Имам дефект. Може би. Усещам и виждам нещата само в реалните им цветове, а понякога и в по-мрачните им тонове. Няма да ме чуете да пея инфантилни псалми за пролетта и любовта. За птичките и тъжните дървета. Няма начин. Родена съм с малко мрак в душата си. Със сенки от свещи, с приглушени светлини и ненаситност. Щипка безверие и безнадеждност. Такава съм от малка. Откакто са помня. Откакто хлипах, просната на спалнята на баба ми и дядо ми за гения на Чарли Чаплин. А после за прасето, което бях чула да квичи в далечината по Коледа. 4-5-годишна страдах за ловджийското куче на двора. Слагах столче срещу колибата му и му разказвах с часове за морето. Говорех и на дърветата. Растях в самота и тишина. Може би това ме направи такава.
Преди дни написах проповед за любовта. Беше текст, който бих рецитирала убедено над тълпа умълчани хора. Бих го крещяла от ръба на някой вълнолом срещу вълните. Бяха редове на безрезервно преклонение пред стихията, която ме прави религиозна. Но сбърках, че я кръстих. Не може мракът и ярката светлина да имат само едно, и то толкова простичко, име. Имало е моменти в живота ми, когато съм усещала, че притежавам земята и небето. Че съм съвършена светица и грешница. Че тялото ми излъчва светлина и този ореол се вижда от километри. Вярвяла съм, че усмивката ми може да излекува слепците и да вдигне на крака болните. Въртяла съм света на пръста си, а после съм пропадала в долните земи. В кладенци и реки. Срещала съм чудовща в сънищата си и съм живяла с призраците им с месеци. Сваляла съм килограми от мъка, рязала съм косата си. Потапяла съм се във вакханалии, за да забравя. Пила съм и съм повръщала, пушила съм до изплюване на дробовете, скитала съм по гнусните софийски улици по разсъмване. И съм настивала. Излизала съм на токове по снеговете, отчаяна и разпиляна. Прекарвала съм Нова година сама на барове с тъжна коледна шапка и водна чаша уиски. Била съм жалка и отчаяна. Достойна за съжаление. Заспивала съм на чужди легла и съм се будела ужасена. Измъквала съм се на пръсти и съм шраквала отвън чужди врати. На адреси, които не желая да си спомням. Отмивала съм греховете си после под горещия душ и съм търкала. Озверяла, погнусена. От себе си.
Сърцето ми е нападано десетки пъти. Нападано, отбранявано и завладявано. И през цялото това време, времето на скромните ми 30 години, съм Я усещала. Както и да се казва тя. Защото имена вече няма да споменавам. Изглежда всеки я нарича така, както иска. Не желая да обиждам никого, да отчайвам или радвам. Сега, когато се чувствам най-обичана, зная, че моята “Тя” е точно такава. Неизбежна, мрачна, силна и всепоглъщаша. Тази, която ми дава понякога за секунда да помириша бъдещето. Кара ме да сънувам пророчески сънища, да плача и да се смея в съня си. Сега, когато се чувствам по-пълна от всякога, знам, че това, което ме е движило през годините няма име.
Затова – Извинете, че я нарекох! Че й дадох име, което не заслужава! Че я принизих и обидих с една дума. Дума, която отдавна нищо не означава. 6 звука. 5 графични знака. Не е това, прави сте!
6 коментара:
"Вечността е сега, аз съм в центъра на водовъртежа и. Тя е слънчевата светлина, която къпе ме и ме заобикаля, както бляскавия въздух пеперудата огрява. Не чакам нищо - всичко вече е сега." - Р. Джефрис
...Общоприето е схващането, че човек се чувства наранен, когато не получава любов.Но не това ни наскърбява . Болката започва , когато не даваме любов. Родени сме, за да обичаме. Може да се каже че сме машини за любов, създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила, когато даряваме любов. Светът ни кара да вярваме, че нашето добруване зависи от хората, които ни обичат. Но това е изопачено разбиране, причина за много от нашите проблеми. Истината е, че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов. Въпросът не е в това, какво получаваме в замяна. Въпросът е какво даваме!...
Припомни ми нещо: "На прага на Лудостта разхождам самотата си по безсмислени улици, неизживяното време избухва в душата ми във ослепително неизживени спомени сега разбирам защо се носят тъмни очила в нощта.."
Напоследък забелязвам,че кенефната поезия е станала много добра. Влизам в един мръсен Софийски кенеф и гледам: “ПРАВЕТЕ СЕКС А НЕ ЛЮБОВ”
Много се респектирах. Ние пишехме „Правете любов а не война”, после:”Пънко нема да умре” а тия ни задминаха от всякъде за никаква война и пънк не им дреме, а за такива дреболии като любов направо не мислят и ги забраняват и не само ги забраняват ми и пишат. И тогава разбрах какво има в предвид Анна. И разбрах не само какво има в предвид ами и, че съм си загубил девствеността. Като опитен ебач, невинна девственица ме беше опънало това момиче. Първо болеше после ми стана топло и хубаво, докато я четях и после пак болеше. Е вече не съм девствен. Сефте голяма работа.
Ние сме център на Ерос и за това много ни боли - все сме разочаровани от себе си, когато всъщност би трябвало да сме доволни. Агапе е център на нас, но ние не обичаме друго да ние е център и все забравяме за нея и гоним Ерос, ерго себе си. Както и да е - Ана, предното ти писание мислех, че съм го разбрал. Сега с follow-up обяснението пак се обърках. То и моите коментари поне да бяха разбираеми, а то... Бъди здрава.
писах и в предния постинг, затова и тук ще пиша.
то всеки гледа от неговата си камбанария - на мен постинга ми хареса защото не беше лигава възхвала на любовта и описването й като златна пеперуда в розова мъгла, а точно обратното - любовта е сериозно и отговорно занимание, любовта дава, но и взема, любовта лекува, но и нанася рани.
както и да е, трябва по-мъжки, не по лигаво да се отнасяме към нуждата да не си сам. ;) а и малко чувство за хумор не би навредило.
Публикуване на коментар