декември 10, 2007

Closer

Времето не умее да измерва човешките взаимоотношения. Любовта не можеш да я броиш в часове, в минути, в месеци. Нито любовта, нито разделите, нито липсите. Баща ми го няма само от 4 години, а имам усещането, че ми липсва цял живот вече. Има хора, които познавам от скоро, а имам усещането, че винаги сме били близки. Има дълги връзки в живота ми, които в главата ми са продължавали минути. Прекарвала съм по няколко часа в някоя стая 5 на 5, с едно легло и един стенен часовник. Вглеждала съм се в едни зеленикави очи и времето е спирало завинаги. Повдигало е рамене безпомощно и е излизало от стаята. И тези часове са били едни от най-пълните в живота ми. По-ценни и от години безгрижно щастие. Няма време в човешките отношения. Когато си влюбен, изпадаш във вакуум, който престава да отчита сезоните и денонощията. Живееш в пълна тишина, не се разболяваш и целият ти организъм е зает само с едно – потъване. В малката стъкленица на отношенията ви, е винаги едно и също време на денонощието, една и съща температура, една и съща влажност. Само там времето е безсилно.

Рибарникът в Михайлово и безгрижен обед в лятната мараня. Щука на тиган и зелена салата с кисело мляко - 3 секунди. А в София през това време е имало буря – 3 часа. Болезнено свитият й стомах и повръщането при случайната им среща - 10 секунди. Сандалите ми с убийствено високи токове – с тях се тича трудно в дъжда по софийските улици– 15 минути. Свалям сандалите си чисто мокра в заведението, миглите ми оставят черни, театрални следи по бузите ми, смея се - секунда. “Тръгвам си!” Обръщам се. 2 стъпала, 2 вдишвания – цяла вечност. “Къде тръгна?!” Ръка на кръста ми, другата на врата ми – времето спира отново. “Наздраве” в очите му – цяла вечност. Малко въздух в тоалетната, бързо оправяне на червилото и косата – секунди. Ръцете ни – часове. Вакуум от погледи и жестове. Взиране в деколтето й, в панталона му, в кожата на ръцете й, в начина, по който той държи чашата си. Бялото на усмивките на свещи – цялото време на света.

Отблизо в тишината на близостта, отблизо в очите му, в дишането му. Отблизо в ръцете, които държат твоите на коленете му. Отблизо във вакуума на връзките.

После, рано или късно, херметическото пространство се чупи, нахлува външният свят и уютната ти микросфера се разгражда в околната среда. Става шумно - невъзможно за концентрация и протяжни усмивки. Следобедните “дрямки” бързо изчезват. Откраднатото се стопява. Времето тече, така, както трябва. 60 секунди = минута. 60 минути = час. Докато други се влюбват и се сънуват, докато треперят над телефоните си, повръщат от случайните си срещи и си слагат повече парфюм...