януари 23, 2008

Безименната

Имам дефект. Може би. Усещам и виждам нещата само в реалните им цветове, а понякога и в по-мрачните им тонове. Няма да ме чуете да пея инфантилни псалми за пролетта и любовта. За птичките и тъжните дървета. Няма начин. Родена съм с малко мрак в душата си. Със сенки от свещи, с приглушени светлини и ненаситност. Щипка безверие и безнадеждност. Такава съм от малка. Откакто са помня. Откакто хлипах, просната на спалнята на баба ми и дядо ми за гения на Чарли Чаплин. А после за прасето, което бях чула да квичи в далечината по Коледа. 4-5-годишна страдах за ловджийското куче на двора. Слагах столче срещу колибата му и му разказвах с часове за морето. Говорех и на дърветата. Растях в самота и тишина. Може би това ме направи такава.

Преди дни написах проповед за любовта. Беше текст, който бих рецитирала убедено над тълпа умълчани хора. Бих го крещяла от ръба на някой вълнолом срещу вълните. Бяха редове на безрезервно преклонение пред стихията, която ме прави религиозна. Но сбърках, че я кръстих. Не може мракът и ярката светлина да имат само едно, и то толкова простичко, име. Имало е моменти в живота ми, когато съм усещала, че притежавам земята и небето. Че съм съвършена светица и грешница. Че тялото ми излъчва светлина и този ореол се вижда от километри. Вярвяла съм, че усмивката ми може да излекува слепците и да вдигне на крака болните. Въртяла съм света на пръста си, а после съм пропадала в долните земи. В кладенци и реки. Срещала съм чудовща в сънищата си и съм живяла с призраците им с месеци. Сваляла съм килограми от мъка, рязала съм косата си. Потапяла съм се във вакханалии, за да забравя. Пила съм и съм повръщала, пушила съм до изплюване на дробовете, скитала съм по гнусните софийски улици по разсъмване. И съм настивала. Излизала съм на токове по снеговете, отчаяна и разпиляна. Прекарвала съм Нова година сама на барове с тъжна коледна шапка и водна чаша уиски. Била съм жалка и отчаяна. Достойна за съжаление. Заспивала съм на чужди легла и съм се будела ужасена. Измъквала съм се на пръсти и съм шраквала отвън чужди врати. На адреси, които не желая да си спомням. Отмивала съм греховете си после под горещия душ и съм търкала. Озверяла, погнусена. От себе си.

Сърцето ми е нападано десетки пъти. Нападано, отбранявано и завладявано. И през цялото това време, времето на скромните ми 30 години, съм Я усещала. Както и да се казва тя. Защото имена вече няма да споменавам. Изглежда всеки я нарича така, както иска. Не желая да обиждам никого, да отчайвам или радвам. Сега, когато се чувствам най-обичана, зная, че моята “Тя” е точно такава. Неизбежна, мрачна, силна и всепоглъщаша. Тази, която ми дава понякога за секунда да помириша бъдещето. Кара ме да сънувам пророчески сънища, да плача и да се смея в съня си. Сега, когато се чувствам по-пълна от всякога, знам, че това, което ме е движило през годините няма име.

Затова – Извинете, че я нарекох! Че й дадох име, което не заслужава! Че я принизих и обидих с една дума. Дума, която отдавна нищо не означава. 6 звука. 5 графични знака. Не е това, прави сте!