декември 03, 2007

Травматология

Радиото! She's Like the Wind, примесено с леко пращене…Протягам се и го изключвам бързо. 5:45! Маската ми за сън се е смъкнала на врата ми…Отварям предпазливо очите си. Навън е тъмно и враждебно. Въздухът е студен, а в моята пухена завивка е толкова уютно. Той спи дълбоко, блазе му, ще стане, когато си иска... Още 5 минути! Слагам маската на очите си и се обръщам на другата страна. Не мога да заспя, но не мога и да стана. А ако кажа, че съм болна? Неее, не става. Още малко. Не, ще закъснея. Пъхвам топлите си стъпала в меките чехли и влизам в банята. Черно – белия фигурален под и меките светлини пред огледалото ме потапят в моя частен рай. Правя си висок импровизиран кок. Вглеждам се в огледалото отблизо. Да не забравя после крема за лице. Гореща вода. Бавно се нагласям под душа, така че водата да бие в тила ми. Бялата вана и вишневите нокти на краката ми. Блаженство. Затварям очи. В тъмнината на клепачите се ражда сънят ми от преди малко. Разговори лице в лице…с един приятел. Не е истина. Усмихваме се и си говорим нещо. Между нас има някаква интимност, която се появява само между много близки хора. А той не ми е чак толкова близък…Странно...

Отварям очи. Охлаждам леко водата и слагам паста за зъби на четката си. Приятен ментов вкус. Отново затварям очи. Труповете в канала. Около тях плуват боклуци. Обърнати са по корем и косите им се носят около тях. Мъртва вода, черна. Мисля, че ги познавам. Не съм уплашена. Напротив – любопитна съм. Показвам ги на някого, като ги осветявам с фенер. Дори, правя забавни коментари.

Отново отварям очи. Ужас – какво съм сънувала…! Душ-гел върху естествената ми гъба. С екстракт от коприна и пшеница. Пълна глупост. Поглеждам съседното шишенце – с екстракт от гинко билоба. На шампоана ми пък пише, че е само с био-продукти и диви цветя. На другия пише – “лавандула” – обожавам лавандула и знам, че не мирише така...Може би скоро ще се появи душ-гел с бяло тирамису. …Или шампоан с екстракт от телешко с манатарки…Внимателен и бърз бръснач по краката ми. Правя водата гореща и отново затварям очи. Излизам от канала с труповете по метална, паянтова стълба и слънцето ме ослепява на върха. Ярка, следобедна светлина, която изпълва душата ми и сърцето ми. Усмихвам се. Става топло и сухо. Пресъхва ми устата. После не помня. Спомените ми за сънищата ми свършиха дотам.

Колко е часът?!? Спирам бързо душа. Обличам хавлията си и поглеждам часовника в коридора - 7:20!!! В банята влязох в 6:15!!! Час и 5 минути! Браво! Дънки, небрежна блуза с прилично деколте, меки черни трейнери и дълга, топла жилетка, пухеното ми яке, ръкавици и без грим. Изхвърчам от вкъщи. Забравих за крема. Отново.

Мисля, че трябва да сменя работното си време и да мина на по-нормален за ритъма на душата ми режим. Мислех, че съм свикнала с това ставане, но всъщност всеки път си нанасям по една малка травма. Нещо като дребните раздели. Болката е като от зъболекар. За момент си мислиш, че няма да я преживееш, после минава бързо и забравяш. Като ставаш от зъболекарския стол, се заричаш, че следващия път няма да те е страх. Но всеки път те е страх. Наскоро осъзнах, че при всяка малка раздяла, всеки път умирам по малко. И ставам все по-чувствителна. И вече все по-трудно понасям “здравословната” болка. На малките ранни ставания и на малките “полезни” сбогувания. Постепенно ще стана като дакела ми – преживява драматично всяка малка раздяла – пред магазина, пред вратата вкъщи…Вие, скимти и се дърпа. Животните не знаят, че ще умрат, нямат усещане за бъдеще и това е поредното нещо, което ги прави по-адекватни на времето. Всеки път им е край. За мен напоследък също така става. Нямам място в себе си за повече срещи и раздели. Нямам сили за нито едно “сбогом”, колкото и дребно да е то. От празнини в сърцето ми не остана място. За ранни ставания и за нови срещи. Трябва да сменя работното си време и по-внимателно да се пазя от “малките” раздели. Трябва да се пазим от щети.

Още малко. Съвсем малко търпение.