Преди мъничко без да искам бутнах един плик и от него се изсипаха стотици жълти и червени капсулки. Събирах половин час. Скачат като живи! Хранителните добавки, които бяха донесли последния път едни японци. Пликчета с капсулки, повечето без надписи. А на тези, на които има, надписите са на японски! Йероглифи! Красота! Е как да ги пиеш? Дадох насам – натам, аз не посмях да ги пия много, много..., то нищо не се знае. На баба ми и дядо ми дадох, те едва ли ги пият, майка ми си ги е сложила в едни стъклени чаши за красота. И крем за избелване имам. Естествено никога няма да го ползвам, но какво да правиш – подаръци. И всеки път бисквити. Луксозна кутия, вътре с 20 бисквитки, всяка една опакована все едно е най-ценното нещо на земята. Опитваш и плюеш директно. Поне аз така направих. Седят сега за красота. На никого не ги предлагам, защото са гадни...
Преди месец последния път ги заведохме във фолклорен ресторант. Класика. Добре, че са чужденците, та от време на време да погледам малко носии и Копаница. Традиционни покривки и омразните ми “традиционни чаши”, които променят вкуса на всичко – дори и на водата. Съмнително подбрана музикална програма, благодарение на която, ми се наложи да обяснявам на учудените ни гости, че “Беса ме мучо”, не е “традиционна българска песен”. Иначе беше забавно, едно момиче от съседната маса дойде и им проговори на чист японски, от което те изпопадаха и се убедиха, че българките са “вери интерестинг”. Излъгах ги да се хванат на едно хоро, от онези безкрайните - 45 минути. Единият, облечен в екип на ЦСКА, който си изпроси, се беше хванал до едно “интерестинг гърл” с фланелка на “Super girl” и ентусиазирано се опитваше да хване стъпките. Към края вече почти ги владееше. Накрая не можеха да си кажат имената, но се усмихваха през цялото време...и ми се кланяха. Естествено. “Very impressed, very impressed!” През цялото време се опитвах да им превеждам песните – на “Брала мома къпини” леко се затрудних, докато на “Вземи огън, запали ме” май ме разбраха. То не е ясно всъщност – винаги ти кимат усмихнато, а ти се чувстваш като Маугли докато им обясняваш нещо. Продължили после с него. Той ги завел в Синатра, където не ги пуснали заради екипа на ЦСКА. Връщали се до хотела, преобличали се. Пили джин с бира. В една чаша! Едвам ги опазил от едни хищни “интерестинг гърлс” на бара...Прибрал ги е бомба пияни. Весело е било.Имам и сувенир от тогава – декоративно шарено ветрило...Неудобно ми е да го хвърля...
Странни човечета са японците – любопитни като деца...наблюдавала съм ги в Казанлък как се движат на стада с фотоапаратите си. Всичките облечени като за експедиция в джунглата. Парите им в пликчета с надписи – евро, долари, лева. Вадят, плащат и задраскват.....По същото това време побеснях, като видях как 3 японки обират първите черешки на една родила за първи път фиданка в двора. Берат и ги хвърлят в пликовете си. Полудях. После разбрах, че такива череши при тях се продават в кутии по 10, опакована всяка отделно и кутията струвала към 15 долара. Ебати живота! И това кимане ...Гледаш ги и накрая без да се усетиш започваш да си движиш главата като онези кученца, които слагаха селяните по колите си. Любезни, любезни...Преди години ми се случи да съм домакин в офиса на един японец една седмица. Три пъти в деня му предлагах да “изпием по едно кафе”. Правех хубаво еспресо с каймак. Той се съгласяваше и си го пиеше, докато най-накрая не изплю камъчето, че пие само чай. А аз му бях окръглила очите от кафе 5 дена по 3 пъти на ден.
И сега какво да ги правя тези хранителни добавки с неясен произход? Може да почна да ги пия и евентуално до се обезсмъртя...И въобще...може ли да се окаже, че въобще не са за пиене...Тия японци....
7 коментара:
Интересен поглед върху японците. Като винаги страхотно описано и за фолклорните, традиционни заведения също ме радва казаното, стилно наистина.
Тия пичове имат интересна култура, като се започне от каменните Дзен градини, хайкута и коани, мине се през Акутагава, Куросава, Йониш Имамура, Японската Сайбър Пънк кино вълна и свършим с Тадао Андо и Мураками, в един период от живота си контактувах много с японци.
С един учител по кендо, казваше се Саима сан, даже сключих бартер той да ме обучава на изкуството на боя с мечове, а аз него на моята професия. Идваше с едни двойни калъфи за мечове в къщи и тъй като живея в доста голям мезонет, единия етаж е достатъчно висок и празен за да тренираме там облечени в сбруя. Копелето си беше сверило часовника с моя часовник в коридора и ме шашваше с точност, за часа на занимания винаги идваше в момента когато малката стрелка на секундите разцепва числото дванадесет. Звънване, кланяне и без да се губи време започваме занятия. Един ден закъсня не можех да повярвам, секундите отминаха дванадесет и продължиха нататък, като станаха петнадесет минути закъснение, на вратата се звънна. Япончето беше цялото в кръв, много лошо пребито. Взе да ми се кланя и извинява. Аз естествено се притесних поканих го, обадих се на Доктора да дойде, беше здраво охлузен и натъртен, но нямаше счупвания. Разказа ми, че на Славейков го заяждали скинари, викали му виетнамец, обиждали го и накрая го наритали със стоманените бомбета на обувките си, един след друг го ритали, докато паднал и на земята пак го поритали, имало доста хора на около, но никой не се намесил.
