декември 15, 2007

Съботата - работен ден

Толкова мрънках за зима. Зима, зима, зима…Еми, на ти сега! Нали искаше зима?! Колата ми като произведение на Явашев и пак съм без ръкавици. Чистене на пухкавия сняг с ръкави. Къде са ми ръкавиците, по дяволите?! Рядко намирам такива, които да не са ми къси на пръстите и отгоре на това ги губя непрекъснато…И как можах това снощи с момичетата до 100 часа. Поне да бях пила, че да знам сега защо ми е криво. Държа ледения волан с два пръста и завивам внимателно по паважа на Колелото. Зяпам хората на Синьото – всички не са от тук и са за малко. Съботата си е събота и дори да е работен ден, пак имаш усещането за нещо несериозно и лежерно. Отивам на работа час по-късно от нормалното и съм спокойна. Айляк! Тази дума я научих от един приятел. Сещам се пак за разговорите снощи с момичетата и ми става смешно. В продължение на час най-често употребяваната дума беше “кур”. Не се бяхме виждали от доста време (седмица) и наваксахме с изговаряне на всякакви неща. Зимата ли, уютното червено вино ли или набързо купеното китайско завъртяха темата към “мъжките достойнства”. Търсеха се бутилки от малка минерална вода за онагледяване, ролетки, показваха се лакти и китки, чуваха се възгласи на одобрение, весел смях и шумно освиркване. Ако имаше брояч за “неприлични думички”, щеше до е гръмнал още в началото на разговора. Хапнахме, пийнахме, мерихме дрехи, които трябваше да си разпределим, мотаене по бельо, “виж какво си купих”, “уникално”, “това няма да ми стане сега, лятото, като поотслабна…” Типично. Нито дума за политика, литература, театър, здравословно хранене, готвене, работа…Нито дума! Това им харесвам на момичетата!

Разделихме се през нощта в утихналата ми, топла кола. Всяка с хартиена торба с нови дрехи, с вкус на вино по небцето си и мисъл за топлото си легло. Оставих ги по домовете им. Шумни целувки, все едно повече няма да се видим никога. А ще се чуем още днес към обяд…

Подкарвам сама към вкъщи. Намирам Депеш на сенника и избирам обиколен маршрут към вкъщи. …Pain and misery always hit the spot, knowing you can't lose what you haven't got…Отпускам се назад. Има нещо в тази зима. Тази я хванах как идва. Обикновено зимата я заварвам някоя сутрин. Поглеждам през прозорците и се усмихвам. Стомаха ми се свива като на дете пред опакован подарък. Всичко е бяло, по покривите, дърветата и улиците…има пресни кучешки стъпки по тревата…Зимата винаги идва тайно и през нощта. Този път не. Тази я излових. Онзи ден на светофара на университета. Докато блеех по един малоумен плакат с командоси, нещо падна на предното ми стъкло и изчезна. Като прашинка в окото ми. Второ, трето…заваля ефирен бял прах. Хората се позабързаха. Намалих музиката в колата. Прахът се превърна в малки перца, които нападаха стъклата ми. Тишина. Облещих се нагоре и не можах да сдържа детското си възхищение. Стотици, хиляди, милиони бели перца. Съвсем спрях музиката. Пълна тишина и снега. Стреснаха ме продължителни и нервни клаксони. Бях пропуснала да тръгна навреме за зеленото. Пред мен колите отдавна се бяха изнизали. Видях циничните жестове на сватбаря зад мен и му се усмихнах. Сигурно съм го вбесила още повече. Усмихната глупаво, като теле, преместих колата напред и зачаках отново. Не можах да прибера детската си физиономия и продължих да зяпам небето.

Малкото чудо на университета. Хванах следващото зелено и доволна продължих направо.