януари 14, 2008

Душата в петите ми

Не съм ревнива, но имам гъдел. Всъщност имам гъдел само по стъпалата си. Даже не съм сигурна и че е гъдел, защото от години не съм позволявала на никой да ги докосва. С педикюристката ми сме се разбрали – ще държи стъпалото ми само в голяма мека кърпа. Така че да не усещам пръстите й. Не ме е гъдел от ножици, от пили, от четчици, от струйките въздух на машинката...само от ръце. Човешки. Без моите. Винаги се лакирам сама. И от някои повърхности. Ако и за секунда насочиш ръцете си краката ми, стомахът ми вече се е свил на топка и в главата ми заблъсква неистов ужас. Сърцето ми бие лудо и при допир панически се дърпам, ритам, крия стъпалата си.

Сцените по филмите с мъже, които благовейно облизват нечии крака предизвикват тъпо напрежение в стомаха ми. Избягвам да ходя боса по трева, асфалт… Мисълта, че мога да нараня някак стъпалата си не ми е приятна и избягвам всички боси “приятни” забавления, за които се пее в песните и се говори в литературата. Трагедия просто. По рождение имах бенка на лявата си пета. Преди 2-3 години започна да изчезва и сега почти не се забелязва. Хората си имат разни тайни интимни знаци по телата си. Това беше моя, за който знаеше само майка ми, просто защото не подавах стъпалата си на никого за нищо на света. Чудя се дали това всъщност е гъдел. Забранената територия по тялото ми, забранения град...

Топла, уютна вечер. Вкъщи ходя боса, по чорапи с избродирани бели цветя по тях. Вдигнала съм краката си на корема му и спокойно гледам телевизия. Знам, че няма да пипне стъпалата ми и се разсейвам в посока на телевиора. Усещам ръката му на големия пръст на десния ми крак. Поглеждам го силно предупредително. Той ме успокоява, че “само леко”. Сваля чорапа ми с два пръста и се вглежда в стъпалато ми с широка детска усмивка. Наблюдавам ситуацията напрегнато. Следя ръцете му и всеки момент съм готова да се дръпна. Той го знае и не прави резки движения. Седи и гледа стъпалото ми с възхищението на дете пред коледна елха.Пипа едно по едно връхчетата на пръстите ми. Цялото ми същество се е съсредоточило в “опазване на Светая Светих”. Не откъсвам поглед от крака си. “ Погледни! Виж, колко са красиви!” Прави необмислено движение и аз рязко се дърпам. “Няма, няма, обещавам! Дай!” Отново взима дясното ми стъпало на корема си и продължава съзерцанието. “Не мога да повярвам, че ти се оставям по този начин!” - “И аз!”, смее се той. Смее се и не откъсва поглед от пръстите ми. Стъпалата ми са бели като мляко. Наблюдавам ги и започва да ми се струва, че представляват най-съкровената част от тялото ми. Започва да ми харесва ситуацията, но напрежението все още не ме е напуснало. Взима чорапа ми и бавно и внимателно ми го обува. “Да не настинеш...”

Отпускам се отново и нормализирам дишането си. Имам смътното усещане, че току що съм открехнала малка вратичка към душата си. Точно в стъпалата ми. Душичката ми. И може би всичко това не е гъдел, а просто тревожно и предвидливо пазене...Може би природата крие памука, от който сме направени, точно на такива места...Места с отговорно пазене. Пазене на Светая Светих...