февруари 26, 2008

Под линия

Животът става прост, когато си гладен. Когато нямаш пари за хляб и за ракия. Когато детето ти е гладно и няма какво да му дадеш. Когато ти е студено и тялото ти не може да понесе повече от болката. Когато ти се спи и клепачите ти болезнено парят очите ти. Когато е на живот и смърт. Когато усетиш трептенето на съдбата до ухото си. Когато детето ти е болно и знаеш, че няма да го преживееш. Когато детето ти си отиде преди теб. Тогава животът става прост.

Когато те боли и си готов да си отрежеш нещо, и да риташ, и да крещиш. Когато онзи, когото обичаш, си отиде. Завинаги. Не само от теб. От света. Когато разбереш, че не помниш очите му. Когато останеш сам. Когато си отиват хора. Тогава животът става прост.

Става кожа и кости. Черно и бяло. Тишина и крясъци. Кръв и прах. Когато знаеш, че няма връщане назад. Че няма втори шанс, че всичко е сега. Живееш сега и остаряваш точно в тази секунда. Разболяваш се сега, инфектиран някъде. Незабележимо. И знаеш много добре. Тогава животът става прост.

Когато знаеш, че не зависи от теб. Когато си безсилен и не можеш да заспиш. Когато знаеш последствията. Когато си сам. В стаята. В къщата. На полето. На пътя. В света. Тогава животът е прост.

Само в една минута. В една секунда животът губи сложността си. И оставаш срещу него. Озъбен и въоръжен. Гол и бос. И си готов да му разкъсаш гръкляна. Да пиеш от кръвта му и да ядеш от плътта му. Когато останеш без смисъл, без вяра, без бъдеще. Тогава животът е прост.

А след това можем да си говорим за изкуство. Колкото искаш.

февруари 25, 2008

"Просташко-интелигентска" - упражнение за ръце и клавиши

Отскоро съм благодарна за най-голямата услуга, която ми е направило възпитанието. Говоря за онова възпитание, срещу което често сега роптая – студеното и строго отношение, липсата на лигавщини, иронията спрямо „качествата” ми и всички останали екстри, заради които един ден може би, като всеки средностатистически объркан човек, ще отида на терапия. Та говорех за услугата – възпитанието ми ме направи разумна. Разумна до болка. Разумна като скала. Разумна като учителка по вероучение в девическо училище. Когато трябва да избирам между лесния и трънливия…, избирам лесния. Трънливите пътища са за балъците и за Христос. Трънаците са за магистрална любов и за „бране на цветя”. Мразя да ми боде. Стъпалата ми са изнежени. Защото съм разумна, не за друго. Помня, че когато направиха „еко-пътека” в Бели искър покрай реката, един местен шоп изкоментира: „А! Ше се сопиням я по каманаците, а нема да си одим по асфалто!”

Може да се правя много на „хай”, ама моята философия е в общи линии същата. И от там някъде, от моята просташка, селска, пресметлива философия за живота идва може би тоталното ми отвращение към „хората на изкуството”, „интелектуалците”, „хипитата” – всички до един в кавички. Всяко нещо, което започне дори и леко да ми се отлепя от земята, автоматично започва да ми намирисва на игра и ме губи за каузата завинаги. Може да ми говориш с часове, да ми рецитираш и цитираш имена, книги, философии и всякакви, а аз ще те слушам. Ще кимам срещу тебе и ще чувам: „бла-бла-бла-бла”. Ще те гледам с тоновете литература дето си изчел и дето можеш да си я завреш знаеш къде и ще знам, че ми говориш за консистенцията на субстанцията. И ще ти се смея след това. Не злобно , а като на непораснало дете. Ще ти се смея и благосклонно ще ти отговарям: „Ще ти мине, ще ти мине, мани ги книгите!” И ще си остана такава: нещата с истинските имена – често най-просташките, животът на бакалския тефтер – често мазен от вкусния шпеков салам, и пак ще съм си аз. И пак ще изненадващо ще имам ясно определение за нещата в точно едно изречение. И пак ще съм брутална, а на тебе хич няма да ти хареса. И пак, знаеш, ще се оказвам права. Не защото аз съм умна, а защото в живота има логика. Често повтарящи се схеми. И да не ги виждаш е признак на слабоумие, а не на разкрепостеност и смелост. Да го духат смелите! - Така е устроен светът.

