декември 04, 2007

За малко милост

Преди две години зимата беше тежка, люта и непреодолима. Струваше ми се, че никога няма да свърши. В края на януари температурите вечер бяха – 20. В една такава вечер случайно минавахме по един изоставен път в един от индустриалните райони на София. Покрай нас се подреждаха складове и изоставени фабрики. За малко глутница кучета подгони колата ни, а после се отказа. За секунда видях нещо бяло между кучетата. Вгледах се в тъмнината. Далматинец!
- Спри! Там имаше далматинец!
- Глупости! На тебе всички кучета са ти изгубени!
- Спри, ти казвам! Това беше далматинец!
Върнахме назад и намерихме кучетата пред един заводски портал и там, точно до едната врата, почти на едно краче, трепереше Тя. Слаба, изнемощяла, красива далматинка. Трепереше и вдигаше ту едното, ту другото си краче. Термометърът на колата показваше, че навън е -19 градуса. Отворих врата:
- Миличко, какво правиш тук?!?
Кучето ме погледна, изправи се бавно и без да се колебае влезе в колата. Сви се на крайче в краката ми и продължи да трепери. Излезе пазачът:
- Т`ва ли!?! Еба ли го на кой е? Колегата го намерил в Стара Загора. Преди 3 месеца. Оттогава е тука. Фърляме му по некоя филия. Тука с уличните ходи. Преди месец роди, ама те измреха от студа. Мършо, излизай от там!
- Оставете я!
Погледнах в краката си. Женска беше. Гледаше ме и трепереше. Беше изпохапана цялата, мръсна и слаба като вейка. Очите ми се насълзиха! Той погледна в очите ми и отсече:
- Взимаме я!
- Наистина ли?!?, разплаках се неудържимо- Това е най-хубавото нещо, което някога си правил за мен!
Затворихме вратата на колата и я закарахме вкъщи. Продължаваше да трепери. Трудно я вкарах под топлия душ, изкъпах я, постлах й на един фотьойл и тя като по команда легна и заспа. Минаха дни. Първите дни не можеше да се храни и повръщаше. Стомахът й беше свит от продължителния глад. После постепенно започна да се успокоява. Оказа се, че има навици и е възпитана като немски войник. Това куче беше способно да седи спокойно на 50 см. от апетитна пържола, оставена на ниската холна маса. Гледа и не мърда. Звук не издава. “Тук!” значеше “тук”. “Не!” значеше “не”. Сядаше и не мърдаше. Като се радваше, показваше всичките си зъби и се усмихваше. Кръстихме я Рони. Имаше леки трудности по улиците, докато се отучи да скача в кофите. Представете си, водя я на каишка по улицата, охранена, наперена и както си ходим, тя се засилва и скача директно в контейнера с боклук. Беше оцеляла на улицата 3 месеца и се беше научила на всичко от уличните кучета. Пазеше се от колите. Беше изключително смела и се хвърляше в бой без дори да се замисли. Това беше най-възпитаното и хитро куче, което съм виждала. Животът на улицата го беше направил войник. Никога не съм виждала животно, което да се нуждае и да търси повече внимание и любов от Рони. Седеше чинно до нас и слагаше главата си в ръцете ни или на колената ни. Изумително животно!

Дойде лятото и започнахме да й търсим постоянен дом. Пътуваме непрекъснато, със седмици, по цял ден ни нямаше и гледането й вкъщи беше невъзможно. Разпитвахме дълго, искахме да я вземат познати, за да я виждаме. И те се появиха. Майка и дъщеря. Приеха Рони в дома си и до ден днешен са неразделни. Рони живее като царица и отдавна е спечелила сърцата им. Веднъж спряхме с колата в градинката, където я разхождат, за да я зърнем за малко, но не я видяхме. После се усетихме какво правим и се засмяхме. Рони ни липсва до ден днешен.

Преди 2 седмици моя приятелка намери в студа един стар, изнемощял сетер. Изгубен…или изхвърлен. Какъв човек трябва да си, за да гледаш едно животно цял живот и когато остарее да го изхвърлиш? Л. не могла да го прибере и го дали в нещо като платен приют. От тогава плащат по 10 лева на ден, за едно ужасяващо място. Ходи всеки ден и й се къса сърцето. Аз не смея да отида, защото после няма да си го простя. Възрастният, мил сетер е настанен в клетка в един студен гараж. Плаче непрекъснато. Днес е последният ден, в който може да остане там. А на него не му остава много да живее. Побелял е и много тъжен. Мисля, че няма по-тъжна гледка от изоставено куче. Те не могат да си обяснят самотата, липсата, болката, студа. И всяка минута им е край. Всяко погалване, обаче е любов и завъртяна опашка. Сигурно е бил нечие сладко кученце. Бил е забавление на някое дете, гледал е с любов стопаните си. Докато не е остарял. Докато не е престанал да бъде толкова забавен. Побъркахме се да се молим наляво – надясно. За да му намерим дом и любов. Храната е осигурена. Но се оказва, че да намериш дом и любов е най- трудното нещо на този свят.