Попитах го защо не е извадил бамбуковия меч, знаех много добре какво може с него и скинарите със сигурност щяха да си изпатят. Той ми обясни, че това е изкуство и не можел да опорочава бойните си умения с улични истории, това можело да се случи на всеки в която и да е държава. Пича идваше направо от седемнайсети век, уважавам такива хора, те са нещо като антикварна ценност.
чел съм за безсмъртния зародиш, пробвай ако стане се обади
г-н Али, виртулания свят има нужда от ваш блог
:) Аз все още пия жълто-розовите капсули. Нали съм експериментатор по душа. Но напоследък малко ми се дръпнаха очите и май ще ги спра.
Странно нещо са японците. Странни и много интересни. Изумявам се как успяват да съчетават дух със сила, култ към природата с култ към корпоративната идентичност, изкуството с битките. Предполагам, че това е причината да са толкова добри във всичко. Дисциплинират ума, развиват духа и подчиняват тялото. И съм убедена, че това е единственият път към съвършенството. Преди време учех калиграфия. Доста дълго, предвид това колко съм непостоянна в интересите си. Съвсем наскоро открих забравени мои калиграфии, които дори не помнех, че пазя. Толкова красиви. Казват, че това което излиза от четката ти е израз на твоята душа. Много се натъжих, дори ядосах на себе си. Начинът по който зарязах калиграфията е достатъчно красноречив, че никога няма дори и да се приближа до съвършенството. Единствения ми стремеж е да развивам духа си, но нито имам силата да дициплинирам умът, нито волята да подчиня тялото. Въпреки, че виждам пътят, все се отказвам в началото и се заплитам и препъвам в самата себе си. Да странно нещо са японците, виж за какви неща те замислят :) Но все още понякога заспивам, четейки пасажи от „Записки под възглавката” ...
За културата и историята - да, японците имат интересна култура и история. Обаче...
Две години работехме по проект заедно с едни японци и ако трябва да съм по-точен, те даваха изискванията и плащаха, а ние правехме чудеса от храброст за да заработи проектът.
Японците бяха подразделение на един много голям японски концерн. Какво да ви кажа - повече не искам да чувам за японци. За тези две години успяха да ми скъсят живота с 10 (десет). Половинчато зададените изисквания и опитите да ни се прехвърлят отговорности, които не бяха наша работа са само част от картинката. Както и да е, проекта го завършихме, те останаха супер доволни и дойде моментът да си оправяме сметките. И заваляха простотиите. 1 година чакахме да платят нещо и не съм сигурен дали го дочакахме.
Това да вземеш пари от японец за свършена работа - забрави! Ако пък успееш, то в същия момент трябва да си пуснеш и фиш от ТОТО-то. Гарантирано щом веднъж те е споходил такъв късмет, ще те споходи и втори път. Това, че "джапанките" бяха от част от голям японски консорциум го казах не за да се хваля, а за да може да добиете представа за това доколко са скръндзи - щом компания с милиарди долари оборот се дърпа да плати, то какво да говорим за останалите.
Япончетата няколко пъти са ми гостували в София за по една седмица. Развеждахме се насам натам, приказвахме си разни глупости, но като цяло - НЕ ИСКАМ ПОВЕЧЕ ЯПОНЦИИИИ!!!
Само за протокола - досега съм контактувал с американци, немци, французи, индийци, японци и австралийци (и една китайка, ама тя не се брои :-P). Японците и индийците бяха най-изнервящи. И докато индийците бяха некомпетентни, то японците си бяха направо нагли. Нек'ъв ужас, нек'ъв ад :-)
Май само аз не съм си контактувала с японци.Което е жалко.Но цялата тази енергия,вложена в работата/която може и да не ти харесва/,в сдържането на емоциите,в туширането на недоволството,на обикновеното небунтарско и неоскърбително несъгласие....Ако не ме лъже паметта броят на самоубийствата в Япония е обезпокоително голям в последните години.И при това там нямат проблема на Швеция с оскъдното зимно слънце.
Чудя се как ли щеше да изглежда този прекрасен блог,ако бе писан от японка?Добре щеше ми стои една кланяща се анимирана гейша в началото и в края на всеки пост.:)))Но този стил на писане ми харесва повече.За което -мерси/и три поклона/.
Един познат бил свидетел как в един малък магазин в Осака най- нагло, пред очите на собственика, тикнал няколко десерта в джоба си, след което тръгнал да се изнася. Магазинерът застанал пред него, започнал да се каланя, извинявал се, че го задържа и го молел да плати "забравената" сметка.
нна, Анна, разсмя ме с глас с тези твоите японци!
Публикуване на коментар