декември 19, 2007

Опознаването - Пистолетът

Странни времена бяха преди години. Ходехме на училище със спрейове в джобовете си. Аз имах поредица различни, които купувах от един скейтер в един апартамент в Красна поляна. Никога не ми потрябваха с изключение на един път, когато чух стъпки зад себе си на улицата и без дори да се обърна започнах да пръскам назад и да бягам. Може би е пострадал невинен, случаен минувач. Страхлива съм, а на шубето очите са големи. Живеехме в свят, в който беше нормално да ти откраднат “пухенката”, да ти свалят “рокерията” на Попа или часовника. Да те измлатят с пръчка в парка и да ти вземат байка. Да те спрат на Данте и да ти вземат уокмена и бомбъра…Докмартинсите бяха готини за ритане, но и доста ценна разменна монета…Имах химикалка, заредена с газов патрон на ключовете, която веднъж гръмна вкъщи и щях да се осакатя. В странни времена израснах.

По-късно, когато станах на 20, баща ми ми подари пистолет. Газов. За самозащита. Първо го носеше той, а после го даде на мен. Беше малък и черен и тогава ми се струваше много красив. Имах респект към оръжията и все още имам. Знаех, че никога няма да го използвам, най-малкото защото реакциите ми са като на умрял кон. Носех го на дъното на чантите си. Ако не дай си боже ми се наложеше да го използвам трябваше да кажа: “Стойте сега, да си откопчея чантата, да намеря пистолета на дъното и… Ебаси, как се стреляше с това?” и най - много да изям и един хубав бой. Отдавна бях забравила, че го нося, а баща ми беше спокоен, че дъщеря му е въоръжена и всички бяха доволни.

5 години по-късно излизам на една от първите си срещи с Него. Не познавам приятелите му, те не ме познават, а и той все още. Нагласила съм се като за световно - фатално гримирана и тн. Ще го впечатлявам..., моля ти се. Чантата ми е огромна, красива, тип-торба, голяма колкото мен. Не съм я слагала от половин година. Излизаме вечерта, с негови приятели сме, 3 момчета, с които току що съм се запознала. Вечеряме и стигаме до една гадна дупка на Графа. Тогава беше “The place” и имаше танци, а в съседната стая стриптийз и секс на живо…Сега се замислям, че на странно място сме отишли. Изправяме се пред впечатляваща охрана със слушалки в ушите и прилепнали черни дрехи. Младежите минават през строга проверка за оръжие, моят човек също минава точно пред мен. Шеговито се обръща към охраната и ме сочи: “Хубаво я проверете, защото е въоръжена!” Всички се смеем на шегата. Момчето с мускулите професионално подлага ръката си под дъното на чантата ми:”Какво е това?” Всички гледат и ме чакат на стълбите. Аз онемявам, защото изведнъж си спомням. Отварям чантата си и вадя пистолета, чиято дръжка се разпада в ръцете ми. “А това ли …ами газов пистолет, забравила съм го…” Ако беше анимационен филм, ченетата на моя човек и на тримата му приятели сигурно щяха да са до земята и очите им да са изскочили от орбитите. Не можете да си представите удивлението им, а и на охраната…:
- Не може да влезете с това!
- Ама то дори не е заредено сигурно…Вижте…
- Не, не, недейте…
- Добре, не можете ли да го вземете докато съм вътре?
- Ама как ще ви взимаме оръжието, не, нямаме касетки!

Мъжката ми компания немее. Охраната се смилява над умолителните ми очи:
- Добре, дайте ми го, само да не си го забравите после!
- Няма, много ви благодаря! ,чуруликам доволна и слизам надолу

В компанията цари гробно мълчание. Аз решавам да ги осветля:
- Съвсем съм го забравила, баща ми ми го подари за един рожден ден…
Мълчанието става все по-тегаво…
Хубаво се опознахме с приятелите му…, но той издържа на този ранен пиар на моята личност. По-нататък често ме питаше на майтап дали не съм въоръжена случайно…А пистолета…отново не знам къде е …