Защото животът ни, барабар с всичките лайняни философии за него и за начина му на употреба, е простичък като филийка със сирене. Като яйце, като кълбо прежда и като на бебетата нааканото дупе. Гладен си – искаш да ядеш. Беден си – готов си да мамиш за пари. Богат си – дреме ти за парите. Уял си се – дебел си. Имаш хубава секретарка – ебеш я. Жена ти ти става жена – търсиш друга. Късаш 10-годишна връзка – жениш се за друг след месец запознанство. Правиш дете с непознат – след месец се развеждате. Мъжът ти закъснява често – вероятно ти изневерява. Жена ти сменя бельото си – вероятно си има любовник и му духа всеки път, за разлика от на тебе. Всички селяни искат да дойдат в София. Всички "софиянци" имат предразсъдъци спряма провинцията. Грозните жени са комплексирани, но наваксват в леглото. Малкия кур си е малък и размерът има значение. Големите цици са по-хубави от малките. Блондинките са по-секси от брюнетките. Самотните жени обикалят по заведенията. Всички искат да се оженят с бяла рокля. Всички лъскат като полудели на порното след 12. Каквото и да ти говорят все за ебане става въпрос. Или за пари. Всички рано или късно изневеряват. С когото им падне. Единствена любов няма. Нищо не се връща. Има късметлии и такива, които нямат късмет. Защото са НЕРАЗУМНИ.

Това беше целта на това хиляда-редово безумие тук. Смятам ,че късметът е свързан някъде, невидимо с една тънка, но стоманена нишка с разума. И всеки сам е отговорен за живота си. И няма философии за консистенцията на субстанцията. Няма ад и рай, няма поправителни изпити – всичко е LIVE. В момента и сега. Ако сега не си разумен, утре ще е късно. И не ме ебът „издигането на душата”, „ аурите”, „свободата на изкуството”. Не ме ебът, а и не искам. Не ме интересува кой какво чете, кой какво изкуство прави и кой къде си го завира. Стига да си го завира някъде далече от мен. Такава съм си аз – куха като градинска лейка.

февруари 23, 2008

Срещата

Преди няколко дни, докато се събличах във фризьорския салон, се погледнах в едно от големите огледала и реших: Днес ще е! Подадох палтото си на момичето, което чакаше, за да го закачи и го изрекох: „Днес ще махнем русото!”
- Сигурна ли си?!?, попита ме озадачена фризьорката ми
- Аха…Сега е моментът!
- Жалко.., но пък винаги можеш да станеш руса отново…
- Естествено, дай да видим цвета, искам си моя…

И така свърши една приказка. И започна друга. С промяната на един цвят. След дълги процедури на избиране, мислене, чакане, миене, маски, масажи, подстригване и сешоар (общо 3 часа), се погледнах отново в огледалото и ….Ехаааа! Пред мен стоеше една друга Анна. С детско излъчване, малко остри черти, с меки, кафяви очи и хубава, хлапашка усмивка. Излязох от салона, озадачена от срещата в огледалото, и не спрях да се оглеждам във витрините по улицата, докато не се качих в колата си. Прибрах се и не можах да се откъсна от голямото огледало в банята. Не се оглеждах, а се гледах. Припомнях си себе си. Спомних си момиченцето в очите ми. И разбрах. Разбрах какво ми се е изплъзвало напоследък. Със слънцето в косите си, бях загубила онова, моето си момичешко излъчване. Вечерта щях да вечерям с най-близкия си приятел и сложих рокля, малко грим…погледнах се плахо – да не би да е било от еуфорията – Не! Тя си беше там и ми се усмихваше в огледалото с черния туш по миглите си. И очите й изглеждаха щастливи. Вечеряхме, бях доволна и сияех. Никой нищо не каза за моята „голяма промяна” сякаш всички бяха наясно.

