декември 23, 2008

Искам на Маруся!

Качвам се настръхнала в колата си, паля и гръмва радио. Jingle bells. Първи декември. Усмихвам се доволно и слагам ръката си на парното. Скоро ще загрее. Две преки по-надолу усещам леката топлина през мохера на ръкавиците си, а песента още не е свършила. Докато чакам някой да ме пусне на светофара на синьото, си спомням как преди две години точно по това време се возихме на една коледна въртележка в Майнц. Пийнали греяно вино и със зачервени от студа бузи. Видях въртележката отдалече и като 5-годишна се втурнах напред през тълпата. Мими не можа да спре. Напълних ръцете си с монети, които извадих от джобовете си и купих два билета. Качихме се с крясъци и смях на две кончета. Светещи, пеещи и с безброй звънчета по юздите. Чу се звънец и въртележката оживя. Гръмна коледна мелодия, а около нас се завъртяха шарените сергии на коледния пазар. „Ще те убия!”, крещеше Мария от съседното златно конче, което ту се изкачваше, ту пропадаше, разминавайки се с моето. Светът се превърна в ярка картина. Масло. Жълто, червено и зелено. Започна да се размазва и да прави светлосенки от коледните лампички. Детето в душата ми ликуваше. Крещеше от радост и вълнение. Разтягаше устните ми в неволна, широка усмивка. Премръзналите ми пръсти здраво стискаха дръжките, забити в пластмасовата грива под мен. Светът изчезна, превърна се в детска приказка. В шарен калейдоскоп. В латерна. На немски. С вкус на греяно вино и под съпровода на Бременските музиканти. Не спирах да се смея. Зави ми се свят от вълнение. Порасналата, ледена Анна, тази с дългата, тогава руса коса, с леката очна линия и мекото червило сега размахваше токове от гърба на пластмасово бяло конче. Въртележката започна да забавя ход. Сърцето ми биеше сякаш се бях качила на луната с виенско колело. В мен 5-годишната Анна, ми казваше „Благодаря!”. Усмихваше ми се със щърбата си уста и ровеше в джобовете ми за още дребни. Слязохме внимателно от платформата на въртележката. Нови – новенички и ухилени. Група деца профучаха покрай нас и се настаниха на нашите кончета, а ние се отправихме задъхани към поредната чаша с греяно вино. Две деца, току що слезли от въртележката. Две 30-годишни момичета преди Коледа, на крачка от детството и на косъм от старостта.

Студено ми е

Здравей, любов моя! Студено ми е. Вече не помня кога тръгна и имам чувството, че те чакам цяла вечност. Един живот. Моя кратък и объркан живот. Чудя се колко най-дълго може да продължи една любов. Дали въобще в любовта има време? Или във времето има любов? Мъдрите хора казват, че не бива да чакаме, защото животът си отива бързо. Мъдрите хора също така казват, че няма незаменими хора и че времето лекува всичко. Да – лекува настинка, вярно е. И въобще - майната им на мъдрите хора! Понякога да си мъдър не е особено мъдро. Знаеш, че те чакам! И постъпвам ужасно немъдро. И се надявам. И вярвам. И всеки път очите ми се превръщат във влажни, тучни поляни. По Коледа. Чакам те. Като най-великия немъдрец на планетата. Скоро ще издам книга. Сто тома записки по немъдрите ми мисли и убеждения. Та така, любов моя…Студено ми е.

декември 04, 2008

Айде, мацко! Животът е достатъчен!

Казват, че животът е прекалено кратък. Използват това често експлоатирано клише непрекъснато. Пишат го по картички, казват го за край на някой съкрушителен разговор, убедително си го повтарят пред огледалото, докато се опитват да оправят размазания си от сълзите грим. „Животът е кратък” звучи добре и е някак стандартно нестандартно. Приемливо. Булевардна психология, реклама от опаковка на фъстъци. Изпразнено от смисъл. От тежкия си смисъл. От мисълта, че сме еднакво смъртни с молеца, който понякога срещаме в гардероба с палтата. Малката мушичка, която безстрашно размазваме с ръка и от ефирните й телеса не остава и следа. Крилцата й се превръщат в малък кафяв прашец - духваш и край. Страх ме е от това клише. Умирам от ужас. За какво е кратък животът?! За да оплакваме неосъществената си голяма любов?! За да престанем да преследваме мечтите си?! За да не се поддаваме на изкушения?! За да не пием?! За да не ядем?! Да не се друсаме?! За да не изпитваме жал, вина, болка и съчувствие!? За какво е кратък животът, по дяволите!? За да не го пилеем в чакане под дъжда?! За да не плачем сами понякога, заровили главата си в меките възглавници на дивана?! За какво точно е прекалено кратък животът!? И за какво е достатъчен?!

Понякога животът се случва само в 4 минути – Като случайна среща на улицата, от която бузите ти пламват в огнено червено. 240 секунди, по време на които тялото включва на автопилот и от теб остават само „усмивката на Анна” и „ръцете на Анна”. "Стомахът на Анна”, който всеки момент е готов да се освободи от вкусния си обяд. Автопилот, който не харесваш, който е създаден да те предпази от повреди и от тежки мозъчни увреждания. И всичко това само за 4 минути. Светът се завърта 10 пъти за тези четири минути, вятърът сменя посоката си, "Патриарха" отново става двупосочен и "6-ти септември" се превръща в "Цариградско". Термометрите скачат от 5 на 50 градуса, всички кухненски прозорци светват и късният час се превръща в светъл, летен ден. В сцена, на която си се озовал случайно. Някой те е избутал в средата й и 3 прожектора са се вторачили в теб с намерението да те изпекат като скакалец под лупа. Никой не диша. Особено ти. Прекалено заета си, за да се излагаш. С прическата си, с кожения салон и подгряващите се седалки, на метър от земята. С черните, дълги ръкавици на волана, с нечовешки високите си токове. Усмихваш се и се пържиш под звуците на собствените си глупости. Устата ти отдавна е взела властта и говори каквото си иска. Едвам удържаш десния си крак, за да не натисне газта и да не провериш дали наистина ги развива тия километри за първите 10 секунди. Едвам се спираш да не избучиш напред като в анимационен филм. "Айде, мацко! 220 по Цариградско!" Като селски гъзар по стъргалото на някой провинциален град. 1.2.3.4. И ГАЗ!

Ето за тези 4 минути животът е пределно достатъчен. Както и за 5-те дена след това, които прекарваш в анализ на четирите минути. Секунда по секунда, дума по дума. Не ми казвайте, че няма време да страдаме! Не ми казвайте, че няма за кога да съжаляваме! Не ми казвайте, че и утре е ден! Защото утре няма да е като днес! И днес не беше като вчера! Не ми повтаряйте това клише! Животът е достатъчен! Животът е няколко пъти по няколко минути. Другото е времето преди и след тях. Животът е достатъчен. Съвсем!

Ти, който разбираш смисъла на този текст, не се възгордявай, не вдигай носа си и не пий тази нощ. Не се обръщай, не рови в паметта си. Няма смисъл. Абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Извън твоя обхват! Извън обхвата на прекалено краткия ти живот!

ноември 27, 2008

Четири часа

Топло и уютно предиобед. Седнала съм на мекия диван и се опитвам да пиша. Винаги, когато е за пари ми трябват дни, за да седна и още толкова, за да го довърша. Вкъщи мирише на току що сготвено, на парата от ютията и на промъкнала се за малко зима. Климатикът бучи приглушено зад мен. От време на време вдигам поглед и гледам гърба й в кухнята. Глади и си тактува. Пуснала съм Кармен. Тя си тананика. Аз също. И това ме отдалечава от работата ми още повече. Зад нея купища чаршафи, една негова риза и мои фланелки. Рязко спира, вдига ютията, обръща се и затваря очи:

- Представям си оркестъра. А ти седиш на някоя седалка и слушаш, слушаш…така се уморих от тая простотия наоколо, Ани, така се уморих!

Усмихвам се и в този миг решавам какво ще й подаря за Коледа – абонамент за един концертен цикъл в зала България.

- Знаеш ли, днес, като идвах на тук ми стана мъчно направо!, прекъсва мислите ми отново. - Хванали и изкоренили дърветата, за да направят паркинг. Там се разхождаха някога кадетите. А срещу тях майки, горди, горди, за да похарчат дъщерите си. Ееех, колко хубаво сме си живели!

Аз се усмихвам и отговарям разсеяно: „Да, Лили, всичко отиде по дяволите в тоя град!”

Тя се обръща и продължава да глади.

- Направила съм ти 2 филийки!, идва след малко и грее. – Затвори го малко тоя компютър. Това дете трябва да яде! Виж се!

„Ооо, благодаря!” и се нахвърлям над таблата с пържени филийки и сладко от боровинки. Как да й откажеш?! На развълнуваната й бяла коса, на високата, горда осанка…На дългите, аристократични пръсти, които сега ми подават салфетка. Не можеш.

След време вдигам глава от белия лист на word-а, изненадана от тишината. Дискът е свършил. Виждам я - седнала на високите столове пред прозорците и гледа над гората.

- Ето това е, това мога да гледам 100 години. Дървета, дървета, красота! Вярвай ми, бога ми, това е най-красивото нещо на тоя свят - природата. И вали, вали, пак ще побелее. Тая сутрин трамваят като влезе в гората и направо дъхът ми спря!

Пак се усмихвам:” Лили, искаш ли да си направим чай? Мурсалски.” Ставам да сложа каната, минавам зад гърба й, а тя се протяга и ме хваща за ръката:

- Тука, като гледам самолетите и си мисля - човек да се качи на тоя самолет и да се махне от тука! Да пътува, да види, да не се връща!

Поглеждам към мръсното синьо и проследявам за секунди една от малките сиви дири над нас. Тя седи до мен. Лицето й е набраздено от микроскопични бръчици. В блатисто зелените й очи се оглежда оголялата гора пред нас. Втренчила се е напред и в погледа й има толкова копнеж и енергия, че ме досрамява. Отдавна не гледам самолетите и не копнея да замина. Където и да е. Моят свят е тук и сега. Свикнала съм с гледката пред нас. С морето от зелени корони, с извънземните светлинки на кулата, с върха на камбанарията, сякаш плуващ сред клоните. Спряла съм да забелязвам тишината на улицата и снега по трамвайните релси в гората. Живея в унес. В малък вакуум. Аз, той, детето, писането ми, понякога момичетата. И светът ми свършва до тук. 10-20 преки разстояние. Събитията не пронизват ушите ми, а кънтят като в балон с вода. Като в утроба. Не достигат до мен. Сгушила съм се като какавида в себе си и светът не успява да прекрачи прага на дома ми. Не успява да влезе в колата ми. Стои до шофьорската ми врата и с поглед на кокер проси да измие предното ми стъкло. Не чувам какво говори, само махам енергично с белите си мохерни ръкавици. Като онези микросфери на НАСА, които имитират живота от само себе си. Самодостатъчното битие на малко пясък, едно водорасло и микроскопична рибка.

- Аууу! Какво съм направила!

Сепвам се и я виждам наведена над кухненския плот, а в ръцете й стои един формата за кекс.

- Забравих да сложа захар в сладкиша! Такова нещо не ми се беше случвало!

- Как ме уплаши!, започвам да се смея. - Дай да опитам! Ммммм, идеално!

Лицето и грейва в широка усмивка и ме хваща здраво със слабите си ръце.

- Ах ти! Ах тиии!

Четирите часа свършват. Време е да си ходи. Бавно се преоблича. Дава ми наставления кое кога да прибера в хладилника, гука на детето, щипе брадичката му и отива да се среши пред огледалото. Разбираме се какво да напазарува за другиден и внимателно затваря външната врата след себе си.

