януари 25, 2008

Байконур

Тази нощ ме събуди Луната. Облещена и лъскава като копче. Гледаше директно в леглото ми. Въздъхнах, защото знаех, че това е краят на нощта за мен. Напоследък не спя. Заспивам някак, но се будя по някое време и започва трипът. Притеснения за утрешния ден, дисекция на предишния, абсурдни спомени, болезнени моменти, от които стомахът ми се свива...Мисля си за хората, които са излезли от живота ми. Тези, които ми липсват. Представям си ги в леглата им. Всеки в дома си. Знам, че всички, които обичам, сега спят. Сладко. Някъде. Усмихвам се в тъмнината. Мислите в главата ми се въртят като калейдоскоп. Ставам от леглото и се доближавам боса до прозореца. София спи. Лепвам се цялата на витрината. Настъхвам от студения допир на стъклото до затопленото ми от завивките тяло. Опирам чело в прозрачната стена и стоя неподвижно. А ако се счупи, ако поддаде? Представям си как политам надолу в тъмнината и снега. Почти гола. Разкривена. Долу в тревата. Става ми студено и се дръпвам. Излизам от спалнята тихо. Разхождам се по дървения под боса. Знам, че е чисто и безопасно. Гледам дълго гората. Вкъщи е тихо. Светят само датчиците. Отбелязват движенията ми. Търся шоколад в хладилника. Парче Линд. Става ми хубаво и леко хладно. Връщам се на мекия под в спалнята. Тих душ на тъмно. Чувам скърцането на трамвая. Значи се съмва. Поглеждам часовника – 6:00. Мушвам се под завивките и затварям очи.

Поредната безсънна нощ. Безсънието краде от вдъхновението ми. Постоянна безтегловност. В сърцето ми е тихо. Думите не идват. Няма ги. Закъснявам с всички срокове. Изнервени имейли в пощата ми. Не мога! Оставете ме! Не съм дойна крава! Дори глупости не мога да пиша. Не мога да седна дори. Искам малко тишина. Да мине студеното. Искам малко слънце, по дяволите! Птички някакви. Липсва ми слънцето. Тази незима ме смаза. Открадна думите ми. Ниското ми кръвно властва над дните ми. Прекарвам часове в сладък делириум от дрямки. Дори не чета. Някаква самодостатъчна вегетация. Космонавтско спокойствие.