Акустика

Хора, блъсканица, певица с хубав глас и неясна мелодия. Скучно място. Място за уморени хора. Всички се поклащат не защото искат, а защото така се прави. Отегчавам се. Всички ми се радват, целуват бузите ми и ми се усмихват. А ми е самотно. Толкова ми е самотно, че ако бях съд, щях да ехтя като зала България. Акустика. Това е усещането от самотата сред хора. Раждаме се за себе си, живеем за себе си и за себе си умираме. Толкова усмивки срещу мен. Усмихвам се и аз. Дори участвам в разговорите. Дейно. Но нищо не остава в мен. Отблъсква се от някаква невидима мембрана. Остават само екоти. Искам да се измъкна. Тръгвам си отново сама. Самотата е по-поносима, когато е и физическа. Тогава поне чуваш само себе си. Качвам се в студената си кола и си мисля за радостта. Когато сме щастливи, всъщност го споделяме истински само със себе си. Когато скърбим - също. Всичко се отразява истински само в самите нас. Останалото е суета. И акустика. Акустика от собствените ни болки, радости, предателства...Имам усещането, че съм боса и гола сред тези хора. Че съм бяла като мляко. И глухоняма. Самотата те прави раним. Извънземно сред внезапни зелени полети. Сред крещящи хора. Сред питиета. Акустика. Има я в сърцето ми. Бялото ми сърце. Току що зарасналото ми сърце. Биещото ми, младо сърце. Самотното ми сърце. Това, което изставих стотици пъти. Това, чийто глас отказвах да чувам. Това, което пренебрегвах. Сега чувам ударите му. Само тях. И ме е страх. Не от самотата - от мене си.