Оставам в тишината на апартамента. Дискът отново е свършил. Поглеждам през стъклата и я виждам как внимателно изкачва стълбите към трамвайната спирка. С малката си дамска чанта, елегантното си палто и развълнуваната бяла коса. Ще се качи на трамвая и ще гледа бялата пудра по дърветата. Може би дори някъде в себе си ще се ядосва за кекса. Ще мисли за книгата, която й дадох да чете и бавно и внимателно ще се прибере по заледените тротоари. Ще ме остави на другия край на града уютно оплетена в меката ми черупка. С парче кекс без захар, с малката на ръце, загледана в гората, която не забелязвам. И така до вдругиден.

ноември 25, 2008

Бялата кръв на "другия свят"

Чували ли сте за „бялата кръв”? Аз не бях. До вчера, когато Той ми се обади развеселен, току що слязъл от едно такси. Имал интересна среща, от третия вид. С таксиметров шофьор – тези, които помниш дълго и разказваш за тях на приятели. Та въпросният водач на жълто МПС подхванал разговора с „Как е момче, как е младежта, как са жените?” и след това последвал доста интересен монолог, за който моят приятел е съжалил, че не е могъл да го запише. Започнало се как човекът поддържал три жени едновременно и къде точно са ерогенните им зони, с детайлно описание естествено. Коя разновидност точно на 69 е най-добре за жената, за вкуса й и за абсолютно невъзможната опция „тя да не иска да го лапне, ще го пипа, ще го пипа и после какво ще прави”. Така монологът стигнал и до „бялата кръв”, което се оказало спермата – хайде, да не ви мъча. Та на човека жена му нещо я „болели костите” и след малко терапия – редовно поглъщане на бяла кръв, се оправила. После пък родила горката и започнала много да й пада косата „от калция и желязото”, та бялата кръв отново свършила работа. Оттогава жена му „приема профилактично и е здрава като бик”. Като бил млад, „добивал” бяла кръв по 6-7 пъти на ден и обикалял по болниците да я продава. По 5 лева му давали на „доза”. „Много лечебно, ти казвам, сума ти лекарства се правят така. Бялата кръв!” Напълнил е главата на поредния си клиент със съвети от добрата практика и си е поискал лев и петдесет бакшиш. „Айде де, какво се стискаш?!” Преживяването е било забавно. Въобще забавно е да се повозиш на такси. Къде другаде ще имаш шанса да попаднеш на такава откачалка и да научиш толкова ценни неща за световното универсално лекарство „бяла кръв”? Учудвам се как не е намекнал, че помага и за по-сериозни неща. Какво ще си играем само с косопад и мистериозни болки в костите! Редовното поглъщане на бяла кръв може би лекува язва, а може би скоро учените ще открият, че хората, които са поглъщали повече от нея няма да страдат от алцхаймер? А може би, може би! Може би бялата кръв лекува рак и спин! Това е пропуснал само. Еехх, мечти!

Добре, че са такситата, които ни се налага да ползваме от време на време. Аз лично съм попадала на жестоки екземпляри. „Бивши агенти на държавна сигурност”, които знаят точно как минава хероина през границите. „Адвокати”, които в свободното си време „въртят геврека”. Жени, със спрей и нож под седалката, които бият „благоверния си” през ден. Откровени пияници, чиито червени вратове са там, за да те убедят, че „има опрощение”. В редовното пиене. Разочаровани от живота екстремисти, които взимат всяко разстояние в София за максимум 10 минути и са там, за да се убедиш, че всеки ден на тая земя ти е подарен и може да ти е последният. Мазни коцкари, които те осведомяват подробно за сексуалния си живот и болните си фантазии. Други те питат колко струва прическата ти и знаят цената на парфюма ти. Отчаяни „интелектуалци”, от които разбираш защо самоубийството не винаги е най-лошия вариант. Бесни селяни, които са в София от няколко години, псуват „софиянци” и не знаят имената на улиците. Арогантни глупаци, които правят пътуването ти непоносимо с евтини цигари и тиха чалга.

Мисля, че мога да изброявам още доста. За съжаление тези, забавните, са малко. А нормалните и приятни таксиметрови шофьори също. Возила съм се при тихи, интелигентни и чистоплътни шофьори, които ти вдъхват увереност и те карат да забравиш, че пътуваш. Единици. За съжаление.

Най-лесният начин да се сблъскаш с този „друг свят” на тези „други” е да се качиш на такси. Свят, който не познаваш. Свят, който гони рента, бакшиши, слага помпи, настройва апарати. Свят, който се събира в 4 през нощта на бира по стоянките. Вози проститутки по домовете. Купува цветя и лекарства по поръчка. Носи пистолет в джоба на шофьорската врата и бухалка в багажника. В този свят Левски Г не е нарицателно за „на майната си”, а приятен курс и „до летището” не носи трепета от приближаващо пътуване. В този свят наричат спермата „бялата кръв” и я „даваш” на жена ти, за да не я болят костите.

ноември 17, 2008

Идеалното време

Приятна студена вечер. Въздухът все още не щипе и мирише на град. На сирени, коли и смог. Гората срещу прозорците ни влезе в зимния си ритъм и се затвори в себе си. В обичайната си природна почивка. Обожавам това време на годината, когато е добре да се облечеш, но може и до последно да се правиш на разсеян и да носиш тънко яке или жилетка. Така и така почти нямаш ходене пеша. От вкъщи в колата, от колата в ресторанта или в магазина и пак обратно. Няма къде толкова да те брули вятъра. Можеш да си позволиш да сложиш любимите си обувки на ужасяващи токове и да носиш якето си с къс ръкав. Меката кожа на дългите ми ръкавици също мирише на зима. Толкова е хубаво. В лятото има нещо просташко. В празните, доволни погледи на хората. В безметежното щастие на скитниците и бездомниците. Циганията на сергиите и на капанчетата се скрива от погледа ти и хората остават по улиците само колкото да стигнат от точка А до точка Б. Облечени в палтата си, в якета…Няма голи паласки, злата по вратовете, шарени блузки и селски сандали по краката на мъжете. Всички изглеждат някак стегнати и нормални. Обичам малките празненства. Старото, добро, уютно Мотто. Нашите приятели. Малко празненство. Всички са облечени някак празнично, но и неделно. Движа се като по лед с новите си обувки. Този път прекалих с токовете, признавам си. Чувствам се, сякаш краката ми изведнъж са пораснали с 15-20 сантиметра и се старая да не ми личи. Зареждат си топлата усмивка на доктора ми, приятели, близки познати, познати лица и познати непознати. Колко е малък този град! На едно частно парти можеш да видиш една трета от хората в него. И винаги имаш усещането, че всички си ги виждал вече някъде. Усмихвам се съчувствено, когато слушам за финансовата криза, която е ударила бизнеса на една приятелка и сега пък тя го е ударила на фитнес и алкохол. Любопитствам за студентския живот в Англия, за университета в Брайтън и ръся безплатни мъдрости от рода на „сега ти е момента да се наживееш, мани го гаджето, още си малка”. После слушам за някакъв некадърен актьор и се вайкам за духовната потребност на хората да гледат сериозен театър. Петнайсет минути и отново оставам сама на един от щъркелите по средата. Седя си, качила съм новите си кокили на пръчката под мен и упорито търся телефона си в огромната си чанта – парашут, много съм заета. „ Едно Върджин ягодово дайкири, благодаря ви!” Вкусно! Пак се опитвам да намеря телефона си в чантата. Ето го! Сега съм спокойна. Хайде да си ходим, едвам удържам прозявката си. Мотто е украсено рожденнически, някак приглушено и изолирано. Изчакваме тортата и лека полека се сбогуваме с всички. Нощният въздух нахлува в ноздрите ми и облизва врата ми, докато крача несигурно, но гордо по разбития тротоар на Аксаков. Времето е прекрасно студено. Вечер. След парти. С ръкавици. На високи обувки. На път за колата. С Него към вкъщи. В неделя. В средата на ноември. Идеалното време за мен и душата ми.

ноември 13, 2008

Бяла перла от 98-ма

Ето значи къде бил ключът! Трябва да застрашиш нечия движима собственост. Хората изглежда се впечатляват най-много от реалните последствия – тези, които можеш да пипнеш с ръката си и да ти бръкнат реално в джоба. Тези с буквата на закона, КАТ, МАТ, Паркинги и гаражи , глоби, фишове и талони…май не стряскат никого. Важното е да не ти стане резкичка на безценната количка. Че, аууу, как ще карам така, с тия резки! Ще ми дере тая бялата перла от 98-ма! Как не я е срам! Щото как ще си я паркирам пред блока такава, надрана!?! Последния път така се разстроих като ми се скъса сенника за таблото и цели 3 дена трябваше да гледам как ми се нагрява и избелява от лошото слънце. Вие знаете ли колко е вредно слънцето, бе?!? Гадове! Как ще я покажа после на село тая кола на тати, баба и дядо? С тия резки ли, бе, гадове?!? Ще ми дерат те! Еми да не сте раждали, бе! Кой ви е виновен?!? Аз само да ви пипна! Ще й смажа зъбките на някоя такава кокошка! С’ъ’с’е детето ще и еба пичката майчина! Я да си прочетат закона! За повреждане на чуждо имущество до 5 години затвор! Ще лежиш и ще гниеш, гад такава! Ще ми прави резки тя! На колата дето едвам кредит ми дадоха, дето тати продаде една крава и дето 1 месец я чаках от Италия! Бяла перла от 98-ма! Моята любов!

Тук е ключът! В реалните последствия, с реални пари, които виждаш как някой ти ги измъква от джоба. Нашата държава не го прави. Лепи ти фишове, глобява те, ама кога ще платиш, как…никой не знае. А тенекеджиите няма да ти сложат сметката към данъците, които така и не плащаш! Боята също не я дават без пари там, откъдето си! И, о, безценната ти перла ще ти струва доста за една врата. И тенекеджиите доволни, и аз доволна и щастието - пълно. И няма как да ме видиш докато дера колата ти. Защото съм внимателна и хитра. И няма как да се видим очи в очи, за да ми кажеш „колко си разочарован”, защото аз такива познати нямам, дето посягат на жени заради колите си. Защото аз само ще се посмея покрай тази история, а ти ще трупаш еснафска злоба. Без капка талант. Това е разликата между мен и теб, приятелю. Разликата е че моята кола не струва колкото живота на едно дете. Колкото счупената ръка на някоя старица. Разликата е че мога да я карам и с резки и без резки, без това да ме докарва до амок. Разликата е че на мен не ми излиза пяна на устата за куп тенекии със серво волан и ел.прозорци. Разликата е че аз използвам синята зона всеки ден и за мен това не е лукс, който си позволявам веднъж в месеца, като „слезна в София”. Между теб и мен има хиляди разлики, собственико на бяла перла от 98-ма!

И точно затова ще си купя пирон! Преди да напиша за намерението си имах колебания, беше ми жал, неудобно…Сега, обаче, когато се запознахме…вече съм убедена. Разликата е че ще си купя и лепенки, за да не би да се объркаш и да не разбереш, че съм аз. И недей да си късаш потника повече за „социалния мир и баланс”, защото такъв няма! И никога не е имало! Защото аз не желая да съм в баланс с теб! Не желая да пълня ежедневието си с твоите еснафски борби и с лигите, които хвърляш, докато защитаваш колата си.

Всичко хубаво ти желая, собственико на бяла перла от 98-ма! И си пази колата!

ноември 07, 2008

Да знаеш, че съм аз!

