декември 13, 2007

Живите мъртви

Пресичам Раковски разсеяно и с ръце в джобовете влизам в любимата ми хлебарница наоколо. Винаги има нещо току що изпечено. Банички, сладкиши и едни гевречета…Пълно е с хора, има опашка…Разсейвам се по витрината с лакомствата и … чувам глас :
“Ако може да я стоплите…Благодаря!” Нещо започва да бучи в главата ми…Х!!! Не, не е възможно! Той умря! “Да, може пликче, благодаря!”, отново гласът. По дяволите, неговият глас! Бившето ми гадже от края на гимназията. Тогава, когато откривахме малките удоволствия заедно. Беше страшен пич. Приличаше на Еди Ведър и беше много приятна компания. Надничам отстрани! Същата фигура, в гръб е. Не, не мога да сбъркам онова тяло, което караше жените да се обръщат по улиците, не мога да объркам онова впечатляващо, силно и красиво момче…Абсурд! Ушите ми започнаха да бучат от адреналина. Какво чакаш? Обърни се…! Чака тъпата баница да му я стоплят…Започвам да надничам вече много сериозно.

Той е! Жив е! Жив е! Глупости, Ано! Нали “еди кой си” ти каза преди колко години беше…помниш ли…И за “еди кой си”, и за “еди кой си”…Помниш ли…? Не може да си се объркала! Х. е мъртъв и точка по въпроса, в момента се припознаваш! Бузите ми станаха алени. “Заповядайте!” “ Благодаря и приятен ден!” Обръща се…
Shiiiiiiit!!!!!!! Той е!!! Рязко се вторачих в тулумбичките под мен. Той ме подмина в блажено неведение за това, че всъщност “трябва да е мъртъв!!!” и затвори след себе си, а аз под учудените погледи на опашката, изтичах до витрината и го проследих с поглед. Той е! По дяволите, той е!

Чувствах се като пълен идиот. Започнах да си връщам лентата назад. Кога го видях за последно? В онова кино, друсан и отслабнал, приятелката му повърна на първия ред. Плахото ми: “Как си, душице? Много си отслабнал!” И отнесената му усмивка. И после С., който ми каза, сигурна съм в това, че са го намерили, свръхдоза, сигурна съм. Говорехме колко хора от приятелите ни са си отишли от хероин, започвахме да изброяваме, стигнахме до към 7-8 и той каза: “А ти нали знаеш за Х?!?” Сигурна съм! Това беше преди 7-8 години. Оттогава съм съобщила “скръбната вест” на кой ли не. Чувствах се всеки път ужасно като го произнасях. Ужас, поне на 10-тина души съм казала, че Х е умрял. И никой не беше чул “новината” преди това. И как да е чул, като Х. си е жив и здрав! Ходи по улиците, едър и красив. И си купува баници, и му ги топлят, и му ги завиват за вкъщи и нехае, че аз разпространявам, че е мъртъв. Кой знае какво са ми казали, кой знае и аз какво съм разбрала!?! Важното е че на цяла София казах, че е умрял. Даже с един стар познат се напихме “в негова памет” при една случайна среща в един бар. И по земята поливахме, на мен даже очите ми се насълзиха.., защото бях пийнала, пък и нали съм чувствителна…

Представям си как някой от нашите “опечалени” общи приятели го среща, онемява и пелтечи: “Ама ти не си ли ….?!?!?! `Щото Ани ми каза, че си…” А той учуден:”...Ами, не…Жив съм…”

Ужас! Куха, руса лейка!