Сега, вече седмица след това, всеки ден се усмихвам на онова момиченце. Връзвам косата си на конска опашка и ставам на 16. „Ужас, колко мъничка изглеждаш!” Гледа ме в леглото той и се смее. „Дребосък!” И аз се смея и не вярвам какво направих. Без да искам. Без да знам. Без да го очаквам. С едно просто боядисване си върнах едно мое позабравено Аз. Единственото ми. Онова, което все още сънуват баба ми и дядо ми. Онова, което приспиваше майка ми. Онова, което е обичал баща ми. Онова момиченце, в което се влюбиха всички важни хора в живота ми.

Върнах се към себе си и намерих онова, което очаквах. Като шерпите в планината, които спират и изчакват да ги настигнат душите им. Починах достатъчно и търпеливо помълчах. Изсипвах себе си като стара чанта с джунджурии, за да се търся. Отварях стари, консервирани отношения, за да сбърча нос и да ги оставя настрани. Връщах се назад и се самообвинявах, за да я открия. Припомнях си всичко. Отново и отново. Онзи дъжд. Онази Бъдни вечер. Онази улица. Чаках я дълго и сега се намерихме. Знаех си, че не съм я изгубила. Сигурна бях!

февруари 15, 2008

Мир

Знаеш, че давах и взимах колкото мога. И са ме грабили, и съм ограбвала. Била съм разбойник и престъпник. А сега в сърцето ми има само мир. Опрощение. Сега сълзите ми са по-истински от преди. Сега излъчвам светлина, дори когато съм тъжна. Трябва да ме видиш! Очите ми, когато се усмихвам. Ръцете ми – колко са спокойни и смели. Пораснах отново. Но друга. По-мека. По-бяла. По-уязвима. По-зависима. По-зиморничава. Ще ме познаеш ли такава – пораснала? Ще познаеш ли допира на ръцете ми? Гласа ми по телефона? Пораснах за минути, часове, години в твоя свят. И стоя пред тебе. Права. Навела глава. Чакам да ме познаеш. Да си спомниш. Гледам върховете на пръстите си и слушам тишината в себе си. Нищо не очаквам. Не познавам бъдещето, не помня миналото. Познавам само теб. Не себе си – теб! Какво сънуваш съм забравила. Как гледаш в очите ми. Живял ли си преди мен? Живяла ли съм аз преди теб? Аз бях сама - това съм забравила. А ти? Ти сам ли беше? Сам ли си сега? Какво сънуваш и дали ти е студено – всичко се забравя. Как ще живеем занапред? Времето ще заличи всичко и каквото е било, ще бъде пак.

февруари 14, 2008

Happy Valentine's Day

Говорим си по телефона. Тя се бори с мисълта, че Х. й писва, а не бивало. Тя е голямо момиче и е време да бъде постоянна. Нещо, което, когато става въпрос за мъже, й се изплъзва напоследък. Аз я слушам, просната на спалнята напряко и се смеем.
М: - Добре, на другите не им ли омръзват…
А: - Кое да им омръзва?
М: - Мъжете. Не им ли омръзват мъжете?
А: - Омръзват им, и още как!
М: - Сигурно на мен нещо ми има. Писва ми секса и всичко отива по дяволите.
А: - Всички си писват, нищо ти няма
М: - Не си писват! Виж М и К! Веднъж не съм ги видяла да се карат…
А: - Е, не е нужно да си чупят чинии в главите , за да са си писнали…
М: - Ама то ти писва…Направо откачам като стане така…
А: - Хахаха Ти за курове ли говориш?
М: - Хахахаа, да!
А: - Еми и те писват!
М: - Е зависи от кура…
А: - Колкото и да е голям, ще ти писне повярвай ми!
М: - Да, и сигурно ще търсиш по малък! Глупости!
А: - Е не е казано, ама ще ти писне със сигурност! И големите курове писват все някога!
М: - Много съдържателен разговор водим!