Когато преди 2 години намерих колата си с изкъртено нарочно огледало, се разстроих ужасно. Първоначално не разбрах причината, но после се огледах и видях, че съм паркирала на тесния тротоар така, че да не може да мине никой. Нито човек, нито животно. Новото ми огледало ми струваше доста време – поръчка в Пежо, чакане, включително и Неговото време - ходене до майната си да го вземе и тн…Тогава не разбирах що за просташко и варварско отношение е това. Тогава. Сега, обаче…

Сега, когато съм на улицата с количката и когато за стотен път, излизайки от вкъщи, ми се наложи да изскоча с детето на платното на Свети Наум….Питайте ме! В началото само се ядосвах, псувах бясна и ритах гумите на нахалника. Не смеех да направя нищо, докато един ден, не чух свистящи спирачки зад гърба си на улицата и в главата ми не зави една сирена за опасност, която всяка майка е чувала. Върнах спокойно детето на тротоара, сложих спирачка на количката, извадих ключовете си, избрах най-острия и с всичката сила, която имах направих дълга и дълбока черта в лявата врата на нещастника. Сърцето ми заби лудо, по бузите ми се разля червенина, огледах се като престъпник и продължих надолу по булеварда с победоносно изражение. От тогава до сега всеки ден се сблъсквам с коли, които са паркирали по тротоарите така, сякаш са си купили пътя. И вече нямам капка колебания. Когато не мога да мина с количката, без никакво притеснение вадя ключовете и оставям ужасяващи резки, обръщам огледала…въобще всякакви варварски изпълнения. Сега съм решила да си купя един сериозен пирон, защото с ключовете не винаги ми се получава добре. Смятам да се пробвам да го сложа отстрани на количката, така, че да не ми се налага на натискам много.

Предполагам, че сега се възмущавате много и вашата цивилизована същност отказва да приеме метода ми. Да, предполагам. Ако това ви се струва лошо и нередно, значи никога не ви се е налагало да се движите с детска количка или не дай си боже с бастун по софийските улици. Не ви се е налагало да изскочите на един от най-натоварените булеварди в София с детето си на платното и не сте чували зад гърба си спирачки и псувни. Не ви се е налагало да изчаквате някой „любезен млад мъж” от потока минувачи, който да ви помогне да пренесете количката над капака на някой тъпанар. За мое голямо удоволствие разбрах, че не съм единствената терористка с количка. Моя близка приятелка използва за дране един остър ръб на детското возило. И съм абсолютно сигурна, че не сме само двете.

Преди няколко дена пред нас един пернишки номер беше паркирал така, че собствениците на 4 гаража и отделно на още 3 коли, паркирали пред тях, да им се наложи да минават през една градинка и да скачат от два високи бордюра. Човекът беше паркирал колата си като в пустинята, запушвайки 7 коли, и я държа там цял ден. Груба грешка! Когато вечерта минах покрай него, чистачките му бяха счупени, имаше три заплашителни бележки на стъклото и 2 спукани гуми. След като и аз не успях да паркирам нормално заради него, му направих 2 резки на лявата врата, а по-късно Той му откърти огледалото и написа с черен маркер на капака „ Добре дошъл в София!” Сигурна съм, че нещастният собственик на Форд Незнам-си-какъв РКхххх вече сериозно ще внимава къде паркира и дали не пречи на някого. Сега се възмущавате, знам!

Но не сме само Пенчо, Генчо и Аз. Всеки ден стотици момичета рискуват живота на децата си като им се налага да се движат между колите, тъй като не могат да минат по тротоара. Стотици възрастни хора, твоите баба и дядо, а утре и твоите родители, залитат с крехкия си вестибуларен апарат покрай колата ти. Ходят като въжеиграчи по бордюрите и газят в калта на градинките. Сега ще кажеш, че няма места за паркиране. Така е. Няма. Няма и да има. Улиците в центъра на София до една трябва да станат платени. И скъпи. Много скъпи! Така, че да няма начин сульо и пульо да си паркира колата, залепена за входа на кооперацията или в някоя градинка. Трябва паяците да са двойно повече. Трябва, трябва, трябва! Каквото и да си говорим, все няма да е достатъчно. Остава ни само да пишем, говорим, да псуваме и да се оправяме сами.

Аз намирам удоволствие в това да забивам бъдещия си голям пирон във вратата ти. Когато застрашаваш детето ми, ще спукам гумите ти, ще надера капака ти или ще счупя стъклото ти. Когато застрашаваш живота на детето ми, имам абсолютното право да съм варварка, селянка, нецивилизована и всякаква. И не ми пука колко ще ти струва да си изчукаш, боядисаш или пастираш колата!

И когато следващия път видиш дълбока резка във вратата си, да знаеш, че съм аз!

ноември 04, 2008

Да бъдеш Иванка Иванова от Ивайловград

Вторник следобед. Не е почивен ден, нито е национален празник. Хората нямат основателна причина да лентяйстват и да се мотаят. С изключение на мен и него. Обядваме в 2 следобед на слънце. На съседната маса има двойка мъж и жена. Тя е по потник – черен и достоен за частно парти в някоя тежка ВИП зала. Тъмен грим, коса като от корица на списание – издухана, направена…мога да се обзаложа, че не е от София. Няма градско момиче, което да се облече като за кабаре във вторник следобед. Той е с кецове и не му пука. Тя пуши настоятелно срещу него и пръска сексапил, надува изкуствения си бюст над масата и се държи като в реклама на изкусителен черен шоколад. Залепила е дъвката си върху кутията с цигари, виждам, че дъвче с отворена уста. Той отново е с кецове и не му пука.

До нас се настаняват две девойки. С дълги, щъркелови крака и ботуши до коленете. Разликата е само в цените на ботушките – едните са за хиляда, другите – за 200 лева. Сядат и поръчват салата „ но без пармезан, а за мен без чери домати”. Жива да не бях! С него се засмиваме дискретно. Едната скача да паркира беемвето си един метър напред, но за сметка на това, отново на един метър от бордюра. Черна гарванова коса, черни очила със златно, изкуствен маникюр и много пудра. Като за снимки. Другата няма беемве. Няма и приятел, доколкото разбирам от разговора по-натам. Двете се оглеждат много. По масите и по колите. До тях сяда мъж и се протяга на стола, запознава се и „самотната” изчуруликва притеснено: „Приятно ми е - Иванка!”

Двете си говорят за мъже, после за други мъже, а после започват за коли. Една А серия щяла да й свърши перфектна работа като за начало. Ние отново се усмихваме развеселени. На девойките им става хладно. Молят сервитьора да ги премести с тон, който казва, „говоря ти на Ти и отвисоко, защото съм кмета на селото”. Момчето лакейства и ги мести. „ На бас, че са от Перник!, си мисля аз. Плащаме, ставаме от масата и след малко забравям за бедната Иванка.

Хем ми и смешно, хем ми става тъжно. За 20-годишните момичета, за майките им в Крумов, Ивайлов и друг Ов град. За несбъднатото им „висше”. За непрочетените книги. За неосъществените първи любови. Става ми мъчно за целокупното момичешко съсловие, което чака по селските заведения да срещне „кмета на селото с мерцедеса”. Чака да кара беемве и да си сложи силикон. Щото в крайна сметка така е по приказките – без беемвето и силикона, естествено. Ама и там принцесата чакала, чакала, докато не срещнала прекрасния. И с Барби така. Руса та дрънка, ама има „Къщата на Барби”, „Колата на Барби”, „Яхатата на Барби” и още „Какво-ли-не на Барби”. Ех, мечти, мечти! Грозни мечти!

Иванка! Иванка иска да кара беемве! Иванка иска да носи Прада! Иванка иска да обядва в два следобед по просташките заведения! Иванка иска да живее в София и да лентяйства! Иванка иска капачка, както би казал моят любимец Таз. Иска Иванка, ама няма. Щото за беемвето трябват повече от крака, душе! Вече дълги крака под път и над път. А и конкуренцията е голяма. Таман ще го срещнеш и ще вземе някоя Пенка или Цонка да ти го отмъкне. С’ъ’се беемвето и Прадата. Ти да видиш драма! То си е проблем. Защото и Пенка и Цонка не си играят. Те също искат да лентяйстват и да ходят по просташките заведения с издухана коса. Те също искат Верту и лачени ботушки за хиляда лева. Ти какво си мислиш, мила ми Иванке?!? Голямата, страшна София е пълна с Цонки, които „правят любов” с коли, ресторанти и портфейли. А най-добрите даже и с апартаменти „правят любов”. Ех, бедна ми, Иванке! От Крумов, Ивайлов или друг там Ов град.

Мили родители на Иванка! Елате да си я приберете! Защото тя не е само сервитьорка в София, а скоро ще е и друго. И няма да завърши УНССе-то! Скоро ще се върне с нова кола и тя няма да е от бакшиши, да знаете! И като забременее от някой тъмен субект ще ви го тръсне внучето да го гледате. И на 25 ще е стара като Лили Иванова! Ще е тъжна и увълчена вашата Иванка! Вашето малко слънчице! Иванка Иванова от Ивайловград!

октомври 26, 2008

Yoga driving

Забивам високите си токове в стелките под педалите и гледам напред. Пред себе си, в платното, в колата отпред и отстрани. Някакви хора поглеждат крадешком към мен и бързо се обръщат. Вдигнала съм седалката си така, че да виждам капака почти до края му. На всеки светофар ръката ми на скоростния лост потръпва, когато светне зеленото и под мен се събужда двигателят. Знам, че не е под седалката ми, но аз усещам колата там, точно под дупето си. Първа, отпускам съединителя и натискам газта. Голямото сърце под мен изръмжава и се понасям към следващия светофар. Бавно и премерено. Гледам напред и в огледалата. В пълна тишина. Спряла съм музиката още на тръгване. Трябва да се прибера от Маскара до вкъщи, има – няма 1-2 километра, но решавам да остана сама и тръгвам да обикалям. Единственото ми бягство от него, от тях, от всички. Единственият ми начин за медитация – шофирането. Когато съм зад волана, дишането ми е спокойно и равномерно, все едно са ме включили на апарат. В каквото и състояние да се кача да карам, винаги действа. В 1 часа през нощта, в петък срещу събота, улиците на София в центъра кипят от паркиращи по главните улици коли. Групички хора на път към някое заведение, бутилки, магазинчета за цигари, охрана с черни фланелки…всички отиват някъде. Аз не отивам никъде. Аз и колата сме. Съвсем сами. Чувствам се защитена от високия й профил, от заключените врати, от еърбега…Специфичната тишина на колите. Поредната ми „разходка”, сеанс за връзка с мен и успокояване на дишането. Моята лична, често практикувана Yoga driving. Червено, зелено, ляв завой, десен, с предимство и без. „Пътната обстановка” се върти пред мен като в електронна игра. Черно – сив калейдоскоп от светлинки и линии. Карам като робот с максимално разрешената скорост. Не искам нищо да ме извади от блажения ми унес. Мисълта ми отдавна не владее ръцете ми, но не е далеч. Сяда на седалката до шофьора и се размечтава през прозореца. „България” се превръща в дълго, самотно шосе пред мен. Мълчим си. Аз и колата. В едно. Сърцето и бие под седалката ми. Усещам го в слабините си, после вибрациите се качват в диафрагмата ми. Първа, втора, трета, четвърта, пета…Всичките конски сили, една по една, се нагаждат по дясната ми ръка. Градът оредява. Вече не съм тъжна. Главата ми е празна и очите ми напрегнато следят маркировката. Отпускам се свободно назад и махам крака си от съединителя. Блаженство. Планината надвисва над пътя и ме вакуумира в малкото ми пространство от светла кожа и червени светлинки. Няма да се кача този път. Потръпвам от моментен страх и правя обратен. Прибирам се при малкото креватче. Колко е хубаво да имаш при кого да се прибереш! Стигнала съм границата на петъчното си бягство. Кога ли пак ще се кача? Кога ли ще продължа и оттатък?

