Странни времена бяха преди години. Ходехме на училище със спрейове в джобовете си. Аз имах поредица различни, които купувах от един скейтер в един апартамент в Красна поляна. Никога не ми потрябваха с изключение на един път, когато чух стъпки зад себе си на улицата и без дори да се обърна започнах да пръскам назад и да бягам. Може би е пострадал невинен, случаен минувач. Страхлива съм, а на шубето очите са големи. Живеехме в свят, в който беше нормално да ти откраднат “пухенката”, да ти свалят “рокерията” на Попа или часовника. Да те измлатят с пръчка в парка и да ти вземат байка. Да те спрат на Данте и да ти вземат уокмена и бомбъра…Докмартинсите бяха готини за ритане, но и доста ценна разменна монета…Имах химикалка, заредена с газов патрон на ключовете, която веднъж гръмна вкъщи и щях да се осакатя. В странни времена израснах.
По-късно, когато станах на 20, баща ми ми подари пистолет. Газов. За самозащита. Първо го носеше той, а после го даде на мен. Беше малък и черен и тогава ми се струваше много красив. Имах респект към оръжията и все още имам. Знаех, че никога няма да го използвам, най-малкото защото реакциите ми са като на умрял кон. Носех го на дъното на чантите си. Ако не дай си боже ми се наложеше да го използвам трябваше да кажа: “Стойте сега, да си откопчея чантата, да намеря пистолета на дъното и… Ебаси, как се стреляше с това?” и най - много да изям и един хубав бой. Отдавна бях забравила, че го нося, а баща ми беше спокоен, че дъщеря му е въоръжена и всички бяха доволни.
5 години по-късно излизам на една от първите си срещи с Него. Не познавам приятелите му, те не ме познават, а и той все още. Нагласила съм се като за световно - фатално гримирана и тн. Ще го впечатлявам..., моля ти се. Чантата ми е огромна, красива, тип-торба, голяма колкото мен. Не съм я слагала от половин година. Излизаме вечерта, с негови приятели сме, 3 момчета, с които току що съм се запознала. Вечеряме и стигаме до една гадна дупка на Графа. Тогава беше “The place” и имаше танци, а в съседната стая стриптийз и секс на живо…Сега се замислям, че на странно място сме отишли. Изправяме се пред впечатляваща охрана със слушалки в ушите и прилепнали черни дрехи. Младежите минават през строга проверка за оръжие, моят човек също минава точно пред мен. Шеговито се обръща към охраната и ме сочи: “Хубаво я проверете, защото е въоръжена!” Всички се смеем на шегата. Момчето с мускулите професионално подлага ръката си под дъното на чантата ми:”Какво е това?” Всички гледат и ме чакат на стълбите. Аз онемявам, защото изведнъж си спомням. Отварям чантата си и вадя пистолета, чиято дръжка се разпада в ръцете ми. “А това ли …ами газов пистолет, забравила съм го…” Ако беше анимационен филм, ченетата на моя човек и на тримата му приятели сигурно щяха да са до земята и очите им да са изскочили от орбитите. Не можете да си представите удивлението им, а и на охраната…:
- Не може да влезете с това!
- Ама то дори не е заредено сигурно…Вижте…
- Не, не, недейте…
- Добре, не можете ли да го вземете докато съм вътре?
- Ама как ще ви взимаме оръжието, не, нямаме касетки!
Мъжката ми компания немее. Охраната се смилява над умолителните ми очи:
- Добре, дайте ми го, само да не си го забравите после!
- Няма, много ви благодаря! ,чуруликам доволна и слизам надолу
В компанията цари гробно мълчание. Аз решавам да ги осветля:
- Съвсем съм го забравила, баща ми ми го подари за един рожден ден…
Мълчанието става все по-тегаво…
Хубаво се опознахме с приятелите му…, но той издържа на този ранен пиар на моята личност. По-нататък често ме питаше на майтап дали не съм въоръжена случайно…А пистолета…отново не знам къде е …
По-късно, когато станах на 20, баща ми ми подари пистолет. Газов. За самозащита. Първо го носеше той, а после го даде на мен. Беше малък и черен и тогава ми се струваше много красив. Имах респект към оръжията и все още имам. Знаех, че никога няма да го използвам, най-малкото защото реакциите ми са като на умрял кон. Носех го на дъното на чантите си. Ако не дай си боже ми се наложеше да го използвам трябваше да кажа: “Стойте сега, да си откопчея чантата, да намеря пистолета на дъното и… Ебаси, как се стреляше с това?” и най - много да изям и един хубав бой. Отдавна бях забравила, че го нося, а баща ми беше спокоен, че дъщеря му е въоръжена и всички бяха доволни.
5 години по-късно излизам на една от първите си срещи с Него. Не познавам приятелите му, те не ме познават, а и той все още. Нагласила съм се като за световно - фатално гримирана и тн. Ще го впечатлявам..., моля ти се. Чантата ми е огромна, красива, тип-торба, голяма колкото мен. Не съм я слагала от половин година. Излизаме вечерта, с негови приятели сме, 3 момчета, с които току що съм се запознала. Вечеряме и стигаме до една гадна дупка на Графа. Тогава беше “The place” и имаше танци, а в съседната стая стриптийз и секс на живо…Сега се замислям, че на странно място сме отишли. Изправяме се пред впечатляваща охрана със слушалки в ушите и прилепнали черни дрехи. Младежите минават през строга проверка за оръжие, моят човек също минава точно пред мен. Шеговито се обръща към охраната и ме сочи: “Хубаво я проверете, защото е въоръжена!” Всички се смеем на шегата. Момчето с мускулите професионално подлага ръката си под дъното на чантата ми:”Какво е това?” Всички гледат и ме чакат на стълбите. Аз онемявам, защото изведнъж си спомням. Отварям чантата си и вадя пистолета, чиято дръжка се разпада в ръцете ми. “А това ли …ами газов пистолет, забравила съм го…” Ако беше анимационен филм, ченетата на моя човек и на тримата му приятели сигурно щяха да са до земята и очите им да са изскочили от орбитите. Не можете да си представите удивлението им, а и на охраната…:
- Не може да влезете с това!