Кое ни писва? Сигурна съм, че не става въпрос само за курове и путки. Нещо постепенно умира в нас. Нещо от онази невидима искра изчезва без наше разрешение. Каквото и да правим, за да го задържим. Силата на магията изчезва. Химическата реакция отслабва. И? После? Какво се случва после? Наскоро чух един холивудски герой да казва, че основната грешка на хората е че не си говорят с Бог, а само му се молят. Не си разговарят с него. Така се късала нишката. Да, може би така се къса и нашата нишка - когато спрем да си говорим. Когато започнем да си говорим само конкретно. За конкретните неща с име, дата, час и цена. За колата и смяната на гумите. За боклука – кой ще го изхвърли. За вечното „Не влизай с обувки”. За перспективата на бъдещия ни апартамент, бъдещата работа, детето, влога, заема ,парите…Лавина от действителности. Онези, които са нахлули в счупената ни стъкленица и са разпилели всички малки заблуди и сладки лъжи. Онези действителности, които осигуряват еснафския ни комфорт. И тук, точно тук спират разговорите. За съдбата, за живота, за красотата на откраднатите моменти, за тайните целувки на някоя малка софийска улица. В колата му. Помни ли? Не. Тя вече отдавна не помни.

Често повтарящата се гледка омръзва. Бельото му, начинът, по който се обръща в леглото, за да заспи. Гледа телевизия с фланелката, която тя е изгладила вчера. Поглежда го крадешком и обича това, с което е свикнала.

И тялото й. Съблича се пред него, сваля бельото си, за да влезе в банята. Остава гола – голеничка. Погледът му пробягва машинално по мекото място между бедрата й. Тя се навежда неволно и на него му става. Но се обръща. На другата страна. Ще я изчака да се върне в спалнята. Не влиза с нея в банята, за да я изкъпе. Както преди. Лежи си надървен и слушаш душа. Какво толкова прави, по дяволите! Вече не е толкова твърд. След 30 минути тя излиза от банята. Той отдавна гледа спортните новини и заспиват прегърнати. До някъде. После всеки се обръща на неговата си страна. Тя го е чакала под душа. Къпала се е дълго, за да дойде той. Но нищо! И утре е ден! И нито дума за това. Утре…

Какво изчезва? Не става въпрос за курове и путки. Убедена съм! Повтаряемостта смазва разговорите. Гъдела на флирта. И така. Докато не се случи нещо. Докато тя не срещне онзи „интересен” мъж в нета. Докато той не забележи онази „ страшна” колежка. Говорят си. „Удивително, копеле! С нея мога да говоря за всичко! С часове!” „Разбираш ли, че няма такъв мъж! Имам усещането, че го познавам цял живот. Плюли сме си в устите с него!”

И така завършва отдалечаването. Последни крачки назад, за да се снимаме пред красивата бездна отзад. Мамеща и съвсем непозната. Политаш назад и крещиш от ужас. Протягаш ръце към мекия си диван, към семейните почивки и голямото спокойствие на леглото. Летиш надолу, обърнал лице към синьото небе и не знаеш дали ще оживееш там. Драпаш, за да се хванеш за кабела на кабелната ти телевизия, въжето за пране…Така си устроен – да оцеляваш. Да ти писва и да търпиш. Да се криеш…Да запълваш малки дупки, празноти…Роден си, за да действаш локално и да мислиш глобално. За децата, бъдещето, за старческите ти години. Представяш си самотата на пейката в огряна от следобедното слънце градинка. Старческите ти ръце с бастун и тишината на неоправеното ти легло. Падаш, разперил ръце. Не се обръщаш, за да литнеш, а падаш. Пропадаш в нищото. В големия каньон на действителността.