октомври 23, 2008

100 години самота

Променяме се. Кожата ни става различно нееластична. Около очите ни се появяват мимически бръчки, които по-късно минават като белези от ножове през лицата ни. Кожата на ръцете ни увисва, клепачите ни започват да надвисват като облаци над очите ни. Шията. Ах, онази лебедова шия, в която шепнат мъжете. Красиви думи и мръсотии. Тя също получава първите си гънки. Лицата ни стават някак уморени. Болките, раните, безсънните нощи, неловките моменти и всички малки унижения започват да надничат зад усмивката ни и да се голещят в зениците ни. Понякога е толкова трудно да си млад отново. Не е достатъчно само да отрежеш косата си. Помага за половин ден, но после възрастта ти се връща с всичка сила и ти се изхилва в лицето: „Къде отиваш ти?!? Може би..” Всичките педикюри, маникюри, фризьорство и козметика на този свят не могат да скрият и една секунда от живота ти. Осъзнаваш го всеки път, когато отвориш портфейла си, за да платиш поредното 3-4 часово удоволствие. Подвижният стол, меките ръце на маникюристката, ваната с масла в краката ти, топлата кърпа на главата ти, миниатюрните лампички на тавана в салона и спокойната музика. Всичко това струва пари. Пари – безсилни, смешни, жалки. Дребни и едри. Безпомощни пред времето в телата ни. Тренировките в потната фитнес зала, тичането като изоглавен из мърлявите паркове…Дали ще живееш повече? Хранителните добавки, от които „няма страшно, нищо няма да ти стане”, витамините всяка сутрин и здравословното кисело мляко с мюсли в обедната почивка.
Дали ще можем да запазим телата си? Да ги направим заложници на алчността си. Бели, уродливи мумии в неприлично скъпи дрехи. Знаем, че може би ще спечелим битката, но не искаме да знаем, че ще загубим войната. Стремим се да консервираме кожата си, но забравяме душата си. А тя остарява. Безконтролно и еднопосочно. И няма фитнес на тая планета, който да я задържи във форма. Няма процедура или крем, с който да я намажем. Настръхнала, наранена и почервеняла.
Никога няма да приемем, че телата ни остаряват. Колкото и да се гледаме в огледалото. И никога няма да усетим как душите ни се променят. Как са ни понесли в тежките сакове на гърба си и изкачват всяка по една планина. Нашата собствена грамада от грешки, неясни думи, дръзки постъпки…Нашите доброволни шерпи. Тези, които плащат за телата ни, за всяко неразумно кривване по някоя примамлива пътечка. Пазим се от счупване, изгаряне, порязване и забравяме памука, от който сме направени. Забравяме колко сме крехки. Внимание – Чупливо! This side up!
Тичате на пътечката всяка сряда, а после се прибирате при човека, когото вече не обичате. От 5 години всяка сутрин отивате на работа, мразейки себе си и целия свят, а на обяд си купувате здравословен сандвич. Заспивате, знаейки, че единствената ви любов, тази – голямата, заспива на 4 километра от вас и така ще е занапред, но за всеки случай намазвате с нощен крем „очния контур”.
За къде се пазите, любими мои?!? За кого?!? Старостта ще победи гениалните спа-процедури, иглотерапията и одеалата с кал от Мъртво море. Времето ще стопи всеки крем и всяко възелче в изработените с пот и нерви мускули. Старостта пристига със 100 километра в час, мили мои! Не със 100, а с 200! И единственото ви спасение не е хиалуроновата киселина, а съзнанието, че във вас тупти живо същество. Че не сте направени от мускули, вени, кости и артерии, а от чист дух. От синьо – зелена светлина, от дъга. Че в дъха ви има душа. Душа, която страда, която моли и никога не прощава. Душа, която обитава самотно добре намазаните ни с крем обвивки. Измити и подстригани, красиви и поддържани. Вика, крещи и дере. Цял живот. В самота. Почти 100 години.

октомври 07, 2008

Да се научим да се разделяме

Осем и половина вечерта. Толкова е неспокойна, че ми се къса сърцето. Сложила е двете ръце на гърдите ми и ме гледа с влажните си теменужени очи. Шепна й, за да се успокои. Чувам, как вратата на детската стая се отваря тихо. Майка ми. Поканила съм я да се видим, а не мога да се откъсна от малката. Стъпва внимателно на мекия мокет. Идва и безшумно сяда на леглото зад гърба ми. Навежда се и слага брада на рамото ми. Покорно. Притихваме. Три жени. Три поколения. Аз, моята майка и моята малка дъщеря. Затварям очи и си представям как ме е приспивала. Как съм топяла душата й с малките си бебешки усмивки. Така, както малката сега топи мед в хранопровода ми само с една физиономия. Мълчим. И цялата вселена млъква с нас. Махва с ръка и за няколко минути превръща хаоса в космичен ред. Всичко изведнъж ми се струва логично и ясно. Непреодолимо съвършено. И любовта и омразата, и горчивото, и сладкото…всичко си идва на мястото.

Най-болезнения урок, който някога съм получавала – тази любов. Да се научиш да обичаш с душата си. Да превърнеш в хармония оркестралния шум в главата си. Да се научиш да обичаш не само нея, но и живота, него, сутрините, вечерите, нощите. И всеки път да умираш по малко. Да се давиш в невъзможността да спреш времето. Да гледаш как миговете се изплъзват между леглото и душа, между закуската и вечерята. Тя расте,а вие се обичате и остарявате. Така, както е остарявала баба ми, така както е остарявала майка ми. Жените остаряват от любов. Всичките им бръчки са от усмивки и тъга. Тези, които не обичат остават с млади кожи и души, със широко отворени очи и опънати вежди. Защото да обичаш означава да осъзнаваш, че умираш. Че всяка среща е началото на една дълга раздяла. Най-трудното нещо на този свят – да се научим да се разделяме.

септември 18, 2008

Купи си леген!

Да кажа "Лека нощ!"…На тези, които изоставих. Всяка вечер казвам на малката „Лека нощ”. И така - на тези, които обичам, но от обич предадох и забравих. Всяка вечер си казвам, че съм лош човек и всяка сутрин се събуждам със сънена усмивка. Лека нощ! На грешниците в живота ми, на липсващите. Какво, по дяволите, правите толкова на майната си?!? Какви са тези улици дето ходите по тях? Малките софийски вени и артерии. Приведени, умърлушени, замислени…За кого мислите? За какво? За какви се мислите?!?

Лека нощ, безгрешни! Тези, които чувам, но не слушам. Тези, които избягвам. Не, няма да се обадя. Не съм си чула телефона, знаеш как е с малката. Вашата липса на грешки ме уморява, разстройвате детето. Подреденият ви живот ме уморява, безнадеждната липса на талант, светските ви прояви, балансираната кариера.

Лека нощ на вас – мои ценни. Тези, които изоставих, тези, които изоставям всеки ден. Тези, които забравям да целуна. Толкова съм уморена. Тези, които ще си отидат, а аз ще плача, плача…Лека нощ! Къде си тръгнал, напълнял и малко тромав? Какво си мислиш докато броиш крачките си по софийските тротоари? Къде отиваш, докато стомахът ми се свива?

Лека нощ на тази, която ме сънува. Майка ми. Недей! Не заслужавам! Остави ме аз да те мисля, аз да те пазя, аз да се грижа! Остави ме! Капки по стъклата. Пак заваля. Сега ще спим сладко. Аз и Тя - малката. Не ни мисли! Лека нощ!

Лека нощ! Пазете децата си от таласъмите в душата си. Завивайте ги, пипайте ръцете им - да не би да е студено. Лека нощ на чудовищата бродещи в душата ми. Тези в гардероба ми, в кутията ми за бижута. Тези малки и сакати, олигавени човечета, които бродят в мен, когато плача. Когато ми горчи. Боговете на сладкото. Моят рай. Сладкото от боровинки. Така ме подкупи. Със сладко. Може и от малини. Спри да кръстосваш улиците! И все пред моята кола. Обърни обувките си насам. Помниш къде живея, нали? Ела! И ми донеси сладко. Казах ти - от черни боровинки! Ела да ти кажа „Лека нощ”! Да обгърна лицето ти с ръце и да заспим така. На топло. Докато дъжда се бие със стъклата на прозорците. Докато бучи духалката и цепи студа в стаята.

Лека нощ! На тези, забравените. Тези, които никога не идват, не се връщат…и на тези, които винаги са тук. Лека нощ на утрешния ден. Този, който е по-мъдър от днешния, по-улегнал и по-тъжен. Лека нощ! Да спиш в кош! нататък не искам. Защото знам, че няма да си купиш леген. И знам! По дяволите знам, че няма да сънуваш мен!!!

Пак

Месец и половина. Прекарах месец и половина в планината и на море. Далече от любимия ми град. Дишах режещия въздух на Рила. Солената влага на морето попиваше в плажната ми кърпа на терасата. Вечер се взирах в полумрака, за да гледам блажения сън на малкото момиченце, което се появи в живота ми. Пържени филийки за закуска. Бебешко бърборене и разходки. По прашните улици на планинското селце и между лодките на пристанището пред нас. Разговори, гушкане, усмивки и моментално унасяне в тъмнината. Вкусни неща на вечеря в някой по-тих ресторант и приятната умора на връщане в колата. Меката кожа на моята седалка. Този път дясната. Мълчаливият му профил и съзнанието, че тя спи там отзад – закопчана в малкото си столче, унесена от мотора на колата и дупките по пътя. Месец и половина. Първата ни почивка заедно. Малко бури и скърцане със зъби. Много смях. Малко сълзи. Къде от умиление, къде от горчивина. Върнах се. В любимия ми град. В единствения град, който обичам. С нея – пораснала, по-спокойна и вече смееща се. С него, с мен…Върнах се. Завръщам се. Пак.

август 27, 2008

Болка колкото за един аналгин

“Ани,... баба ти…чакат я всеки момент. Леля ти се обади....”
Това се заби в главата ми по телефона. Майка ми беше изчакала да ми го каже след дежурните питания “Как сте, как е малкото бонбонче...” и тн. Баба ми - майката на баща ми. Седя на плетения стол на терасата, вдигнала съм краката си на масата, гледам късчето море напред и се опитвам да си спомня кога за последен път влязох в стария апартамент. Опитвам се да си представя като в добре нарисувана компютърна игра как седя пред входа. Оживеният булевард в центъра, трамваите, които се засилваха към Халите всяка сутрин. Влизам през тежката врата на входа, широки мраморни стълби и старият асансьор с кутия за монети. Решетка и дървената му кутия се понася несигурно на старите си въжета към петия етаж. Заставам пред масивната дървена врата с огромна шпионка и затаявам дъх, за да чуя музика. Грамофонът на дядо ми все още ехти в главата ми. Повдигам се на пръсти като 5 годишна и звъня. Отваря ми тя – баба ми. Винаги с прическа и с нещо като домашна рокля. С къдрички и цветя. Антрето винаги беше тъмно, някак червено и будоарно. Влизам в просторната дневна. Любимият ми и най-забранен шкаф в цялата къща – огромната витрина с кристалите на баба ми. Масивният диван, високите фотьойли...Вятърът нахлува в другия край на стаята и вдига прах от старите плюшени завеси. Влиза слънцето на прашни снопове. С него влиза и шумът на булеварда. Старият паркет все още пази белезите от краката на рояла. Сега там стои само пианото. Старо колкото света, с уморена и красива дърворезба. Лъскави бели и черни клавиши. Старите пиана звучат различно. На мен поне ми звънят някак...Виждам дядо ми с онази диригентска палка, която играеше по ръцете ми, когато бърках нотите.
По книгите, по пианото, по черния бюст на Бетховен...навсякъде има прах. От тази, която се натрупва с годините и дори и да я чистиш всеки ден, тя винаги си е там. За да ти напомня, колко сме стари. Стари и млади. Колко сме стари в кръвта си и в съдбите си, в гените. Колко е старо всичко.

