краката ми. Блаженство. Затварям очи. В тъмнината на клепачите се ражда сънят ми от преди малко. Разговори лице в лице…с един приятел. Не е истина. Усмихваме се и си говорим нещо. Между нас има някаква интимност, която се появява само между много близки хора. А той не ми е чак толкова близък…Странно...

Отварям очи. Охлаждам леко водата и слагам паста за зъби на четката си. Приятен ментов вкус. Отново затварям очи. Труповете в канала. Около тях плуват боклуци. Обърнати са по корем и косите им се носят около тях. Мъртва вода, черна. Мисля, че ги познавам. Не съм уплашена. Напротив – любопитна съм. Показвам ги на някого, като ги осветявам с фенер. Дори, правя забавни коментари.

Отново отварям очи. Ужас – какво съм сънувала…! Душ-гел върху естествената ми гъба. С екстракт от коприна и пшеница. Пълна глупост. Поглеждам съседното шишенце – с екстракт от гинко билоба. На шампоана ми пък пише, че е само с био-продукти и диви цветя. На другия пише – “лавандула” – обожавам лавандула и знам, че не мирише така...Може би скоро ще се появи душ-гел с бяло тирамису. …Или шампоан с екстракт от телешко с манатарки…Внимателен и бърз бръснач по краката ми. Правя водата гореща и отново затварям очи. Излизам от канала с труповете по метална, паянтова стълба и слънцето ме ослепява на върха. Ярка, следобедна светлина, която изпълва душата ми и сърцето ми. Усмихвам се. Става топло и сухо. Пресъхва ми устата. После не помня. Спомените ми за сънищата ми свършиха дотам.

Колко е часът?!? Спирам бързо душа. Обличам хавлията си и поглеждам часовника в коридора - 7:20!!! В банята влязох в 6:15!!! Час и 5 минути! Браво! Дънки, небрежна блуза с прилично деколте, меки черни трейнери и дълга, топла жилетка, пухеното ми яке, ръкавици и без грим. Изхвърчам от вкъщи. Забравих за крема. Отново.

Мисля, че трябва да сменя работното си време и да мина на по-нормален за ритъма на душата ми режим. Мислех, че съм свикнала с това ставане, но всъщност всеки път си нанасям по една малка травма. Нещо като дребните раздели. Болката е като от зъболекар. За момент си мислиш, че няма да я преживееш, после минава бързо и забравяш. Като ставаш от зъболекарския стол, се заричаш, че следващия път няма да те е страх. Но всеки път те е страх. Наскоро осъзнах, че при всяка малка раздяла, всеки път умирам по малко. И ставам все по-чувствителна. И вече все по-трудно понасям “здравословната” болка. На малките ранни ставания и на малките “полезни” сбогувания. Постепенно ще стана като дакела ми – преживява драматично всяка малка раздяла – пред магазина, пред вратата вкъщи…Вие, скимти и се дърпа. Животните не знаят, че ще умрат, нямат усещане за бъдеще и това е поредното нещо, което ги прави по-адекватни на времето. Всеки път им е край. За мен напоследък също така става. Нямам място в себе си за повече срещи и раздели. Нямам сили за нито едно “сбогом”, колкото и дребно да е то. От празнини в сърцето ми не остана място. За ранни ставания и за нови срещи. Трябва да сменя работното си време и по-внимателно да се пазя от “малките” раздели. Трябва да се пазим от щети.

Още малко. Съвсем малко търпение.

декември 02, 2007

Срещи от третия вид

Преди мъничко без да искам бутнах един плик и от него се изсипаха стотици жълти и червени капсулки. Събирах половин час. Скачат като живи! Хранителните добавки, които бяха донесли последния път едни японци. Пликчета с капсулки, повечето без надписи. А на тези, на които има, надписите са на японски! Йероглифи! Красота! Е как да ги пиеш? Дадох насам – натам, аз не посмях да ги пия много, много..., то нищо не се знае. На баба ми и дядо ми дадох, те едва ли ги пият, майка ми си ги е сложила в едни стъклени чаши за красота. И крем за избелване имам. Естествено никога няма да го ползвам, но какво да правиш – подаръци. И всеки път бисквити. Луксозна кутия, вътре с 20 бисквитки, всяка една опакована все едно е най-ценното нещо на земята. Опитваш и плюеш директно. Поне аз така направих. Седят сега за красота. На никого не ги предлагам, защото са гадни...

Преди месец последния път ги заведохме във фолклорен ресторант. Класика. Добре, че са чужденците, та от време на време да погледам малко носии и Копаница. Традиционни покривки и омразните ми “традиционни чаши”, които променят вкуса на всичко – дори и на водата. Съмнително подбрана музикална програма, благодарение на която, ми се наложи да обяснявам на учудените ни гости, че “Беса ме мучо”, не е “традиционна българска песен”. Иначе беше забавно, едно момиче от съседната маса дойде и им проговори на чист японски, от което те изпопадаха и се убедиха, че българките са “вери интерестинг”. Излъгах ги да се хванат на едно хоро, от онези безкрайните - 45 минути. Единият, облечен в екип на ЦСКА, който си изпроси, се беше хванал до едно “интерестинг гърл” с фланелка на “Super girl” и ентусиазирано се опитваше да хване стъпките. Към края вече почти ги владееше. Накрая не можеха да си кажат имената, но се усмихваха през цялото време...и ми се кланяха. Естествено. “Very impressed, very impressed!” През цялото време се опитвах да им превеждам песните – на “Брала мома къпини” леко се затрудних, докато на “Вземи огън, запали ме” май ме разбраха. То не е ясно всъщност – винаги ти кимат усмихнато, а ти се чувстваш като Маугли докато им обясняваш нещо. Продължили после с него. Той ги завел в Синатра, където не ги пуснали заради екипа на ЦСКА. Връщали се до хотела, преобличали се. Пили джин с бира. В една чаша! Едвам ги опазил от едни хищни “интерестинг гърлс” на бара...Прибрал ги е бомба пияни. Весело е било.Имам и сувенир от тогава – декоративно шарено ветрило...Неудобно ми е да го хвърля...

Странни човечета са японците – любопитни като деца...наблюдавала съм ги в Казанлък как се движат на стада с фотоапаратите си. Всичките облечени като за експедиция в джунглата. Парите им в пликчета с надписи – евро, долари, лева. Вадят, плащат и задраскват.....По същото това време побеснях, като видях как 3 японки обират първите черешки на една родила за първи път фиданка в двора. Берат и ги хвърлят в пликовете си. Полудях. После разбрах, че такива череши при тях се продават в кутии по 10, опакована всяка отделно и кутията струвала към 15 долара. Ебати живота! И това кимане ...Гледаш ги и накрая без да се усетиш започваш да си движиш главата като онези кученца, които слагаха селяните по колите си. Любезни, любезни...Преди години ми се случи да съм домакин в офиса на един японец една седмица. Три пъти в деня му предлагах да “изпием по едно кафе”. Правех хубаво еспресо с каймак. Той се съгласяваше и си го пиеше, докато най-накрая не изплю камъчето, че пие само чай. А аз му бях окръглила очите от кафе 5 дена по 3 пъти на ден.

И сега какво да ги правя тези хранителни добавки с неясен произход? Може да почна да ги пия и евентуално до се обезсмъртя...И въобще...може ли да се окаже, че въобще не са за пиене...Тия японци....