И после Господ бил свиня! Мислиш ли?!?

февруари 10, 2008

Танто за кукуригу

Наскоро прочетох, че Света Терезия е казала: „Повече сълзи се проливат над изпълнените молби, отколкото над неизпълнените.” И Света Терезия, която и да е тя, е била дяволски права. Често си пожелаваме неща, които всъщност не познаваме. Пожелаваме си пари, но без работата, с която да ги изкараме. Пожелаваме си здраво и щастливо семейство, но без жертвите, които трябва да дадем за него. Представяме си как срещаме голямата любов, но нито за миг не си представяме нещата, от които трябва да се откажем, за да я имаме. Всички чакаме благоволението на съдбата, щастливото стечение на обстоятелствата, но нито един от нас не желае да плати цената на нещата, които има. Всички очакваме да играем безплатно в тотото. Искаш голямата любов? Онази, която да те разтресе из основи и да промени човека в теб? ОК, но ще трябва да понесеш туй – онуй. Може да се наложи да се откажеш от някого в живота си. Може би ще се наложи да живееш не чак толкова удобно за известно време. Може би ще се наложи да станеш от дивана си, пич! Да нямаш кабелна и готвено в хладилника…Понякога хубавата кола и безкрайните почивки също имат цена, не мислиш ли? И няма вариант да се скриеш. Защото не дължиш пари на кварталния бакалин, а си длъжник на съдбата.

Мисля си, че това е един от големите уроци, които учим цял живот – как да плащаме цената на нещата. За всяка минута блажено щастие плащаме с часове безразличие и забрава. В бакалския тефтер в графа „ приходи” влиза всеки откраднат момент, всяко пърхане на пеперуди в стомаха ни. И всеки път забравяме, че сме длъжници. Че рано или късно сметката се занулява. И когато дойде времето да даваме, сме огорчени. Сополиво се оплакваме за липсата си на късмет и „Защо аз, по дяволите?” Защото ти, моето момиче! Защото така трябва! За да си научиш урока и да цениш моментите. За да знаеш, че всичко има цена и начин на постигане. Че не живееш в Биг Брадър и за да вземеш е нужно да дадеш. Че зрънце от твоето щастие струва кофа сълзи на някоя друга. Че твоят оргазъм тази вечер е ехо на нечия самотна възглавница. И няма нищо безнаказано на този свят. Безплатна вечеря няма и точно това му е хубавото на яденето - зануляването на сметката. Разбивката, тотала и сървиса под чертата. Бакшишът, който е желателно да оставиш…За всичко си има алгоритъм и той не е само в петъчните ти излизания. Повярвай ми!

Преди много години обичах да разказвам една притча за отредените неща в живота ни. Според нея, когато се раждаме, Господ ни дава по една купичка с мед и по един казан с лайна. Това ни е дажбата за живота. Ни повече, ни по-малко. И няма вариант нито да остане, нито за допълнително. Бъркаш в меда, хапваш лайна, бъркаш в меда, хапваш лайна. И така цял живот. Може би въпросът е да бъркаш в меда всеки път, когато ти се отдаде възможност и докато си млад, тъй като медът с времето се захаросва, а лайната са си все лайна и по-добре да ги ядеш по-нататък. Теории много, но обичам тази история. Прави нещата логични и такива, че да ми се връзват с тъпите въпроси „Защо аз?”. По-спокойно ми е така. И по-красиво. Предизвиква усмивката ми. Една от онези, които ме карат да се оглеждам, когато се появят. Да се вгледам в очите си и да не мога да се спра да се усмихвам. Защото простичките неща ме радват. Взел – дал. Пито – платено. Танто за кукуригу. Вечният баланс. Центровката, от която имаме нужда понякога. Глупавата вяра, че всичко си има причина и „няма нищо случайно”. Все наивни неща. Обикновени. Като мен и горкото ми, оголено сърце.