Войник без пушка

Странно нещо е усещането за съдба. Има секунди, в които почти я виждаш да вибрира около главата ти. Трепти в ушите ти като затихващ камертон и ти говори: “Не си богоизбрана, моето момиче, дори и на теб се случват накива неща! Времето е подарък, моето момиче, и във всеки момент може някой да ти го вземе! Не се пази чак толкова, няма за къде!” Най-вероятно никога няма да забравя тези празници. Имах среща със съдбата. Появи се изневиделица на един ехографски екран и се заби в мислите ми докато се притеснявах за лошо паркираната си кола. Осъзнах къкво ми се случва докато се усмихвах на шега, която дори не бях чула. Онемях и ослепях за външния свят. В главата ми в абсолютна истерия се разхождаше едно малко момиче, което крещеше и се свличаше на земята. Дереше в мозъка ми и риташе във въздуха. “Не е възможно това да се случва на мен, чуваш ли, нека се случва на другите! Защо на мен? Помощ, не искам!” А устните ми машинално се усмихваха и мозъкът ми правеше отчаяни усилия да държи тялото ми в адекватно за околните състояние. Една минута, две, час, два...После дойдоха сълзите. Изплаках всичките спестени сълзи през живота си. Плачех и криех лицето си в шепите си. Диафрагмата ми се свиваше болезнено и блокираше гласа ми. Оставих туша за мигли да се размазва по бузите ми. Оставих най-гигантската игла, която съм виждала, безпрепятствено да се забие в бялата ми кожа и да открадне малко парченце плът. Не я изритах, не направих гримаса, не казах нищо, само обърнах главата си. Нямаше болка - само ужас.

Първи ден След. Едно късно, среднощно пътуване. Свила съм се в затоплената седалка на неговата кола и се взирам в снежния път напред. Мълчим. Бягаме от София. От чакането. Събрали сме багажа си набързо. Не помня какво съм взела. Помня само, че ме е страх. Малката къща в планината. Камината. Удобствата, измамното усещане, че си купуваме живот с тях. Измамното усещане, че си купуваме сигурност с хубавата кола, с топлата баня, пухените завивки, огромния телевизор, запалената камина и червеното вино. Нямам апетит, храната не ме интересува. Не успявам да заспя истински, не сънувам, а пропадам от умората си в някакъв амок. Изключвам тялото си. 3 дена се мамим, че ще излъжем съдбата с детски номерца, с малки фетиши, с хитрости. Изпусната чаша – Браво, това е на късмет! Паля 3 свещи в манастира. Но не се моля, не смея. Нито веднъж. Не знам как, не знам и на кого. Дори не умея да се кръстя. Паля свещи, гледам нагоре и мълча гузно. Обръщам се и излизам с гръб към иконостаса. З дена играем на домино. Когато печеля, за секунди се разсейвам и забравям какво чакам.

Идва резултатът. Всичко е наред. Не мога да се радвам, някой ме държи за гърлото. Стиска ме силно с двете си ръци и диша директно в лицето ми. Гледаме се в очите. Моите - ужасени. Другите - ядосани и зачервени: “Измъкна се! И този път!” Немея, усещам целувки по бузите си, сядам на земята и затварям очи. Сякаш току що съм слязла от влакче на ужасите. Една струна в мен се е вледенила, изправила се е като стомана. И част от предишния ми страх е изчезнал.

Днес знам, че мога да проиграя на карти целия свят за удоволствие без да ми трепне окото. Схванах правилата. Или поне част от тях. Мога да заменя час за една единствена минута. Мога да заменя един век обич за за един ден мимолетно влюбване. Без капка страх. Защото вече имам отношения със Съдбата. Обичаме се и се бием. Държим се за гърлата и си крещим, докато той ми бърка под полата и провира пръстите си, дърпайки бельото ми. После се мразим, а аз лекувам и крия синините под очите си. Мога да галопирам като освободител през главите на хората, а после да се завра в най-гнусния бардак на земята. И да се ревнуваме и да не си вярваме. Защото вече имам връзка със Съдбата. В мъжки род. Съдбата такъв, какъвто го познавам аз – с кокалести пръсти и кървясали очи. С най-ненаситните и перверзни ръце, които съм усещала през живота си. От тези, които, освен навътре в бельото ти, ровят и в душата ти. Крадат, плячкосват и те правят войник. Войник без пушка и с наакани от страх гащи.