Старо. Като старо пиано. Като стар апартамент. Стари мебели. Стари книги. Като в старата част на София. Стара майка. “Стара майко, така ще ми викаш!”, казваше баба ми. Държеше ключа на разни тайни шкафчета пълни с чудеса. В едно от тях държеше дървените коледни украси. Войници – лешникотрошачки, въртележки с овчици, ангелчета и “светото семейство”. Някои пееха, други само се въртяха...Винаги бяха там. А как исках да ги притежавам! Поне едно! Но не! В тази стара къща лигавщините не вървяха много, много. Странната ми баба, не-толкова-близката ми баба. Оженили я насила за царски офицер. Глезената богаташка дъщеря. После нелесният живот с “ненадеждния за обществото” нейн съпруг. Безкрайното пътуване. После дългата чужбина. Гордостта на дядо ми, трудната, буйна младост на баща ми...,странната ми леля...Липсата на всякаква семейщина в малкото ни семейство. Липсата на прегръдки. Дупката в душата ми. Онова, което ме разплаква. Дупката в нашата обща семейна душа.

10!!! 10 години не съм я виждала. Живеех на 10 минути пеша. После на 10 минути с кола. Неведнъж съм заставала пред вратата на входа, поглеждала съм към прозореца, който гледа към булеварда. И никога не се качих. Страхлива съм. Страх ме е да гледам старостта и болката в лицето. Ужасявах се да чуя гласа й. Самотен от липсата на дядо ми. Разрушен и треперещ след смъртта на баща ми. 10 години!!! Сега “я чакат всеки момент”. “Не е контактна...” Знам. Не знае къде е ... Но знае, че ме е нямало. Сигурна съм. Знае, че лошата, непозната и далечна нейна внучка я няма там, до леглото й. В старата част на София. В стария апартамент със старите плюшени завеси. Със старото балконче и стария вътрешен двор. Със старите, огромни кестени...Лежи си “старата ми майка” в старото си легло. Знае, че не съм там и от това я боли съвсем малко повече. Много малко повече. Болка колкото за един аналгин. Сигурна съм. Знае, че няма вече никой в този стар до грохване свят и чака да си тръгне. От света, от стария апартамент...От мен, която винаги ще се страхува на гледа старостта и слабостта в лицето.
Болка колкото за един аналгин.

август 10, 2008

Майка ти е пичка, маме!

Видяхме се на обяд. Нетипична среща в градинката на НДК. Ще ми разказва за вечерта зад черните си издайнически очила, а аз зад моите ще се смея и ще я слушам. Оглеждам се по витрините и се радвам на новия си бял мохерен блузон до коленете. Онези странни слънчеви очила, които той ми купи в един бутик в Париж. Големи, кръгли и бели. Колко ми се смяха момичетата…. Най-накрая им дойде времето и на тях. Шахматен чернобял шал и кецове. Слънце! Аз и малката! Безгрижие. Харесвам се и денят ми се струва перфектен. Точно направен за разходка с малката и с Биляна. Детска количка, близка приятелка, разговори за живота и малко шопинг. Какво повече може да иска човек?!? Безгрижие!Пълно безгрижие!

- Гладна ли си? Супичка? Данис?

- Ммм, да, една супичка ще ми дойде идеално….

Смеем се съзаклятнически. Странна зеленчукова супа, дежурната ми салата Капрезе и уникалната им цитронада с мента. Клюки, глупости, бърборене и смях, докато малкото спи в количката на тротоара до нас. Шумът от пешеходците и нервните коли по Ангел Кънчев не я притесняват ни най-малко. Спи като къпана на всякакви градски шумове – коли, сирени…Градско момиче! радско момиче!ГггггггСпи пред пробните на няколкото любими магазина, в които пазарувам. Продавачките й се блещят докато пробвам нещо.

Стълби.

- Да ви помогна?

Приятен висок младеж, който грабва едната страна на количката без да ме пита и се понасяме така към втория етаж на магазина.

Събудила се е . Вдигам я в розовия й гащеризон и подскачам на омайващия хаус, който звучи.

- Майка ти е пичка, маме!, изстрелвам, усмихната, докато се оглеждам в голямото огледало на магазина.

Бибата рови по рафтовете и мърмори за размерите на едни потници. Около нас се мотаят жени, които прехвърлят закачалките, гледат етикети, оглеждат ме с любопитство, взимат да пробват, а аз съм застанала с детето на ръце и танцувам по средата на магазина.

- Иди, Иди, майка ти е пичка!, смее се Бибата - Не попадна нито на майка, нито на лели…..хората си разхождат децата по градинките, а ти се разхождаш по магазините на Витошка…Иди, Иди…., продължава да нарежда Биляна

Младежът отново се появява, донася размера потник, който търсим и ми помага с количката обратно надолу. „Не ни се случва често да носим колички тук…”, признава си чистосърдечно момчето, а аз се засрамвам. Отдалечаваме се към касата.

- Иди, Иди, виж колко е хубаво да имаш готина майка. Разни готини мъже те разнасят в количката нагоре-надолу…, смее се Бибата

- Млъкни!

Плащаме и си тръгваме. Улицата е ярка като ски-писта. Слънцето грее като за последно. Остава още съвсем малко до зимата. Тръгваме със смях към Раковска и между смешните ни разговори, дежурните глупости, клаксоните…осъзнавам, че това е един от моментите, които ще запомня. Един най-обикновен ден, прекаран в момичешко безгрижие.



юли 25, 2008

"...тихо тъгуваме аз и ти..."

Тъмнината на детската стая. Малката светлинка от нощната лампа. Мирише особено. На мляко. Моето мляко. Аз самата мириша на мляко. Ръцете ми, кожата ми, дрехите ми. Тишината, в която още ехти една от онези идиотски мелодии на бебешките латерни. Знам, че това сега е най-сигурното и уютно място на планетата. Легнала съм настрани на широкото легло. Тя лежи на двайсетина сантиметра наравно с мен. Също настрани. Отворила е очи и гледа отблизо лицето ми. Аз знам, че тя знае. И тя знае, че аз знам. В тъмнината не виждам теменужената мъгла в очите й. Спокойна е с онова спокойствие на вселената, което не признава времето. Аз знам, че тя знае всичко. Има цялото знание на света, без да го е учила. Все още го има. Прави физиономия и се свива напред. Мушка главата си в основата на шията ми и я чувам,че премлясква. Притварям очи и се усмихвам. Така мога да остана цяла вечност. Един човешки живот. Издърпвам я леко. Стряска се и инстинктивно изстрелва двете си ръце напред. Продължаваме да се гледаме. Аз я гледам, тя ме мирише. Облаците лазят по стъклата на капандурата. Чувам капки. Някъде гърми. Тропането се усилва и дъждът започва да се размазва като акварел над нас. Тя се ослушва и се обръща към стъклата. Аз тъгувам. Боли ме, че открих най-голямото блаженство на земята. Открих страха. Най-големия. Открих нещо, което е по-голямо от живота. По-силно от инстинкта ми за самосъхранение. Тъгувам, че загубих себе си. Тъгувам, че открих нещо, което обичам повече от себе си. Поглеждам я. Навън гърми все по-силно. Тя се оглежда с теменужените си очи. Знам, че и тя тъгува. По онзи свят в мен. По малката вселена от вода. Тъгува по изначалното начало. По космоса в мен. Лежим си двете. Аз притварям очи. От умората, от тропането на дъжда по стъклата, от сумрака и тишината в стаята. Тя знае, че заспивам. Аз знам, че ме гледа. И двете знаем всичко. И тъгуваме. Тихо.

юли 09, 2008

9 месеца и половина

През последните 9 месеца научих доста неща. Не толкова за себе си, там за моя радост изненади нямаше. Беше ми ясно, че няма да напълнея много и че ще ми отива. Беше ми ясно, че ще съм хубава бременна и няма да приличам на тюлените, които срещах пред женските консултации. Бяха ми ясни много неща, но за хората…Виж, за хората напоследък разбрах доста. За хората до мен, около мен, за хората далече от мен и за хората по принцип.

Разбрах кой всъщност е човекът до мен. През тези месеци ние буквално се запознахме отново и се харесахме. Нищо, че се бяхме будили един до друг цели 7 години. Идват моменти в живота ти, когато разбираш с кого живееш. Не е важно колко зими сте се гушкали сами на дивана и колко лета сте се напивали заедно по морето. Важен се оказва само един момент, в който нещо те удря по главата и проглеждаш, за да видиш кой стои до теб. Разбрах много неща за мъжете. За пиетета, който изпитват към бременните жени. Познати и непознати представители на „силния” пол ми даваха предимство, отваряха ми вратата, носиха ми покупките, засипваха ме с комплименти и ме слагаха да седна на най-удобното място на масата. Разбрах и за мъжките им фантазии, свързани с бременни жени, което за мен беше изненада. Разбрах, че с корем една жена може да бъде невероятно секси. Че бременните обичат секса. Ей такива неща…

Видях и някои други страни от човешкото поведение. Чувството на дълг у повечето хора да си кажат мнението относно бременността ти, раждането, детето и прочие. Ако не дай си боже си решила да родиш секцио по твое желание, се сблъскваш с невероятна съпротива. Сума ти жени, че и мъже , което е още по-смешно, се чувстват длъжни да осъдят намерението ти на глас и да ти обяснят как „природата си го е измислила”. Ама това, че всъщност Ти ще раждаш, а не те, че Твоя гъз ще цепят , а не техния…няма значение. Важното е че всички те – раждали, нераждали, мъже, приятелки, лели и баби, се чувстват длъжни да те напрегнат с „все пак това си е коремна операция”. В началото ти като едно възпитано момиче се опитваш да изтъкнеш доводите си – така ще ми е по-спокойно, не искам да раждам два дена, няма 2008-ма да се напъвам като на полето, искам да си планирам нещата, не желая да се разцепя като зелка и после месец да не мога да си седна на гъза и куп такива. После преминаваш на „решила съм го вече” и точка. Освен за раждането всички имат мнение и за това къде ще раждаш, за храненето на детето, за обличането му, за кърменето, за даването на вода, за всичко. Сякаш ти не съществуваш. Не си бременна, не си майка, макар и от скоро, не си жена, не притежаваш „детеродните си органи”, корема си, времето си, детето си…Телефонът ти звъни като изоглавен. В родилното, вкъщи..навсякъде. И съвети, съвети, съвети…И така докато не откриеш най-простата тактика на света – ясно и просто „така съм решила!”

Дни преди датата те хваща шубе. От срещата със съдбата вдругиден. От цялото онова бъдеще, което ще започне с малък разрез малко над срамната ти кост. На моменти ти се иска да изкрещиш „Тайм аут! Прекъсваме играта! Беше ми много приятно, хубаво си поиграхме, ама вече не ми е интересно! Викат ме за вечеря, пък и вие не играете честно!” Да се врътнеш и да свърши. После си го представяш и те хваща срам. Получаваш някой силен ритник вътре в ребрата и си напълно обезоръжена. Къде си тръгнала?!?