- Ама то дори не е заредено сигурно…Вижте…
- Не, не, недейте…
- Добре, не можете ли да го вземете докато съм вътре?
- Ама как ще ви взимаме оръжието, не, нямаме касетки!
Мъжката ми компания немее. Охраната се смилява над умолителните ми очи:
- Добре, дайте ми го, само да не си го забравите после!
- Няма, много ви благодаря! ,чуруликам доволна и слизам надолу
В компанията цари гробно мълчание. Аз решавам да ги осветля:
- Съвсем съм го забравила, баща ми ми го подари за един рожден ден…
Мълчанието става все по-тегаво…
Хубаво се опознахме с приятелите му…, но той издържа на този ранен пиар на моята личност. По-нататък често ме питаше на майтап дали не съм въоръжена случайно…А пистолета…отново не знам къде е …
13 коментара:
Ей върна ме в ебати годините, спомням си как за училище наред с тетрадките, които в последствие спрях да нося си вземах 1 спрей + карабинер (това беше екипировка минимум...
Дали са били идоитски времена ли? Ами сещам се за едно парти в 8ми клас как бяхме екипирани момчетата - директво можеха да ни пратят в Кербала. Имах толкова джаджи и гаджети (как само би звучало това тогава), с общо тегло 2 кг., че ебавам се движех нормално :)
Странно е, че всичко това тогава ми се струваше нормално, а сега се дори съм го забравил
Да, и на мен ми се струваше нормално едно време да нося пистолет, това си беше направо в реда на нещата...Ама сме живи и здрави...
Хахахаа, пухенките DayTime :)
славни времена.
Края на деветдесетте, вярно, че от тогава не нося камата. И на мен бащата ми я подари. Беше изкована в мускетарските ковачници в южна Франция от многократно закалена стомана, злато, платина и кост. От едната страна беше гравирана фамилията ми, от другата надпис „Където няма надежда, няма страх”.
Имам лоши спомени от това „Д плейс”, веднъж не знам какво им стана на стрийптизьрките, ама решиха да скачат от пилона направо върху мене и Доктора . Там имаше едни гадни високи столове дето, ръкохватките ти се забиват в ребрета. На сутринта и двамата, освен ужасния махмурлук имахме и пукнати ребра.
Ебаси... верно карабинерите и малките зли газови пищовчета. Един път в Надежда се направих на майстор с едно такова само дето се оказа, че ударника му го няма. Толкова бой ми хвърлиха, че се наложи да си завия за вкъщи да си нося.
@ tarambuka - единия от "бригадата" носеше пухенка с патица на гърба, може и "Day time" да е била. А Анна добре се е подготвила с домашните уреди :)
искам и аз да растях в такива "идиотски" времена... не в тая трижди по-идиотска епоха на безразличие...
@go - стилистичен коментар, тези с "патките" не бяха day time. Не бяха лоши пухенки. И аз имах такава служи ми върно повече от 8 години
@egasimus - по мое мнение не си изпуснал/а нищо. неминуемо времето ражда своите герои. и все пак бих го разменил дори и само да го няма "разменям гребен за очила"
Хех и на мен ми напомни едно от първите ходения на дискотека със съпруга ми. Тогава все още кандидат за такъв. Та той с два ножа в ръкавите си ходи. Аз му казвам, че няма да ни пуснат с тях в дискотеката и той решава да си спести екшън с фейсконтрола и направа с един рязък замах вади ножовете и ги подава. Такъв поглед му хвърлиха...И пак по същия начин много се притесняваха да не вземем да си ги забравим после ;)
Днес за такива спомени само могат да си мечтаят!.... така и не успях да си имам пухенка :-(
оо пухенките с патиците, имаше един от десети клас в който бях безнадеждно влюбена и той ходеше с такава пухенка :) даже и името не му помня, но пухенката да!
Имахме един случай с наш съученик, който дойде на училище по джапанки, януари месец, защото му свалили на улицита марковите маратонки. Поне му бяха дали джапанки, да не ходи по чорапки :)
Мохамед, тая кама, както я описваш е била повече плячка, отколкото оръжие. Дано да е оцеляла
опасна и въоръжена
Това си е било май Дивия запад.Сига само се иска "като видите добре облечени безнесмени да влизат в заведението" вие да се изнесете...
Или тинейджърите в София все още се дакарват за дискотека като хайдути?
То времената не са се променили много. В крайните квартали пак можеш да останеш без маратонки.
А за пистолета...
Много често ме питат защо не го нося със себе си.
Не изпитвам нужда.
Но ми е приятно да знам, че той е там и мога да го извадя, да го погаля и да отида да на стрелбището, да бъда сам срещу мишената, да изпразня пълнителя...
Преди известно време приятели ми подариха сребърен патрон с моето име на три езика върху него, а приятелката ми добави ръкохватка, върху която беше гравиран със сребро цитат от писанието на иврит,латински и старогръцки, мисля, че от Исая- "На теб се уповавам, когато остана сам срещу враговете си." Кратко и ясно.
Публикуване на коментар