февруари 10, 2008

Танто за кукуригу

Наскоро прочетох, че Света Терезия е казала: „Повече сълзи се проливат над изпълнените молби, отколкото над неизпълнените.” И Света Терезия, която и да е тя, е била дяволски права. Често си пожелаваме неща, които всъщност не познаваме. Пожелаваме си пари, но без работата, с която да ги изкараме. Пожелаваме си здраво и щастливо семейство, но без жертвите, които трябва да дадем за него. Представяме си как срещаме голямата любов, но нито за миг не си представяме нещата, от които трябва да се откажем, за да я имаме. Всички чакаме благоволението на съдбата, щастливото стечение на обстоятелствата, но нито един от нас не желае да плати цената на нещата, които има. Всички очакваме да играем безплатно в тотото. Искаш голямата любов? Онази, която да те разтресе из основи и да промени човека в теб? ОК, но ще трябва да понесеш туй – онуй. Може да се наложи да се откажеш от някого в живота си. Може би ще се наложи да живееш не чак толкова удобно за известно време. Може би ще се наложи да станеш от дивана си, пич! Да нямаш кабелна и готвено в хладилника…Понякога хубавата кола и безкрайните почивки също имат цена, не мислиш ли? И няма вариант да се скриеш. Защото не дължиш пари на кварталния бакалин, а си длъжник на съдбата.

Мисля си, че това е един от големите уроци, които учим цял живот – как да плащаме цената на нещата. За всяка минута блажено щастие плащаме с часове безразличие и забрава. В бакалския тефтер в графа „ приходи” влиза всеки откраднат момент, всяко пърхане на пеперуди в стомаха ни. И всеки път забравяме, че сме длъжници. Че рано или късно сметката се занулява. И когато дойде времето да даваме, сме огорчени. Сополиво се оплакваме за липсата си на късмет и „Защо аз, по дяволите?” Защото ти, моето момиче! Защото така трябва! За да си научиш урока и да цениш моментите. За да знаеш, че всичко има цена и начин на постигане. Че не живееш в Биг Брадър и за да вземеш е нужно да дадеш. Че зрънце от твоето щастие струва кофа сълзи на някоя друга. Че твоят оргазъм тази вечер е ехо на нечия самотна възглавница. И няма нищо безнаказано на този свят. Безплатна вечеря няма и точно това му е хубавото на яденето - зануляването на сметката. Разбивката, тотала и сървиса под чертата. Бакшишът, който е желателно да оставиш…За всичко си има алгоритъм и той не е само в петъчните ти излизания. Повярвай ми!

Преди много години обичах да разказвам една притча за отредените неща в живота ни. Според нея, когато се раждаме, Господ ни дава по една купичка с мед и по един казан с лайна. Това ни е дажбата за живота. Ни повече, ни по-малко. И няма вариант нито да остане, нито за допълнително. Бъркаш в меда, хапваш лайна, бъркаш в меда, хапваш лайна. И така цял живот. Може би въпросът е да бъркаш в меда всеки път, когато ти се отдаде възможност и докато си млад, тъй като медът с времето се захаросва, а лайната са си все лайна и по-добре да ги ядеш по-нататък. Теории много, но обичам тази история. Прави нещата логични и такива, че да ми се връзват с тъпите въпроси „Защо аз?”. По-спокойно ми е така. И по-красиво. Предизвиква усмивката ми. Една от онези, които ме карат да се оглеждам, когато се появят. Да се вгледам в очите си и да не мога да се спра да се усмихвам. Защото простичките неща ме радват. Взел – дал. Пито – платено. Танто за кукуригу. Вечният баланс. Центровката, от която имаме нужда понякога. Глупавата вяра, че всичко си има причина и „няма нищо случайно”. Все наивни неща. Обикновени. Като мен и горкото ми, оголено сърце.