И всички тези неща на фона на това, което се случва в корема ти, на монитора на ехографа всяка седмица, в сърцето ти, в душата ти...Всички избледняват и се превръщат във фонов шум, в спам, който се научаваш да игнорираш. Спам, който бива изтикан за секунди от едно единствено малко същество, което лекарят ти нетърпеливо мушва в ръцете ти. „Айде, при мама!” Да! Тази „мама” си ти и няма никаква грешка! А то спи. Дребно момиченце със шапка и ръкавички. Първи минути на белия свят. От 37° на 24°. Едно малко извънземно, което няма идея къде е. Гледаш го и не знаеш какво чувстваш. Знаеш, че ти е хубаво, но не знаеш защо. Не можеш да мръднеш краката си от упойката, но мислено обикаляш всички забравени болки в миналото си, великодушно им подаваш ръка за сбогом и ги забравяш. Една невидима гума, голям, бял Кохинор изтрива старите тръпки, притесненията, униженията, призраците в гардероба ти. Неумолимо те прави чиста. Още там, на леглото, с иглите в китката ти, с гласа на лекаря ти и очите му над паравана „Анке, добре ли си?” С току що зашитата ти коремна стена, с лекото гадене и тежестта в гърдите ти. Мислиш си, че не е толкова страшно, колкото си си го представяла и Я гледаш. Прекалено мъничка, за това, което са й облекли. Прекалено кротка, за хаоса около нея. Уморена от плач в ръцете ти. Съвсем беззащитна. С твоите ръце и неговия нос. С твоите и неговите гени, с твоето Rh, неговата кожа…

Лежиш, мирише ти на кръв, на твоята си кръв и Я гледаш. Твоят пресен урок по живот. Нагледната ти демонстрация за съдба. Твоята нова представа за любов.

юни 13, 2008

Не До

Има неща, които ни съпровождат през годините. Недоизживени, недопити, недоизпушени…Настигат те от време на време по пътя. Винаги в най-неподходящия момент.Изравняват се с теб на маратона и ти подават вода, докато тичаш. Нямаш време да спреш. Усмихват ти се в ритъма на тичането и после те издухват напред. Винаги в неподходящия момент. Когато не можеш дори да се огледаш, не можеш да спреш дори, за да си поемеш дъх. После слушаш музика. Разсейваш се по светофарите, пропускаш зеленото, губиш си ключовете и пръстените. Радваш се на гъдела в стомаха си, колкото и нездравословен да е той. Гъделът, който причинява упорита язва. На стомаха и дванадесетопръстника. Язва на мозъка. Гледаш филми и потичат сълзи. Поглеждаш гората и пак ти потичат сълзи. Очите ти стават пълноводни като Нил. Безкрайни. Като тъгата, която не можеш да обясниш. Нито на себе си, нито на другите, които те питат как си. Дупка в душата ти, която зее всяка вечер на възглавницата ти. Без обяснение. Без документи. Тайно. Нелегално в сърцето ти. В погледа ти. Недоизпитите , недоизплаканите, недоизвиканите неща. Тези, които срещаме случайно на улицата или в някое заведение. Топлите - тези, които ни се иска да прегръщаме. 20 минути по средата на улицата без да говорим. Тези хора, които са ни липсвали, които ни липсват. Хората, които няма да забравим. Защото тичат някъде в тълпата по време на нашия маратон. И много добре знаем как миришат, как връзват маратонките си и как им стои фланелката. И след 10, и след 20 години пак ще знаем. Просто така се случва с някои недоизречени неща, с недодържаните им ръце, с недогледаните им очи. Просто така се случва с недоизлежаните присъди.

май 22, 2008

Ин и Ян в кухнята на края на града

- Ало! Дядо, честит рожден ден!
- Помниш ли, Аненце, как тичаше напред с едно хвърчило и как миришеше на мента?

Блокаж!

- Мда, помня, дядо, да си жив и здрав и още 85!
- Ама на мента миришеше, нали? Целия хълм с мента беше.

Отказвам се да му честитя и се отнасям. Наистина миришеше на мента. Дядо ми ми правеше хвърчила. Хартия, пръчици и разни други шарени, веещи се неща. Имаха мотовилки с бяла корда, която винаги оплитах. Тичах като обезумяла по баирите, за да хвана вятъра и миришеше на мента. Наистина.

- Тая работа не е хубава, аз каквото съм живял съм живял. Всичко съм видял. Повече за какво ми е?

Прави бърз преход през стегнатите немски войници, мърлявите руснаци, Хитлер, Сталин, летището, самолетите, после радиото, …, а аз кротко изчаквам бързата лекция по История на очевидеца, която ми дръпва.

- Анинце, там ли си?
- Слушам те, слушам те, дядо.
- Как миришеше на мента, а? Помниш, нали? А като те водех на лов? Помниш ли? Как не даваше да стрелям по орлите и нарочно вдигаше шум…

Легнала съм на звезда на спалнята и гледам тавана с телефонната слушалка, опряна на възглавницата. Той говори.

- А тук! Тук не се живее в тези клетки. Ще измрем като затворени животни в този град, без природа…

Отнасям се съвсем и затварям очи.

- А тук, долу пред нас, Анинце, един човек събира кашони. От кофите ги взима. Всеки ден минава с една пръчка. Нямат как да живеят хората…Тъжно ми е…

Разстройва се и гласът му започва да трепери.

- Дядо, дядо! Недей! Такъв е животът. Не го знаеш за какво ги събира тези пари!
- Не е така, не е от хубаво. Всеки ден…А за земетресението чу ли? Хиляди хора! Затрупани! Измрели!
- Дядо, стига, ние сме добре, всичко е наред.
- Анинце, нали знаеш колко те обичам! Мъчно ми е!
- Знам дядо, нали за това се обаждам!
- Помниш ли как живеехме?
- Помня, дядо!
- Стига си разстройвал детето!, чувам неумолимия глас на баба ми някъде зад него.
- Не го разстройвам! Гледай я! Баба ти е луда жена!
- Дядо, хайде да дремна малко…
- Анинце, как са нещата?
- Кои неща, дядо?
- Ами твоите…
- Добре съм, дядо, мен няма да ме мислите! Хайде да поспя малко и ти да се успокоиш.
- Добре, хайде, утре пак.
- Да, дядо! Дядо, честит рожден ден!
- Благодаря, благодаря…..Айде, моето момиче!

Затваря разстроен. Аз поглеждам таймера на телефона – 38 минути. Хвърлям го настрани и затварям очи. Представям си ги.

Живеем на 10-тина километра разстояние. В един и същи град. Градът, който ги смазва. Винаги ги е смазвал. Бедствията, убийствата, черните новинарски емисии. - всичко преживяват с баба ми. Плачат много за непознатите хора и малко за тяхната си болка. Голямата им болка – детето им, което си отиде преди тях. Прекарват с часове на дивана в кухнята един до друг. Следобед слушат канарчето в дневната и слънцето напича тила на дядо ми през прозореца. Все нещо си говорят. За мен, за майка ми, за вуйна ми, за децата, за годините с ментата по хълмовете. Тровят се с телевизия и плачат. Аз все казвам, че ще мина „тия дни” и те все ме чакат. В кухнята на дивана. Баба ми, седнала със слабите си, уморени крака някак винаги накриво и той - висок и замислен, опрял тила си на стената. Силните му ръце – клещи са станали прозрачни. Очите му са загубили цвета си, но все още излъчват онази топлина. А тя - все още запазила един кокетен жест, с който оправя назад побелялата си коса.

Седят един до друг. Нагледният ми урок за човешко щастие и привързаност, за болка и любов. Седят двамата като единственото възможно обяснение за младостта и старостта. Като картинката, която трябва да стои в енциклопедиите срещу „живот”. Като „грахчета в шушулка”. Седят си Ин и Ян в малката кухня на края на града, слушат канарчето и ме чакат.

май 05, 2008

Христос и фойерверки

Тасос извън сезона. Хубав, луксозен спа хотел. Стените му обаче са като от картон и се чува всичко. До нас има дебели гъркини на огромни токове, които влизат директно в главата ми на възглавницата. Спа-то е изключително малко и не е нищо особено. Хотелът е пълен с гърци – възрастни и семейства. Великден е. Отиваме на литургия през нощта. Църквата се строи в момента и прилича на оглозгана социалистическа, изоставена панелка. Службата се извършва в мазето. Всички са облечени като за опера, както и очаквахме. Страхотна бутаница е. И това го очаквахме. Децата носят огромни кичозни свещи и треперят в копринените си ризки. Свещеникът вие ужасно на един развален микрофон. Ние се суетим…Забиват камбани. Христос Анести и нещо гръмва. Заря! Фойерверки! В дванайсет, нула, нула на остров Тасос Христос "воскресе" с яка, стряскаща заря. Ние се стреснахме, защото фойерверките бяха точно до нас. Бият камбани, свещеникът вие глухо и всичко това, заглушено от пронизителни бомбички и заря. Изпаднахме в истеричен смях – от изненадата, от абсурдната ситуация, от накипрените гърци. Потекоха ми сълзи. Забравихме за целувките, за яйцата – смеехме се и пазехме главите си от посипващите се като дъжд остатъци от фойерверки. Тръгнахме към колата задъхани от смях и развеселени. Великден те първа предстоеше.

Нищо не работи. Естествено. Гърците ги уважавам, защото използват всички възможни поводи, за да не работят. Те отдавна знаят. Знаят всичко. Знаят, че почивката и семейството са едно, бизнесът и клиентите – друго. Знаят, че работохолизмът и пресилената амбиция са болести, които ходят по младите нации. Знаят, че клиентът е твой приятен гост, но не е Бог. Почти всичко е затворено навсякъде из целия остров. В Лименария почти професионалното ни око на хора, които пътуват много веднага беше забелязало Кръчмата. Наредена уж между останалите, уж еднаква, но не. Това беше кръчма, която средностатистическия турист няма да предпочете. Собствениците са двама братя, по моя преценка на около 50, които никога няма да им дадеш. Високи, синеоки и красиви мъже. По масите има местни, медитращи над чаша узо. Всички в кръчмата си мълчат. Стените са отрупани със снимки на възрастни хора, на братята като деца, на лодки…”Това сме аз и брат ми!”, на хубав английски ни заговаря единия. „Няма да работим днес и утре, но елате след това…” Ние започваме да се суетим, защото не искаме да сядаме другаде тази вечер. Подвикват си нещо на гръцки и ни казват, че все още всъщност не са решили дали ще работят, така че да наминем да проверим. Питат ни какво ни се яде евентуално. Ние объркано казваме, че искаме риба и си тръгваме усмихнати. Вечерта в осем и половина заведението е тъмно и ние разочаровани отминаваме с колата. Правим разходка и когато се връщаме след час, нещата са различни. Естествено - кой нормален грък вечеря в осем и половина?!? Местните от вчера са по местата си и играта на мълчанка продължава. Посрещат ни усмихнато и единия брат ни казва, че днес е хванал хубави калмари и акула. Два часа по късно сме унищожили една маса чинии и разглеждаме рибарските му снимки. „Има ли някой от местните рибари, който би ме взел на лодката си да похвърлям…?”, пита Той. „Не, аз съм професионалист, ловя с мрежа, а и взимам само приятели на лодката, тука никой местен няма така да те вземе. Мога да те взема без пари, ако си ми симпатичен..”, обяснява рибарят и слага на масата ни поредната кана рицина със загадъчна усмивка. Поднася ни сладко „от заведението” и си взима снимките. „Утре ще се видим пак!”, му казваме ние, а той се усмихва - „Заповядайте!”

