декември 20, 2007

Онази

Знаеш, че понякога имам нужда от “онази” любов. Онази, от която лъжичката ми се качваше в гърлото. Караше ме да включвам компютъра си веднага щом стана. Изправяше ме на нокти всеки път. Стомахът ми се свиваше при присветването на дисплея на телефона ми. Липсва ми следобед и сутрин понякога. Липсва ми “онази” любов, която мразя често и често сънувам. За нея си мечтаех да ме гледа докато говоря, да не издържи и без да ме пита да ме целуне. За да не мога да се дърпам. Да ме остави без въздух неочаквано. Да се качи в колата ми, да се вози и да мълчи. На тъмно, по нощите. Да крачим по гадните софийски улици посред нощ, по малките улички на прибиране. И да треперим – “Ела у нас!”и да не отивам. Толкова е простичко да очакваш такива неща от “любовите”! Все простички желания имам…

И всеки път да й кажа “липсваш ми” и всеки път си гълтам езика. Имам нужда от “онази” любов, която се държи детински и ме вбесява. Онази, която грубиянски стъпква пухкавото ми настроение и ме кара да се изчервявам посред бял ден. От срам и от обида. Кара ме да пускам кратки гневни sms-и без отовор.

И не мога да си обясня какво стана…А мина толкова време! Не искам “да ме уважават”, “да предизвиквам топли чувства”, “да ме обичат”, “да съм приятел”, искам си “онази” любов. И като я няма, предпочитам да си скимтя тихичко и да ме оставят на мира. На мира, за да се примиря. Да се примиря, че имам нужда от “онази” любов.