На следващия ден с течащи лиги спираме колата пред заведението. Същите хора, които вече съм напълно убедена, че играят на мълчанка и децата на братята сервират. Дошли от Турция в началото на миналия век. От тогава все ловят риба и държат кръчма. Усмихва се, без да се подмазва. Пита ни за имената и дали сме от София. „Да, познава се, аз ви познавам!”, казва, каквото и да означава това. „Утре излизам в морето, идваш ли?” Разочарован е да разбере, че ние сме решили да си тръгнем от острова по-рано. Ще отидем до Кавала, Ксанти, за ден два, после може би Солун…Отива на имен ден на Йоргу и идва със жълтото си рибарско яке да се сбогуваме. Разменяме визитки. Тръгваме си с впечатлението, че сме се сбогували с приятел. Поредното ходене в Гърция, от което си тръгвам усмихната.

Може би масово гърците не са точно мой тип – блъскат се, шумни са, не ни обичат много и още какво ли не. Но не е в това въпросът. Смисълът на пътуването не е да видиш забележителностите, да обиколиш музеите и да си ходиш. Идеята е да усетиш хората, да се помотаеш по улиците, да се нервираш в техния трафик и да търсиш денонощна аптека. Да усетиш от горчилката на ежедневния живот. Само тогава може да кажеш, че си бил някъде. От стъклата на хотела, автобуса и самолета нищо не се вижда. В туристическите ресторанти – също. Нито ще разберете какви са тиквичките, нито как акулата става най-добре. Трябва да се качиш на градския транспорт, за да разбереш как мирише в една страна, колко възпитани са хората, когато, уморени на връщане от работа се опитват да ти вземат мястото под носа в метрото. Ей такива…Така се пътува, другото е като средностатистическото разглеждане на Лувъра – тичане през галериите и зяпане като на Женския пазар.

Преди Гергьовден

За първи път от ужасно много години съм си вкъщи по празниците. Толкова е хубава София! Тиха, чиста, необезпокоявана. По уличките в Лозенец бавно се разхождат възрастни хора. Гората е толкова зелена, че свежестта й влиза директно в носа ми всяка сутрин. От няколко дни не съм чувала сирената на линейка или настоятелен клаксон. Хубаво е, без да е глухо и изоставено. Усещам как градът ми си поема въздух. Сякаш самата София се разхожда с лентяйско спокойствие в Борисовата градина и си купува сладолед. Сяда да обядва в някое закътано градско ресторантче заедно с мен и слуша птиците. Птиците, които иначе не можеш да чуеш в центъра. Намерих решение - трябва да прекарваме повече време в провинцията през седмицата и да си идваме за уикендите и за празниците в София…. Това е!

Ден преди Гергьовден. Слънцето все още е жалостиво към цветята на балкона ми. Всички дрехи ми се струват красиви, когато се обличам. Пролетта влезе в града докато нашествениците ги няма. Имам хубаво усещане за тази година!

април 25, 2008

Просто

Всъщност щастието се оказва най-простото нещо на света, до което се стига по най-сложните начини. С години разсъждаваш върху изначалните различия между мъжа и жената, прекарваш месеци по баровете с цигара в ръка и с 3-тото-ама-за-последно уиски, с поредния-ама-за-малко тъпак и накрая, най-накрая се оказва, че щастието е нещо изключително простичко. Ранно ставане, мързелив и сладък секс с полузатворени очи. „Успя да ме събудиш пак!” и смях. „Хайде да си полежим още малко, искаш ли?” Боса правя закуска. Бъркани яйца, принцеси с кашкавал на светлата маса и гората отсреща – съвсем зелена. Топло мляко с какао. „Какво?” – „Нищо, радвам ти се!” Лигавщини на вратата и излиза по „важните си задачи”. А аз оставам с моите не толкова неотложни неща. Допивам какаото си, загледана в града и се настройвам за хубав ден. И аз съм заета. Предимно с това да съм щастлива. Хващам се за минутите, защото знам, че после пак ще забравя. Пак ще се тревожа. Пак ще потрепервам в колата си на светофара долу, на Синьото. Влизам боса в банята и пред огледалата свалям маската за очи. Горещ душ. Дълъг. Душата ми се затваря в тялото ми. Обхожда го пръстче по пръстче. Глезени, колена и слабини. Пара. Бялата ми хавлия и червеният ми педикюр. Знам, че се обичам. И това ме кара да се усмихвам. Още вчера забравих телефона си на 10 преки от нас и не бързам да си го взема. Ама никак! Хората, които обичам знаят как да ме намерят и без него. Още малко блаженство и трябва да изляза. С топла жилетка и вкус на какао в устата. Просто! Съвсем просто!

април 09, 2008

Няма невъзможни неща

Магазин за бельо. Хубаво бельо. И чорапи. Всякакви. Влизам с идеята да си купя нещо красиво и непрактично. Денят е хубав, слънчев. По Витошка е пълно с мутреси и избягали от часовете ученици. Заравям се из чорапите и се опитвам да разкарам досадното ниско същество, което след като разбра, че „ с нищо не може да ми помогне”, продължава да виси до мен в отегчена поза. „Аааах, че си сладкоооо!” Чуват се лигави възгласи някъде в магазина. Поглеждам. Една девойка с големи черни очила е влязла с кученцето си. Едно от онези нещастни същества, които са имали „късмета” да ги подарят на някоя манекенка и да прекарат живота си в дамска чанта по кафетата. Животинчето, да не повярваш, е на каишка и доколкото разбирам от кучета е все още бебе. Отегчените продавачки се нахвърлят върху него, а то панически се дърпа към улицата. „Търся жълт мрежест чорапогащник…”, казва девойката. Позната ми е отнякъде. Предполагам, че е някаква „манекенка”. Имам привилегията да съм достатъчно разсеяна, за да проявявам престъпна незаинтересованост към имената на хората, които не ме интересуват. Започва продължителен разговор за нейните предпочитания и за модното този сезон жълто. Продавачките й пригласят глупаво, облечени в евтините си униформи, а тя се чувства като звезда. Мисля си какво ли се случва в постната й душичка, когато продавачките по магазините я познават. Кучето се изнервя от кокошарника и се разлайва с бебешкия си глас.„Парис! Парис, не така!”, дръпва го рязко на каишката му собственичката. Иде ми да оставя клиновете, които съм си избрала, да се промъкна покрай щендерите, да грабна Парис(!) и да избягам. Представям си за момент колко хубаво ще си живее малкият сладур с мен. Представям си как тичам по Витошка, завивам в първата пряка и спасявам нещастното животно. Покупко-продажбата до мен обаче не се развива добре. „Манекенката” установява, че „не може да си намери жълт колан за жълтия чорапогащник” и си отива смъртно разочарована. Персоналът потъва отново в отегчените си мисли, които най-вероятно включват „Блазе й!” и „Кой знае с кого се чука!”. Излизат да пушат тънка Карелия пред магазина със сутрешните си кафета. Говорят си за „той защо не се е обадил” и за „оная вечер в Най”.

Гоня мисълта за Парис от главата си и продължавам да зяпам. Досадата до мен се е уморила да следи движенията ми и аз продължавам да се чудя между два черни клина. С орнаменти или не? Мрежести или не? Ама не са ли малко курвенски…? Точно решавам и тръгвам към касата и…..„Освалдо, чакай, маме!”

„Поредното нещастно куче!”, си помислям аз. Поглеждам към вратата. Но не! Дете! От плът и кръв! Момченце с честни сини очи. В количка. И майка му на тигрови токове. Изключително лудата му и опасна майка, която го е кръстила Освалдо и сега продължава да го нарича така и пред хората…Втрещено плащам покупките си и излизам почти на бегом от магазина. В какви магазини пазарувам, по дяволите!?!

Днес разказвам тази лудост на Линда, а тя ми връща жеста с историята за момичето от фризьорския салон. Женено за 30 години по възрастен мъж. С двама любовника – яки като бикове и почти толкова умни. Срещат се по кварталите. А къде ли се чукат?!? Единият е сложил охрана пред фризьорския салон, заради детектива на мъжа й, който преди месец я хванал и й спукал едно ребро. Тя е хубава все още, на 25. Линда ми описа как любовникът влязъл в салона, казал на девойката, че Тя е най-хубавата жена, която е имал и облизал врата й като крава. По ръцете му имало наболи неизбръснати косми и бил потен от фитнеса. Когато се върнал да блъска, Тя съобщила на всеослушание, че на мъжа й не му ставало вече и тя затова. Иначе имала амбиции. Щяла да учи в „софийския нещо с психология”. Линда си тръгнала, минала през охраната и си мислела: „Тези хора в какъв свят живеят?!?”

Слушам разказа й, сега го пресъздавам тук и си мисля за планетите. Моята и техните. Нашата и вашите. Вървим по едни и същи улици. Плащаме данъци, живеем врати до врати, а мислим в различни галактики. Събуждаме се и заспиваме на чужди планети, докато си гледаме в балконите. Докато пазаруваме франзела и прясно мляко, човекът пред нас на касата си плаща патрончето гроздова в 9 сутринта. Снощи пак се е напил, бил е жена си после, а после…после е заспал в кухнята.

А аз пиша. Крада историите на хората. На топличко и чисто. С лаптопа на коленете. Закусвала след сутрешния душ, с няколко задачи в органайзера на телефона. С дребните ми ядове и големите ми тревожни мисли в главата. С клишираните „трагедии” в малкия ми живот. Клиширани като на човека патрончето и на мацката счупеното ребро. И знам, че няма добро и лошо. Няма правилно и грешно. Няма по-добро. Всичко е еднакво. Не можем да се съдим. Утре, в някой друг живот, при други обстоятелства вие може да сте мацката в салона и да се чукате с напомпани добичета за удоволствие. На вас може да ви чупят ребрата ревниви съпрузи или да се напивате до безсъзнание в мизерната си кухня със шарена мушама на масата. Някога, в бъдещето, собствената ви дъщеря може да порасне „хубавка”, да я пратите „в Софията” да учи, а тя да се чука с престъпници, за да й подарят кученце и временен Мерцедес. Утре, съвсем обозримо, може да се превърнете в отегчена продавачка в първокласен магазин за бельо и да носите черен панталон и блузка с реклама, да се забивате с някой доставчик и да правите свирки в тоалетните на Най.

И куче може да станете. Може дори да нямате „късмета” да сте Парис, а да ви викат просто Гошко. Да ви хвърлят сух хляб в студа и да ядете ритници в ребрата сутрин. Всичко е възможно. Няма невъзможни неща!

април 01, 2008

Облаци с перверзни имена

Лежа в тъмното и наблюдавам една звезда. Гледам как ниските купести облаци периодично я поглъщат и изплюват от парцалите си. Баба ми винаги назовава облаците с латинските им имена. Тези си спомням, че имаха дълго и перверзно име. Нещо, което звучеше като кунилингус. Кунилингусите покриха всичко и звездата повече не се показа. Глътнаха я. Лежа си по време на поредната безсънна нощ, зяпам небето и пиша. Оказва се, че само това умея сносно. В останалото съм пълен провал. В личния си живот така и не се научих да съм блестяща, да обичам всепоглъщащо и да бъда обичана. Да бъда авторитет, ценна, човек, на когото може да се разчита винаги и тн. Не успях, а не се и старая. Дори с писането не се старая. Не се вълнувам кой знае колко много дори от единственото нещо, което умея. Вълнува ме мисълта, че не умея да се отдавам, че не се впускам…,но и тя скоро ми омръзва. Отегчава ме прекалеността в мисленето, отегчават ме крайностите…Прекалено съм мързелива, за да консумирам емоции в големи количества и когато ми се случи някоя такава буря, съм изтощена до край. Дали е посредственост или криворазбрана мъдрост не знам…Дали е студенина или невротичен ужас да не се покажа слаба…Знам ли…Наскоро един колега ми каза, че напоследък съм му станала много тежка за четене. Еми така е – тежка съм. Не само за четене, но и за говорене, и за виждане…Минала съм в тежката категория и не знам кога ще хвърля торбите с пясък. И като го хвърля тоя пясък дали няма да стане нещо страшно… Кога облаците с перверзни имена ще се махнат от главата ми? Може би с времето, с настъпването на пролетта…или лятото…А може би просто е пролетна умора. Понякога сложните въпроси имат изключително прозаични отговори, което ме устройва в случая. Идеално. А може би просто обичам облаци с перверзни имена…Перверзното ми удоволствие от мрака и самотата. От тежките мисли. Перверзията ми, наречена отваряне и затваряне. Разтваряне. В другия, във въздуха, във вода…Гледам как диша и издиша. Диша и издиша. Диша и издиша. Като сутрешна гимнастика. Като плуване със щипка на носа. Забивам поглед в пръстите си, осветени от екрана на лаптопа. А той в скута ми. Диша и издиша. Диша и издиша. Когато започнем да се гледаме през нощта, идва любовта и ни плаши. Стряска ни като онези малки изродчета, които изскачат от кутийки на пружини. Бррррр....Май е време е да се съмне и да заспивам.

март 22, 2008

Сън за щастие

Когато ставам през нощта и шляпам боса покрай прозорците в тъмнината, се сещам за една и съща картинка всеки път. Баща ми в кухнята на светлината на абсорбатора си рисува и си пише нещо. До него чаша водка или вино и пепелник с връхче. Не спеше през нощта и си лягаше по светло. Когато ставах сутрин, намирах по масата неизменните купчинки с листчета – чертежи на апартамента, на къщата в Банкя, схематични рисунки, думи, изречения, моливи и пепелника. Неизхвърлен. Дядо ми пишеше музика и спомените си в кухнята на масата, а баща ми си рисуваше. Един и същи маниер. Сега аз обикалям къщата нощем като сомнамбул и все по-рядко пиша. В дома на дядо ми червеното вино се лееше с кани, ядеше се само „от най-хубавото червено месо” и животът беше издигнат в култ. Имахме 2 пиана – роял и малко концертно пиано вкъщи и винаги имахме гости. После ние тримата се преместихме „зад реката”, в квартала със старите павирани улички, с малките къщички. В тихия квартал с кестените. Бях свикнала трамваят да минава през леглото ми всяка сутрин и тишината на дърветата в началото ме удивяваше. Дойдоха новите приятели, игрите в старата тютюнева фабрика, разходките по малките улички на Коньовица, Банишора…”нашия квартал…”. Всяка улица ставаше за пързалка – коли много нямаше. Прекрасни години. Години, в които баща ми от музикант се превърна в златар, после построи наново къщата в Банкя, а после…после се разболя. И дядо ми си беше отишъл вече. Заедно с мемоарите си, които до последно пишеше, заедно с музиката си, със стотиците партитури, подредени грижливо в старата ни музикална библиотека. Всичко си отиде с тях. С вятъра, който сега продухва косата ми на гробището. С тишината, която инстинктивно пазим с майка ми. Със запалената цигара, която оставяме. Тя гори, а аз си спомням онези дни. „Враждебната среда”, в която се опитах да порасна. И успях. Успях да стана голямо, разумно момиче и да разбера нещо много важно. Нещо важно не само за живота, за съдбата, а и нещо ценно за таланта. Онази въздушна целувка от Господ, еднократният подарък от съдбата, който някои получават. Странното и случайно съчетание на гените. Онова, което усещат само тези, които го нямат. Талантът е онова, което не зависи нито от броя прочетени книги, нито от образованието, нито от възпитанието…Защото не го носим във виртуозните си пръсти или в ангелския си глас. Не се намира в главата ни или в сърцето ни. Талантът обитава единствено душата ни.

А душата ни?! Душата ни е много проветриво място. Влияе се от слава, от пари и най-вече от суета. Когато не се взимаш на сериозно, талантът се чувства комфортно в душата ти. Расте и обитава мислите ти без да се притеснява, че ще го притискаш, форсираш и разголваш, прави живота ти по-различен, по-цветен, по-интересен и те учи да живееш. Талантът е спокоен, когато ти си спокоен. Талантът е като децата – бунтува се и боледува в детството си и ако му осигуриш нужното спокойствие и търпение, ти се отблагодарява точно като тях – пораства здрав и сигурен в себе си. Важното е да не се взимаш много на сериозно и да пазиш душата си от щети. Щети като амбициите например. Като надценяването, като бутането с лакти. Талантът е крехка материя, пере се ръчно и със студена вода. И се внимава. Ама много.

Аз лично се надявам тези неща да са заложени в гените ни. Надявам се да мога да предам на детето си частица, от това, до което аз имах щастието да се докосна. Надявам се то да има шанса да черпи без да осъзнава от топлината на хората, които никога няма да срещне. Надявам се да чува гласовете им в кръвта си. Да ги вижда в красивите очи на майка ми, в моите. Надявам се. Само това мога – да се надявам.

Шляпам боса в тъмната къща около прозорците и гледам силуетите на дърветата в гората. След мъничко ще се върна в леглото. Раменете ми ще потреперят от нощния студ. Ще погледам в тъмнината, очите ми ще се насълзят за десетки минали, сегашни и бъдещи болки. Ще почувствам цялата самота на света, седнала като 100-килограмов човек на гърдите ми. Но няма да мога да се разплача от товара. За кое по-напред. Сигурно ще заспя с мислите си и ще ги сънувам. Старата снимка с черешите. Усмивките ни. Баба ми с онази прическа. Детството ми, събрано в един единствен сън. Сън за щастие.

март 21, 2008

Туристическа спалня

Онзи ден, умряла от глад си купих баничка. От онези, препечените, класическите. С повече кори, отколкото сирене. Завиха ми я в парче бакалска хартия. Въртях се на улицата и седнах в колата да си я изям. Грозен навик е да се яде в колата, между другото. Навън слънчице, усмихнати хора, чиновници, които се прибират от обедната си почивка. Ям си баничката и си блея. Любимите ми стари градски улички около Искър, детството ми по вътрешните дворове…Идилия. По улицата срещу мен - чичко. Със служебен син панталон, пуловерче и яке. Червендалест един, набит, селски тип. Бръкна в панталона си и извади тежък ключодържател с много ключове. Приближи се към паркиралата пред мен стара Фиеста и смачка някаква опаковка в ръцете си. Хвърли я на улицата, изрита я под колата, отключи и се качи. Спрях да ям и ядосано натиснах клаксона. Погледна ме в огледалото и запали. Даде назад и леко ме удари. Колата ми подскочи, а аз, изненадана и с пълна уста, натиснах клаксона продължително, правейки му знаци в огледалото. Даде мигач, показа ръката си през прозореца, показа ми среден пръст и се отдалечи с мръсна газ, гледайки ме в огледалото. Т!!! Каква регистрация, по дяволите е „Т”? Сигурно град Тъпаци или Тъпанари. Ядосах се, докривя ми страхотно. Излязох, за да видя дали ми има нещо на колата. Само номерът ми е леко одран. Нищо съществено, но имах чувството, че е потрошил цялата ми кола. Безсилие. Това почувствах. Отиде ми и баничката, и хубавото настроение, и всичко. Качих се отново в колата и си тръгнах бясна. Надолу, на Раковска, спрях, за да дам път на една кола, а покрай мен профуча една изтърбушена бяла Хонда с отворени прозорци и силна музика. Младежът отвътре, подминавайки ме, изкрещя: „Айде, мърдай, ма!!!” РК! РК?!? Град Резки Катили?

Какво става със София, по дяволите!?! Град без правила. Туристическа спалня! Град, в който можеш да дойдеш да живееш без да се регистрираш никъде, без да платиш и един лев данъци в него – нито смет, нито сгради, нито за кола…Плюеш по улиците му и превръщаш покрайнините му в гета, а после ходиш да гласуваш за кмет в Чепърлянци. Но не е луд този, който…Не е луд! Ние сме си виновни! И за безхаберието, и за малоумните кметове, и за това, че плащаме високите данъци и хрантутим "безплатните туристи на града". Ние не създадохме правила!

А колко е приятно през уикендите! Когато всички коли с празни буркани са потеглили по своите си пътища. Когато всички билети на автогарата вече са изкупени, когато лъскавите рейсове извозват "туристите" по родните им места! Толкова е хубаво! Хубави са празните улички в центъра! И тишината - онази стара градска тишина, която помня от детсвото си. Събота и неделя дори можеш да чуеш птичките в центъра. Колко е хубаво, когато ги няма...туристите!

март 14, 2008

Така се прави!

Сядам да пиша картичка за рожден ден. Уж това ми е любимо – писането на картички, уж знам какво искам да напиша, а не мога. Седя пред бялото картонче и гледам в нищото. Има хора, на които не можеш да кажеш нищо нито в 2 реда, нито в 50, защото все няма да е достатъчно. Трудно е да се вместиш в стандартна картичка, когато ти се иска да напишеш романа на живота. Да накараш ритъма на света да спре за секунда, колите да бият спирачки по средата на кръстовищата, хората да забавят крачка по тротоарите и цялата вселена да млъкне. За миг поне. Да млъкне и да направи реверанс. Да се поклони с уважение към човека, който ме направи толкова много ранима, колкото никога не съм била. Човекът, който всяка сутрин буди в мен момиченцето и приспива всяка нощ жената. Този, който с обикновените си , човешки рамене успява да стои зад мен като скала. Да присъства винаги и непоклатимо да вярва в мен. Независимо каква съм, коя съм, колко съм.

Този, който плака с мен, когато сърцето ми се късаше. Плака с по-истински от моите сълзи. Будеше се през нощта, за да ме гледа как спя, а аз тайно го наблюдавах през малките процепи на миглите си. Човекът, който успя да погледне в мен. Не в очите ми, а в дъното ми. Да се огледа, да види всичко и да не се уплаши. За безстрашния мъж до мен. За смелостта му да стои без да трепне, когато аз съм на ръба. Защото смелостта на мъжете не се измерва в мускулите им, нито в приказките им, нито е в непроницаемите им очи. Смелостта на мъжете обитава душите им и се оглежда в ръцете им. Защото смелостта не говори – нито за себе си, нито за другите. Смелостта се буди притихнала и разтревожена до теб. Протяга ръка към лицето ти в тъмното и проверява дали са мокри бузите ти. Това го може единствено и само той. Този, на когото днес трябва да напиша картичка.

Ръката ми е спокойна. Погледът ми отдавна е преодолял малкото картонче. Гледам някъде отвъд. Когато осъзнаеш подаръците и уроците на съдбата, можеш само да мълчиш. Да мълчиш в знак на уважение. Към живота. Към красотата, която ти е донесъл шансът. Шансът, да се докосваш до щастието. Да броиш миговете му и да не искаш да спиш. Да не искаш да се разделяш нито за миг. Да не искаш да затваряш очите си. Защото се страхуваш, че ще схванеш трика. Рано или късно ще разбулиш мистерията на бялото зайче в шапката на фокусника, на гълъбите в широките му ръкави. И не дишаш. Притихваш в малката си момичешка душа., Мълчиш. Само мълчиш. За да не изплашиш гълъбите, за да не си отиде магията. И знаеш. Някъде между крехките стени на душата си знаеш, че това е. Така е прави! Тук се мълчи. Събуваш си обувките и стъпваш на пръсти. Приближаваш се бавно и тихичко, ама съвсем тихичко прошепваш: „Благодаря!” Така се прави!